— Той е добро момче, Майк. Не го подценявай. Онези, които го направиха, сега са в щатския затвор в Мериленд и чакат обжалването — каза Гриър в защита на своето протеже.
— А, да, вярно, че някога е бил морски пехотинец — примири се Бостък. — Какво да кажа на Боб, ако се обади?
— Нищо — веднага отговори директорът на ЦРУ. — Докато не разберем от Заека в каква степен са проникнали в комуникациите ни, трябва да внимаваме какво пускаме по жицата. Ясно ли е?
Бостък кимна като първокурсник.
— Да, сър.
— Поисках от службата за сигурност да проверят телефонните линии. Те настояват, че са чисти. Чип Бенет е все още бесен и вилнее из Форт Мийд.
Не беше нужно Мур да добавя, че твърдението на Заека за комуникациите беше най-страшното разкритие за Вашингтон след Пърл Харбър. Но сигурно щяха да успеят да му го върнат тъпкано на Иван. Надеждата крепеше Ленгли, както всичко друго на света. Нямаше начин руснаците да знаят нещо, което дирекцията за наука и технологии да не знае, но човек трябваше да заложи, за да види картите.
Райън опаковаше кротко багажа си. Кети беше по-добра в тия неща. Той изобщо не бе наясно от какво щеше да има нужда. От какво ли се състоеше багажът на един шпионин? Строг костюм. А дали не трябваше да си носи такъмите от морската пехота? (Той още ги пазеше, белите якички и всичко останало.) Скъпи кожени обувки? От змийска кожа? Като че ли звучеше подходящо. Накрая се спря на нестрог костюм и два чифта всекидневни обувки — едните полуофициални, другите спортни. Всичко това трябваше да се побере в една чанта. Сак от зебло с двойни дръжки щеше да е лесен за носене и нямаше да прави впечатление. Прибра паспорта си в чекмеджето на бюрото. Сър Базил щеше да му даде нов британски, дипломатически или обикновен, с който може да ти разгонят фамилията. Ново име. „Проклятие — помисли си Джак. — Трябваше да запомни новото си име и да реагира на него.“ Досега бе свикнал да има само едно.
Едно от хубавите неща в „Мерил Линч“ беше, че човек знаеше самоличността си. „Да бе — продължи мисълта си Джак, — целият свят разбра, че съм човек на Джо Мюлър. Никога вече.“ Всеки самомнителен задник можеше да печели пари, а неговият тъст бе един от тях.
— Приключи ли? — попита Кети иззад гърба му.
— Почти, бейби — отговори Джак.
— Няма да е опасно за теб, нали?
— Не вярвам, мила.
Но Джак не умееше да лъже и издаде своята несигурност.
— Къде отиваш?
— Казах ти, че в Германия, забрави ли?
„Ух-х, пак ме хвана.“
— Нещо, свързано с НАТО?
— Така ми казаха.
— С какво се занимаваш в Лондон, Джак? Сенчъри Хаус не е ли нещо, свързано с разузнаване…
— Кети, знаеш много добре. Аз съм аналитик. Проучвам информацията от различните източници и се опитвам да разбера какво означава, след което пиша доклади. Както виждаш, не е много по-различно от онова, което вършех в „Мерил Линч“. Работата ми е да анализирам информация. Казват, че ме бива в тия неща.
— Няма да има никакви оръжия?
Беше полувъпрос, полуконстатация. Джак предполагаше, че имаше връзка с работата й в Спешното отделение в „Хопкинс“. Като цяло лекарите не обичат оръжията с изключение на онези, които ходят на лов за птици през есента. Тя не обичаше пушката му „Ремингтън“, прибрана незаредена в дрешника му, а още по-малко обичаше заредения „Браунинг“, скрит на един от рафтовете в гардероба.
— Скъпа, наистина няма да има оръжия. Аз не съм от тоя вид шпиони.
— Добре — каза тя полууспокоена. Не че му повярва изцяло, но много добре съзнаваше, че не може да го разпитва повече за работата му, както той не можеше да я пита за пациентите й. Оттук идваше безсилието й. — Дано да не отсъстваш дълго.
— Скъпа, знаеш, че мразя да съм далеч от теб. Дори не мога да заспя, ако не си до мен, по дяволите.
— Тогава ме вземи със себе си.
