трябваше да говори пред дете нещо, което не би искал да излезе на първа страница на „Вашингтон Поуст“. Всички в Гриздейл Клоуз мислеха, че Джон Патрик Райън работи в посолството на САЩ и че има щастлив брак с очен хирург. Не им трябваше да знаят, че е служител на Централното разузнавателно управление. Щяха да проявяват прекалено любопитство. Щяха да подхвърлят шеги.
— Три-четири дни, така ли? — попита Кети.
— Така ми казаха. Може да е малко по-дълго, но не много, надявам се.
— Важно ли е?
Сали явно бе наследила от майка си жилката да разпитва непрекъснато, смяташе Райън… е, беше взела и малко от него.
— Достатъчно важно, за да ме карат да си пъхна задника в самолет.
Това постигна нужния ефект. Кети знаеше колко много мрази мъжът й да лети на самолет.
— Имам валиум. Искаш ли нещо по-силно?
— Не, благодаря, скъпа, този път не.
— Ако ти призлее в самолета, тъкмо ще разбереш.
Нямаше нужда да добавя, че ще е също по-лесно за лекуване.
— Скъпа, беше с мен, когато гърбът ми пострада, помниш ли? Имам лоши спомени от летенето.
— Толкова е забавно да се лети — възрази Сали.
Това със сигурност бе наследила от майка си.
Пътуването неизбежно е уморително, така че семейство Зайцеви се изненадаха приятно да заварят леглата си оправени, когато се върнаха в купетата. Ирина преоблече дъщеря си с жълтата нощница на цветенца. Тя целуна както винаги родителите си за лека нощ и се качи на леглото сама, след което се пъхна под завивката. Но вместо да заспи, подпря главата си на възглавницата и се загледа през прозореца в притъмнелите ниви. Само тук-там се мяркаха светлините на някой колхоз, но това още повече омайваше малкото момиченце.
Майка й и баща й оставиха вратата между двете купета открехната, да не би да се уплаши от някакъв кошмар или да й дотрябва внезапно утешителна прегръдка. Преди да си легне, Светлана провери дали под леглото може да се скрие голяма черна мечка и се зарадва, като не откри скривалище. Олег и Ирина се зачетоха в книгите си, но постепенно от тракането на влака задрямаха.
— БЕАТРИКС е в ход — каза Мур на адмирал Гриър. — Заекът и семейството му най-вероятно в момента пресичат Украйна с влака.
— Мразя да седя и да чакам — посочи заместник-директорът на разузнаването.
За него беше по-лесно да признае това. Той никога не бе работил на терен, изпълнявайки шпионска задача. Не, цял живот бе прекарал на бюрото, преглеждайки разузнавателни сведения. В моменти като този си припомняше удоволствието да стоиш на вахта на боен кораб — в неговия случай предимно подводници — и да наблюдаваш вятъра и вълните, да усещаш полъха на бриза върху лицето си и без много приказки да смениш курса и скоростта на своя кораб, вместо да чакаш, за да разбереш какво ти готви океанът или врагът. Там човек хранеше илюзията, че е господар на съдбата си.
— Търпението е добродетел, която най-трудно се придобива, Джеймс, и колкото повече доближаваш целта, толкова повече се нуждаеш от него. За мен е като да седя в съда и да чакам адвокатите да стигнат до същината, особено като знам какви глупости ще надрънкат — призна Мур.
Той някога беше участвал в операции на терен и бе наясно, че в по-голямата си част работата се състоеше от чакане. Никой не контролираше съдбата си, но го научава чак в напреднала възраст. Човек просто се опитва да се намеси в един или друг момент, допускайки възможно най-малко грешки.
— Ще съобщим ли на президента?
Мур поклати глава.
— Няма смисъл да се вълнува излишно. Ами ако реши, че тоя тип разполага с важна информация, а после се окаже, че не е така? Защо да го разочароваме. Не е ли достатъчно, че ние тук сме подложени на това?
