беше различно. Там журналистите можеха да влияят върху политиците. Тук обаче тоя номер не минаваше. Членовете на Политбюро не се плашеха от медиите — по-скоро беше тъкмо обратното.
Явно връзките на Принс не бяха чак толкова стабилни.
— Възможно е, но не съм сигурен. При вас какво се говори?
— Още не съм ходил да обядвам, Тони, и не съм чул клюките — парира го Фоли. „Много се лъжеш, ако си въобразяваш, че ще получиш от мен някаква информация.“
— Е, до утре или най-късно вдругиден ще знаем.
„Но би било по-добре за теб, ако пръв направиш прогнозата, и очакваш да ти помогна, нали така? Не и в тоя живот“ — каза си Фоли, но след това размисли. Принс едва ли би бил добър приятел, но пък можеше да е от полза, а не си струва да си създаваш врагове само заради идеята. От друга страна, ако проявеше прекалена отзивчивост към тоя тип, той щеше да предположи, че Фоли е шпионин или че знае кои са шпионите. А Тони Принс бе от хората, които обичаха да дрънкат много и да се правят на умни… „Не, по- добре Принс да ме мисли за тъпанар, тъй като, за да блесне пред другите, ще разправя за мен колко съм задръстен.“
А най-доброто прикритие, както беше научил във Фермата, е да те смятат за глупак. Беше донякъде обидно за собственото аз, но пък полезно за мисията, а Ед Фоли бе човек с чувство за мисия. Така че… „майната му на Принс и на онова, което си мисли. Аз съм човекът в тоя град, който знае кое е от значение.“
— Знаеш ли какво, ще поразпитам наоколо — ще разбера какво мислят хората.
— Разбира се. „Не очаквах от теб нещо полезно“ — помисли си Принс, без да успее да се прикрие.
Той явно не бе толкова добър, колкото си въобразяваше. Не го биваше за покерджия, реши главният агент, докато го изпращаше до вратата. Погледна часовника си. Време за обяд.
Както повечето гари в Европа, и Киевската беше боядисана в бледожълто. В същия цвят бяха боядисани и повечето стари кралски дворци, сякаш в началото на деветнайсети век на континента е имало излишък от охра. „Слава Богу, че във Великобритания не е било така“ — мислеше си Хейдок. Таванът бе направен от стъкла в рамки, за да може да влиза светлина, но както в Лондон стъклата рядко, ако въобще някога, се почистваха и бяха покрити със сажди от отдавна излезлите от употреба парни локомотиви с техните бойлери, подгрявани с въглища.
Но руснаците си бяха руснаци. Те изпълваха перона с евтините си куфари и почти никога не идваха сами, а на семейни групи, та дори само един от тях да заминаваше. Те се сбогуваха, разменяйки си страстни целувки — жена с мъж или мъж с мъж, което винаги поразяваше англичаните като нещо странно. Но това бе местен обичай, а всички местни обичаи изглеждат странни на външните посетители. Влакът Киев — Белград — Будапеща тръгваше по разписание точно в 1:00 часа следобед, а руските железници, подобно на московското метро спазваха стриктно разписанията.
На няколко метра от влака Пол Матюс разговаряше с представител на съветските държавни железници. Двамата обсъждаха тяхната движеща сила. Те бяха изцяло електрифицирани, откакто другарят Ленин беше решил да снабди с електричество целия Съветски съюз и да ликвидира изостаналостта. Странно, но първото се бе оказало по-лесно за изпълнение от второто.
Огромният локомотив ВЛ80Т, направен от два тона стомана, стоеше на трети коловоз пред влаковата композиция, състояща се от три обикновени и шест спални вагона, международна класа, вагон-ресторант, и три пощенски вагона най-отпред. Кондукторите и стюардите все още бяха отвън на перона и гледаха намусено, както гледат повечето руснаци, които работят в областта на услугите.
Хейдок се озърташе наоколо, опитвайки се да разпознае Заека и Зайчето. Часовникът на гарата показваше 12:15 часа, както и ръчният му часовник. Кога ли щеше да се появи Заекът? Хейдок винаги подраняваше, когато му предстоеше да пътува било с влак или със самолет. Каквато и да бе причината, той пристигаше час по-рано, вероятно от страх да не закъснее, останал от детските му години. Но не всеки мислеше така — напомни си Найджъл. Например жена му. Той дори малко се притесняваше, че тя ще роди в колата на път за болницата, което ще предизвика голяма бъркотия. През това време Матюс задаваше въпроси, а фоторепортерът щракаше със своя „Кодак“. Най-после…
Да, ето го Заека заедно с госпожа Зайка и малкото Зайче. Найджъл побутна леко по рамото фотографа.
