Ед ги извади от джоба на сакото си. Качеството им не беше като на фотографиите от корицата на списание, но все пак показваха ясно Заека и малкото Зайче. Засега нямаха идея как изглежда госпожа Зайка, но се очакваше скоро да разберат. Щяха да помолят Найджъл и Пени да я снимат. Единият от тях щеше да наблюдава гарата, за да са сигурни, че заешкото семейство е хванало влака навреме.
— Ед, душът в банята нещо не е наред — оплака се Мери Пат. — Изглежда, дупките са запушени.
— Ще попитам Найджъл дали има инструменти.
Фоли излезе и след няколко минути се върна с Найджъл, който носеше инструментите.
— Здравей, Мери — махна й Найджъл, отправяйки се към банята.
След като влезе вътре, вдигна голям шум, докато отваряше сандъчето с инструментите, после пусна водата. Дори да имаше подслушвателно устройство, бе напълно заглушено.
— Е, Ед, какво има?
Ед му подаде снимките.
— Заекът и Зайчето. Не знаем още как изглежда госпожа Зайка. Вдругиден и тримата се качват на следобедния влак за Будапеща.
— От Киевската гара — каза Хейдок, кимвайки. — Искаш да снимам госпожа Зайка?
— Точно така.
— Няма проблем. Мога да го уредя.
Нещата се задвижиха. Като търговски аташе Найджъл можеше да измисли някаква история, за да прикрие истината. Той щеше да вземе със себе си някой послушен репортер, за да изглежда като отразяване на събитие — нещо, свързано с туризма например. Пол Матюс от „Таймс“ щеше да се навие. Матюс можеше да извика фоторепортер да направи професионални снимки на цялото заешко семейство за Лондон и за Ленгли. Иван не би заподозрял нищо. Колкото и важни тайни да знаеше Заекът, той бе само един от хилядите служители на КГБ, достатъчно незначителен, за да го забележи някой. На сутринта Хейдок щеше да звънне в съветската железопътна компания и да каже, че нейната посестрима във Великобритания, която също бе държавна собственост, иска да почерпи от руския опит… да, това би свършило работа. Най- много от всичко Съветите обичаха някой да прояви интерес към начина, по който работеше славната им система. Найджъл се протегна да спре водата.
— Мисля, че така е добре, Едуард.
— Благодаря, приятел. Имаш ли представа къде в Москва се продават добри инструменти?
— Не знам, Ед. Тия са ми от времето, когато бях младеж. Наследих ги от баща ми.
Фоли се сети какво се бе случило с бащата на Найджъл. Да, той също желаеше БЕАТРИКС да успее. Не искаше да пропусне възможността да зачука един в задника на руската Мечка.
— Как е Пени?
— Бебето трябва да излезе не по-рано от седмица. Всъщност докторите смятат, че ще се роди след три седмици, но…
— Докторите никога не знаят с точност, друже. Никога — предупреди Фоли своя приятел. — Един съвет, навъртай се около нея. Кога смяташ да я отведеш у дома?
— След десет дни. Така поне ни посъветва лекарят от посолството. Полетът трае само два часа.
— Вашият лекар е оптимист. Тия работи никога не стават по план. Не вярвам да искате малкото англичанче да се роди в Москва?
— Не, Едуард. Не искаме.
— Е, дръж Пени далече от батута — каза Ед, намигвайки.
— Разбира се, Ед — отвърна той и си помисли, че американският хумор беше много тъп.
„Колко любопитно“ — каза си Фоли, изпращайки приятеля си до входната врата. Той винаги бе смятал, че британските деца се раждат на петгодишна възраст и че веднага ги изпращат в пансион. Дали ги отглеждаха като американските? Щеше да разбере.
Трупът на Оуен Уилямс не бе прибран от никого — оказа се, че няма семейство и че бившата му съпруга не се интересува от него, особено след като бе умрял. По искане на Патрик Нолън от лондонската полиция местната прибра тялото в алуминиев ковчег, който бе натоварен на полицейска камионетка и откаран на юг към Лондон. Но не съвсем. Камионетката спря на предварително уговорено място, където алуминиевият ковчег бе прехвърлен на друга камионетка, без опознавателни знаци. Накрая той се озова в районната морга на северния лондонски квартал Суис Котидж.
