Новината за пожара бе излъчена по телевизионните канали в емисията в единайсет. Специалният агент на ФБР в Бостън гледаше телевизия, очаквайки да чуе резултатите от плейофите по бейзбол. Наложи се да отиде на официална вечеря и пропусна прякото предаване по Ен Би Си. След като чу новината, веднага се сети за налудничавия телекс, който се бе получил през деня. Промърмори някаква псувня и вдигна телефона.
— ФБР — отвърна дежурният млад агент.
— Събуди Джони — нареди специалният агент. — Семейство е изгоряло при пожар на улица „Хестър“. Той знае какво да прави. Ако има някакви проблеми, да ми се обади.
— Слушам, сър.
Помощник специалният агент Джон Тейлър, родом от Южна Каролина, четеше в леглото си, когато телефонът звънна. Той предпочиташе колежанския футбол пред професионалния бейзбол. И изпсува, докато отиваше към банята. Взе пистолета и ключовете от колата и се отправи на юг. Той също бе прочел телекса от Вашингтон, който го накара да се запита какви ли наркотици използва Емил Джейкъбс, но това не му влизаше в работата.
Не след дълго, само че през пет часови пояса на изток, Джак Райън се измъкна от леглото, взе си вестника и включи телевизора. Си Ен Ен също излъчи историята за пожара в Бостън — у дома бе все още тъмна нощ, изпълнена със събития. Той изрече наум кратка молитва за жертвите на пожара и след това се замисли дали тяхната газова печка е наред, макар че къщата им бе значително по-нова от дървената купчина, останала на мястото на изгорялата постройка в южната част на Бостън.
Когато дървото се запали, гори силно и бързо. Явно прекалено бързо, след като тези хора не бяха успели да се измъкнат навън. Спомни си, че баща му често говореше за уважението си към пожарникарите, хората, които се втурват вътре в горящите сгради, а не бягат от тях. Сигурно най-тежката част от работата им бе да намерят безжизнен труп. Поклати глава, разтвори вестника си и се протегна за чашата с кафето, а жена му, въпреки че видя само края на трагичната история, потъна в собствените си мисли. Припомни си как в трети курс в медицинския факултет лекуваха пострадали при пожари и ужасните писъци при отстраняването на изгорялата тъкан от откритите рани, а най-гадното бе, че те нямаше как да облекчат страданието им. Тези хора от Бостън обаче бяха мъртви. Стана й неприятно, но бе виждала толкова много смърт. Понякога побеждаваха Злите сили, просто такъв бе животът. Не беше никак приятна мисъл за един родител, още повече, че малкото момиченце в Бостън бе на възрастта на Сали, а никога нямаше да порасне. Тя въздъхна. Добре поне, че сутринта й предстоеше операция, което щеше да е от значение за нечие здраве.
Сър Базил Чарлстън живееше в скъпа къща в лондонския район Белгрейвия, южно от Найтсбридж. Вдовец, чиито пораснали деца отдавна се бяха отделили, той бе свикнал да живее сам, макар че го охраняваха дискретно през всичкото време. Три пъти седмично идваше прислужница да почиства. Не я караше да му готви, тъй като предпочиташе да се храни навън, а понякога сам си приготвяше нещо леко. Както се полагаше на един шпионски крал, имаше безопасен телефон, телекс и нов факс. Нямаше подръка секретарка, но ако се случеше нещо важно, а той не бе в службата, му пращаха по куриер съобщенията, които се получаваха в Сенчъри Хаус. Той смяташе, че тъй като „опозицията“ държи къщата му под око, беше по-хитро да си седи у дома в кризисни моменти, за да изглежда сякаш всичко е спокойно. А иначе наистина нямаше голяма разлика. Къщата му бе свързана със Сикрет Сървис чрез директен кабел.
Още рано сутринта някой от Сенчъри Хаус бе решил, че той трябва да бъде информиран за мъртвото тяло на мъж, с което СИС се бе снабдила за операцията БЕАТРИКС. Много подходяща новина за закуска, помисли си сър Базил и направи гримаса на отвращение. Нуждаеха се от три трупа, при това единия на малко дете — мисъл, която не бе лесно да се преглътне със сутрешния чай и овесената каша.