— За да отидеш на пазар в Германия ли? Какво би си купила? Разни щуротии за Сали?
— Нали знаеш, че обича анимационни филмчета.
Не беше убедителна.
— Добър опит, бейби, но не става. Бих искал да дойдеш, но няма как.
— Дявол да го вземе — отговори лейди Райън.
— Живеем в несъвършен свят, маце.
Тя адски мразеше точно този афоризъм и отговорът й бе нечленоразделно мърморене, но така или иначе нямаше какво друго да отговори.
Няколко минути по-късно в леглото Джак се чудеше какво, по дяволите, щеше да прави. Разумът му подсказваше, че ще е нещо рутинно във всяко едно отношение, с изключение на мястото. Но заради една дреболия Ейб Линкълн не успя да се наслади докрай на пиесата в театъра „Форд“39. Щеше да е на чужда територия — не, на враждебна територия. Вече живееше в чужда страна. Но британците го харесваха. Унгарците едва ли щяха да го харесат. Сигурно нямаше да го застрелят, но нямаше да му връчат и почетен ключ на града. Ами ако откриеха, че пътува с фалшив паспорт? Какво предвиждаше в този случай Виенската конвенция? Но той не трябваше да хленчи. Все пак беше бивш морски пехотинец. Предполагаше се, че е безстрашен. Да, бе, сигурно. Горе-долу най-смелата му постъпка беше отпреди няколко месеца вкъщи, когато се обади малко преди лошите момчета да развалят партито. Така се отърва да не напълни гащите от опрян в главата му пистолет. Справи се, но не се чувстваше герой. Оцеля, успя да убие оня тип с автомата „Узи“, но единственото нещо, от което се чувстваше добре, бе, че не уби онова копеле Шон Милър. Не, остави щатът Мериленд да се оправи с него, освен ако Върховният съд не се намеси, но не му се виждаше много вероятно при този конкретен случай с дузина мъртви агенти на Сикрет Сървис. Съдилищата почти никога не се отнасяха пренебрежително към убитите ченгета.
Но какво ли щеше да стане в Унгария? Той щеше да е само наблюдател, полуофициален агент на ЦРУ, който ще контролира евакуирането на някакъв тъп руснак, проявяващ желание да смени местожителството си в Москва. „Защо, по дяволите, все на мен се случват подобни неща?“ — чудеше се Джак. Сякаш играеше лотарията на дявола и всеки път излизаха неговите числа. Ще се отърве ли някога от това? Плащаха му да предсказва бъдещето и да пише своите прогнози, макар вътрешно да бе наясно, че не би могъл да се справи сам. Нуждаеше се от други хора да му съобщават къде какво се случва, така че да може да прави сравнения с неща, за които всеки знаеше, че са станали, а след това да разгадае какво някой си можел да направи. Вярно, че се справяше доста добре в борсовата търговия, но досега не бяха убивали никого за няколко акции. А сега нищо чудно неговият собствен задник да попаднеше на мушката. Просто върхът, мамка му. Загледа се в тавана. Защо винаги ги боядисваха бели? Черният цвят не беше ли по-подходящ за спалня? Навсякъде имаше само бели тавани, дори в затъмнени стаи. Дали имаше някаква логика в това?
А беше ли логично да не може да заспи? Защо все си задаваше идиотски, тъпи въпроси, които нямаха отговор? Не, той беше почти сигурен, че няма да му се случи нищо. Базил не би позволил да му се случи нещо лошо. Ще се приеме много зле в Ленгли, а британците не можеха да си позволят това — прекалено неудобно. Съдия Мур нямаше да забрави никога, а и щеше да се помни от хората в управлението поне десет години напред. Така че, не, СИС нямаше да позволи да му се случи нещо.
От друга страна, те нямаше да са единствените играчи на терена и както в бейзбола, проблемът бе, че и двата тима щяха да играят за победата и трябваше да се уцели точният момент да изпратиш топката със скорост деветдесет и пет метра в час към евтините места на стадиона.
„Не бива да хленчиш, Джак“ — каза си отново той. Хората, на чието мнение държеше, биха се срамували от него — по-лошо, той би се срамувал от себе си. Значи, иска или не иска, трябваше да се стегне и да излезе на терена, и да се надява да не изпусне проклетата топка.
Или просто да се върне в „Мерил Линч“, не, в никакъв случай, по-скоро би се върнал в пехотата.