Трупът не беше в добро състояние, но и не беше докосван от никого. Необгорената задна част имаше характерния синкаво-морав цвят на мъртвата тъкан. След като сърцето спре, под тежестта си кръвта се събира в долните части на тялото — при този случай на гърба, — където поради липсата на кислород придава на мъртвото тяло бледосинкав цвят, оставяйки горната част неприятно бледа като слонова кост. Завеждащият моргата бе цивилен, но изпълняваше понякога специални поръчки за тайните служби. Заедно с патолога огледаха тялото за нещо необичайно. Най-гадна бе миризмата на опечената човешка плът, но на носовете си имаха хирургически маски, за да не я усещат.
— Татуировка под лакътя, частично обгорена — каза завеждащият моргата.
— Веднага ще я оправим.
Патологът запали пропановата горелка, насочи я към ръката и изгори остатъците от татуировката.
— Нещо друго, Уилям? — попита той след две минути.
— Не виждам нищо друго. Горната част е добре опечена. Косата липсва изцяло. — Миризмата от изгоряла човешка коса е особено противна. — Едното ухо е напълно овъглено. Мисля, че тоя приятел е бил мъртъв, преди да се подпали.
— Не би могло иначе — каза патологът. — Газовият анализ на кръвта показва, че въглеродният окис е доста над смъртоносното ниво. Съмнявам се, че този клетник е усетил нещо.
След това той обгори отпечатъците на пръстите, поигра си с горелката върху двете ръце, за да не личи, че е имало умишлена намеса.
— Готово — каза накрая патологът. — Ако има някакъв начин това тяло да се идентифицира, ще ми е любопитно да го узная.
— Ще го замразите ли? — попита завеждащият.
— Не, не е необходимо. Ако го охладим до два-три градуса по Целзий, разлагането ще е едвам забележимо.
— Тогава сух лед.
— Точно така. Металният ковчег е добре изолиран и се затваря херметически. Сухият лед не се топи, както знаеш. Той директно се изпарява. Сега трябва да го облечем.
Докторът беше донесъл бельото му, което бе силно повредено от огъня. Общо взето, това бе неприятна работа, но патолозите и погребалните агенти свикват отрано с професията си. Те просто имаха по-различен начин на мислене и по-различна професия. Но дори за тях това бе доста отвратително. Щяха да ударят поне по едно питие повече тази вечер. След като приключиха, алуминиевият ковчег беше натоварен на камионетката и откаран в Сенчъри Хаус. Щяха да оставят върху бюрото на сър Базил за сутринта бележка, с която да го уведомят, че двойникът на Заека е готов за последния си полет.
По-късно същата нощ на около пет хиляди километра разстояние в Бостън, Масачузетс, избухна газовата печка на горния етаж в двуетажна къща точно срещу пристанището. В момента на експлозията в къщата се намираха трима души. Двамата възрастни, неженени, бяха пияни, а четиригодишната дъщеричка на жената — момиченцето нямаше роднински връзки с обитателя от мъжки пол — спеше. Огънят се разпространи бързо, прекалено бързо, за да могат двамата възрастни да реагират. И тримата умряха почти веднага по-скоро от задушаване, отколкото от пламъците. Пожарната на Бостън пристигна само за десет минути. Спасителният екип със стълбата си проправи път през огъня с помощта на водните струи от два маркуча, откри телата и ги изнесе навън, съзнавайки, че бе твърде късно. Капитанът веднага разбра какво се бе случило. От старата печка в кухнята беше изтекъл газ. Собственикът на къщата бе отказал да я смени и сега заради неговото скъперничество бяха загинали три човешки същества. (Той естествено с радост щеше да прибере сумата от застраховката и да каже колко много съжалява за трагичния инцидент.) Това съвсем не бе първият подобен случай. Нямаше да е последният и той, и хората му щяха да сънуват кошмари за тримата мъртъвци, особено за малкото момиченце. Но това бе част от работата им.