— Снимай онова семейство, ето там, с малкото сладко момиченце — каза му той за всеки случаи, ако НЯКОЙ подслушваше.
Фоторепортерът изщрака най-малко десет пози една след друга, след това извади друг фотоапарат „Никон“ и изщрака още десет. „Отлично“ — помисли си Найджъл. Щеше да има снимките още преди посолството да заключи врати в края на работния ден. Ще занесе няколко снимки на Фоли, а останалите ще изпрати веднага по кралски куриер (аристократичен термин за дипломатически куриер), за да са на бюрото на сър Базил още преди да е дошъл на работа на другата сутрин. Замисли се как ли щяха да прикрият бягството на Заека и по-конкретно как ще се снабдят с трупове. Гадна работа, добре че не го бяха натоварили той да организира операцията.
Заешкото семейство мина на десетина стъпки разстояние покрай него и приятеля му журналист. Вървяха мълчаливо, само момиченцето като всички момиченца по света се обърна и ги изгледа. Той му намигна, а то му пусна усмивка в отговор. Доближиха до кондуктора и му показаха билетите си.
Матюс продължаваше да задава въпроси и да получава учтиви отговори от усмихнатия руски железопътен функционер.
В 12:59:30 часа кондукторът, поне така предполагаше Хейдок, съдейки по униформата му, провери дали всички врати са затворени. После свирна с уста и размаха палката, за да сигнализира на машиниста, че е време да потегля. Точно в 13:00 часа се чу свирката на локомотива и влакът започна да се отдалечава бавно от перона, набирайки постепенно скорост на път за Киев, Белград и Будапеща.
Глава 24
ПЪТУВАНЕ ПРЕЗ ПЛАНИНИТЕ
Беше приключение, особено за Светлана, макар че и останалите от семейството на Зайцев не бяха пътували досега с международен влак. Железопътните линии бяха като всички железопътни линии: километри от паралелни, пресичащи се и разделящи се релси, върху които се движеха вагони, превозващи един Господ знаеше какво и къде. Острите ръбове на релсите явно спомагаха за увеличаването на скоростта. Олег и Ирина запалиха цигари и загледаха любопитно през огромните, но мръсни прозорци. Седалките не бяха много високи и Олег веднага разбра как се разгъват леглата над главите им.
Разполагаха с две купета с врата помежду им. Ламперията беше дървена — бреза, както личеше от пръв поглед, — а към всяко от купетата имаше отделна тоалетна, което бе невероятно. Значи, зайчикът щеше за първи път през живота си да разполага със своя собствена — факт, който предстоеше тепърва да оцени.
Пет минути след като излязоха от гарата, влезе кондукторът, за да провери билетите им, които Зайцев веднага подаде.
— Вие сте от Държавна сигурност, нали? — попита учтиво кондукторът.
„Очевидно от туристическото бюро на КГБ са ги предупредили — каза си Зайцев. — Това е добре. Явно оная писарушка много държеше на дантелените гащи.“
— Не мога да обсъждам това, другарю — отговори Олег Иванич със строг поглед, за да е сигурен, че кондукторът ще осъзнае колко е важен. Това бе един от начините да си осигури човек добро обслужване. Един служител на КГБ не можеше да се мери с член на Политбюро, но по всички показатели биеше директор на фабрика например. Не че хората умираха от страх от КГБ, но все пак никой не искаше да си създава проблеми с Комитета.
— Разбира се, другарю. Ако имате нужда от нещо, моля, обадете ми се. Вечерята е в шест часа, а вагон-ресторантът е през един напред.
— Вкусно ли готвят? — реши да попита Ирина.
Без съмнение да си съпруга на служител от КГБ си имаше своите предимства.
— Храната не е лоша, другарко — отвърна кондукторът учтиво. — Самият аз се храня там — добави той, което бе доказателство само по себе си, както Олег и Ирина решиха.