В същото време бе невъзможно човек да не се вълнува от операция БЕАТРИКС. Ако техният Заек казваше истината — не всички го правеха, — трябваше да знае купища важни неща. Най-полезно естествено би било, ако можеше да идентифицира съветските агенти в правителството на Нейно величество. Това всъщност бе задължение на Службата за сигурност, погрешно наричана МИ-5, но двете агенции си сътрудничеха тясно, по-тясно, отколкото ЦРУ и ФБР в Америка, или поне така се струваше на Чарлстън. Сър Базил и хората му отдавна подозираха, че във Форин Офис Съветите разполагат с високопоставен източник, но все още не можеха да го или да я засекат. Така че ако успееха да измъкнат Заека — а това не можеше да се смята за направено, преди да се направи, — хората му щяха да зададат уместно този въпрос в тайната къща извън Тонтън, по пътя за планините в Съмърсет.
— Няма ли да ходиш днес на работа? — попита Ирина съпруга си, който досега трябваше да е тръгнал за службата.
— Не, имам изненада за теб — обяви Олег.
— Каква?
— Утре заминаваме за Будапеща.
Тя наистина се изненада.
— Какво?
— Реших да си взема отпуската, а в момента в Будапеща изнася концерти нов диригент, Йожеф Рожа. Нали обичаш класическата музика. Реших да ви заведа заедно със зайчика, скъпа.
— О! — бе всичко, което тя успя да каже. — Ами работата ми в ГУМ?
— Не можеш ли да се освободиш?
— Смятам, че ще мога — предположи Ирина. — Но защо точно в Будапеща?
— Заради музиката, освен това ще си купим някои неща. Имам цял списък с поръчки от колегите в Центъра — каза той.
— Ами, да… ще накупим хубави неща за Светлана — съгласи се тя. — Работейки в ГУМ, тя много добре знаеше какви стоки се продават в Унгария. Някои от тях не се намираха дори в специалните магазини. — А кой е тоя Рожа?
— Млад унгарски диригент, който е на турне в Източна Европа. Много е известен, скъпа. Ще дирижира Брамс и Бах, доколкото си спомням, с един от унгарските държавни оркестри — добави той. — А и ще направим добър пазар.
Едва ли имаше жена в света, която да не приеме положително подобна възможност, смяташе Олег. Той изчакваше търпеливо следващите й възражения.
— Нямам какво да облека.
— Скъпа моя, та нали за това отиваме в Будапеща. Ще можеш да си купиш всичко, от което имаш нужда.
— Добре…
— Да не забравиш да опаковаш багажа само в едната чанта. Ще вземем и няколко празни за нещата, които ще напазаруваме за себе си и за приятелите. — Но…
— Ирина, погледни на Будапеща като на един огромен универсален магазин. Унгарски видеокасетофони, западни джинси, бельо, истински парфюми. Ще се пукнат от завист в ГУМ-а — обеща й той.
— Добре…
— Така си и знаех, скъпа. Отиваме на почивка! — каза той малко пресилено.
— Щом казваш — отвърна тя, усмихвайки се. — Ще звънна в службата да ги предупредя. Не вярвам да им липсвам много.
— Единствените хора, които им липсват в Москва, са членовете на Политбюро, и то само около ден и половина, колкото е нужно, за да бъдат сменени — каза той.
Най-после този въпрос беше уреден. Щяха да се качат на влака за Унгария. Ирина започна да обмисля какво да вземе със себе си. Олег оставяше на нея да се оправя с тия неща. „Само след седмица или десетина дни ще имаме много по-хубави дрехи“ — помисли си свързочникът от КГБ. А вероятно след месец- два щяха да посетят онова вълшебно място Дисниленд в американския щат Флорида…
Чудеше се дали в ЦРУ съзнаваха колко много разчиташе на тях и се молеше — доста необичайно действие за служител на КГБ — да си свършат работата така, както той се надяваше.
