откриват някои неща?
— До утре на обяд ще имат много информация, но ние нямаме връзка с Бюрото, освен ако не ме накараш да…
— Не, нямам такова намерение. Може би ще трябва да им дадем някои сведения за теб и Брайън, но те няма да бъдат много подробни.
— Искаш да кажеш, че аз ще трябва да разговарям с Гюс Върнър?
— Вероятно. Той има достатъчно влияние във ФБР, за да може да каже, че си със „специална задача“ и това да е достатъчно. Предполагам, че се поздравява за това, че те е открил за нас. Между другото, вие двамата свършихте една изключително добра работа.
— Направихме само това, за което са ни обучавали — отвърна морският пехотинец. — Просто имахме достатъчно време, за да се ориентираме, а след това всичко ставаше автоматично. В началната школа ни учеха, че разликата между това да го направиш и да не го направиш обикновено е само няколко секунди мислене. Ако бяхме в магазина на „Сам Гуди“, когато всичко започна, вместо няколко минути по-късно, крайният резултат може би щеше да е по-различен. Другото нещо е, че двама души действат четири пъти по-ефикасно, отколкото един. За това е написан цял труд. Казва се „Тактически фактори в схватки с участие на малки бойни единици“. Мисля, че така му беше заглавието. Това е част от основните неща, които се изучават в школата „Рекън“.
— В морската пехота много четете, бе — му каза Доминик и посегна към бутилката с уиски. Наля две чаши, подаде едната на брат си и отпи от своята.
— Онзи човек в „Сам Гуди“ ми се усмихна — спомни си все още озадачен Брайън. — Тогава не се замислих за това. Предполагам, че не се страхуваше да умре.
— Викат му мъченичество и някои хора наистина разсъждават по този начин — каза им Пийт. — А ти какво направи?
— Стрелях по него от близо, може би шест или седем пъти.
— По-скоро бяха десет — поправи го Доминик. — Плюс последният, който беше в тила.
— Още мърдаше — обясни Брайън. — А и нямах белезници да му ги сложа. Да ти кажа право, това никак не ме безпокои. А и той без това щеше да умре от раните си. Начинът, по който се развиха нещата, просто ускори преминаването му в следващото измерение.
— Бинго! — обяви Джак, загледан в компютъра си. — Сали е играч, Тони. Погледни — каза той и посочи монитора.
Уилс също погледна получената от АНС информация и го видя.
— Нали ти казах, че кокошките обичат да кудкудякат, след като снесат яйце, просто за да покажат на света колко ги бива. С тези птици е същото. Добре, Джак, работата става съвсем официална. Уда бен Сали е играч. До кого е адресирано съобщението?
— Това е човек, с когото той си говори в мрежата. Обикновено разговаря с него за парични преводи.
— Най-после! — рече Уилс, изваждайки съобщението на своя екран. — Искат голям набор от снимки на човека. Може би от Ленгли най-после ще сложат някой, който да го следи. Слава богу! Имаш ли списък на хората, с които той си кореспондира в електронната поща?
— Да, искаш ли го?
Джак затрака по клавиатурата и след малко натисна клавиша за принтиране. След петнайсет секунди подаде на колегата си един лист.
— Ето номерата и датите на изпратените имейли. Ако искаш, мога да ти принтирам всички по-интересни заедно с причините, които според мен ги правят такива.
— Ще отложим това за по-късно. Сега ще отнеса това горе на Рик Бел.
— Добре, аз ще държа фронта.
„
— Е, да, сигурно си прав — каза Джак на монитора. — Но ти току-що се издаде, Уда. Ура!
Още шестнайсет мъченици, помисли си Мохамед, докато гледаше телевизора в хотел „Бристол“ във Виена. Мисълта беше болезнена само в абстрактен смисъл. Всъщност такива хора бяха пушечно месо. Не бяха толкова важни като него, а това беше самата истина, защото той беше много ценен за организацията. Външният вид и езиковите умения му позволяваха да пътува навсякъде, а умствените му способности му помагаха да планира добре операциите си.