— Артър, ние никога не разполагаме с достатъчно информация и колкото повече научаваме, толкова по-добре разбираме от какви сведения се нуждаем и какво ни липсва.
— Джеймс, момчето ми, никой от нас не е учил за философ.
— Това идва заедно с посивялата коса, Артър.
В този момент се появи Майк Бостък.
— Още няколко дни и БЕАТРИКС ще е в учебниците по история — обяви той с усмивка.
— Майк, къде, по дяволите, си се научил да вярваш в Дядо Коледа? — попита директорът на ЦРУ.
— Съдия, всичко е ясно: имаме беглец, който в момента бяга. Разполагаме с добър екип, който да го измъкне от Червената земя. Трябва да имаш доверие в силите, които си изпратил да изпълнят задачата.
— Не всички са наши сили — напомни му Гриър.
— Базил ръководи прилична служба, адмирале. Много добре знаеш това.
— Вярно е — съгласи се Гриър.
— Значи, само чакаш да разбереш какво ще има под коледната елха, така ли, Майк? — попита Мур.
— Пратил съм писмото си до Дядо Коледа, а той винаги носи подаръците. Всеки го знае. — Той сияеше от мисълта за онова, което предстоеше. — Как ще процедираме, след като пристигне?
— Мисля си да го настаним във Фермата в Уинчестър — заразсъждава на висок глас Мур. — Трябва да му дадем възможност да се освободи от напрежението… Може би да попътува малко.
— Каква сума? — попита Гриър.
— Зависи — отговори Мур. Той беше човекът, който контролираше тайния бюджет на Управлението. — Ако информацията я бива… да кажем, милион. И добра работа, след като изцедим всичко от него.
— Чудя се къде може да започне работа? — намеси се Бостък.
— Е, ще оставим на него да реши.
Беше едновременно и просто, и сложно. Първо, семейството на Заека трябваше да научи английски. Нови самоличности. Нуждаеха се от нови имена, вероятно щяха да ги обявят за норвежки имигранти, за да има обяснение за акцента. ЦРУ разполагаше с правомощието да приема до сто нови граждани годишно чрез Службата за имиграция и натурализация. (Те никога не използваха цялата квота.) Зайците щяха да получат номера за социални осигуровки, шофьорски книжки — вероятно трябваше да минат уроци по кормуване преди това, със сигурност жената — от общината във Вирджиния. (Управлението поддържаше сърдечни отношения с властите на щата. Ричмънд никога не задаваше прекалено много въпроси.)
После идваше психологическата помощ за хора, които са се откъснали от своята среда и които трябваше да се адаптират към нова, изцяло различна страна. Управлението ползваше услугите на професор психолог от Колумбийския университет.
След това щяха да ги запознаят с по-стари бегълци, за да ги въведат в новия начин на живот. Новите имигранти никога не свикваха лесно с тия неща. Руснаците се чувстваха в Америка като деца, които влизат за първи път в магазин за играчки — беше изумително във всяко едно отношение, без никаква база за сравнение, като на друга планета. Трябваше да създадат максимално добри условия за бегълците. Първо, заради информацията и, второ, за да не пожелаят да се върнат обратно, което би било сигурна смърт, най- малкото за съпруга, но се бе случвало преди, толкова силно чувство е носталгията по родината.
— Ако предпочитат хладен климат, ще ги пратим в Минеаполис, Сейнт Пол — предложи Гриър. — Но, господа, не мислите ли, че избързваме малко?
— Джеймс, ти винаги си бил здравомислещият тук — усмихна се директорът на ЦРУ.
— Все някой трябва да изпълнява тази роля. Нека първо да се излюпят яйцата и после да броим пилетата.
„Ами ако тоя тип не знае нищо? — мислеше си Мур. — Какво ще стане, ако се окаже, че само е искал да избяга?
Мамка му на тоя занаят!“ — завърши мисълта си директорът на ЦРУ.
— Нали Базил ще ни държи в течение, а и твоето момче Райън ще се грижи за интересите ни.
— Няма що, голяма новина, съдия. Базил сигурно си пие бирата и си умира от смях.