„Бристол“ беше един изключително добър хотел, който беше само на няколко метра от още по-луксозния „Империал“, и в барчето имаше много добър коняк, а той обичаше хубав коняк. Операцията не се беше развила съвсем добре… Надяваше се да загинат стотици американци, вместо няколко десетки, но при толкова въоръжени полицаи, а дори и някои въоръжени граждани, все пак крайният резултат беше твърде оптимистичен. Постигната беше стратегическата цел — всички американци знаеха, че не могат да се чувстват сигурни, където и да живеят. Те могат да бъдат нападнати от свещените воини, които са готови да се простят с живота си, за да ги накарат да се чувстват все по-малко сигурни. Мустафа, Сайед, Сабауи и Мехди сега бяха в Рая, ако това място наистина съществуваше. Понякога си казваше, че е приказка за по- впечатлителни деца или за по-простите, които слушаха проповедите на имамите. Човек трябва да избира много внимателно проповедниците си. Защото не всички имами гледаха на исляма така, както Мохамед гледаше на него. Те не искаха да го владеят, но той искаше, или поне да владее част от него и тази част да включва светите места.
Не можеше да говори открито за тези неща. Някои по-изтъкнати членове на организацията наистина вярваха в тях. Те принадлежаха към по-консервативната, по-реакционна част от вярата, отколкото бяха уахабитите в Саудитска Арабия. В неговите очи последните бяха просто корумпирани богаташи от тази ужасно корумпирана страна, хора, за които вярата беше само на думи, а у дома и в чужбина се отдаваха на своите пороци и пръскаха парите си за тях. А парите се харчеха лесно. В крайна сметка човек не можеше да ги вземе със себе си в отвъдното. В Рая, ако той съществува, нямаше нужда от пари, а ако не съществува, пак нямаше нужда от тях. Това, което той искаше и на което се надяваше… не, това, което би искал в този живот… беше власт, способността да заповядва на хората и да ги подчинява на волята си. За него религията беше матрицата, която оформяше образа на света, който той би желал да контролира. Понякога дори се молеше, просто за да не забрави как се прави това, и особено когато трябваше да се среща с „висшестоящите“. Но като шеф на операциите именно той, а не те определяха курса на тяхната организация чрез жалоните, поставени на пътя им от неверниците на Запад. Избирайки този път, той определяше и характера на тяхната стратегия, която произхождаше от религиозните им вярвания, определяни от политическия свят, в който те действаха. В края на краищата врагът определяше стратегията, а неговата цел беше да промени намеренията му. Така че сега американците щяха да разберат по-добре от когато и да било какво е страх. Тук не ставаше въпрос за риск, пред който е изправен техният политически или финансов капитал, а за живота им. От самото начало операцията беше планирана главно за избиването на жени и деца, най-ценната и най-уязвимата част на всяко общество. Казвайки си това, той отви капачката на още една малка бутилчица коняк.
По-късно щеше да включи лаптопа, за да получи съобщенията от своите оперативни сътрудници. Щеше да каже на банкерите си да прехвърлят малко повече пари на неговата сметка в Лихтенщайн. Тя не биваше да стои празна. После трябваше да бъдат напълно ликвидирани сметките за кредитните карти „Виза“. В противен случай полицията щеше да тръгне по следите му, имайки на разположение име, а може би и негови снимки. Това не биваше да става. Щеше да остане във Виена още няколко дни, а след седмица да се върне у дома, за да се срещне с шефовете си и да планира бъдещи операции. След постигнатия от него такъв успех те щяха да се вслушват още повече в думите му. Съюзът му с колумбийците беше дал резултат въпреки техните резерви и сега той беше на гребена на вълната. Щеше да празнува още няколко вечери, след което щеше да бъде готов да се завърне към не толкова оживения нощен живот в родината си, който в по-голямата си част се изчерпваше с пиене на кафе или чай и безкрайни разговори, но не и с действие. А само чрез действие можеше да постигне поставените пред него и пред висшестоящите цели.
