— Благодаря, другарю.
— Приятно пътуване — каза той и си излезе.
Олег и Ирина извадиха книгите си. Светлана бе притиснала нослето си към прозореца, за да гледа света. Така пътешествието им започна, като само единият от тях знаеше крайната дестинация. Западна Русия е предимно равнинна, с далечни хоризонти, по което много си прилича с Канзас и Източно Колорадо. Пейзажът беше скучен и за двама им, но не и на техния зайчик, за който всичко беше ново и вълнуващо, особено добитъкът, който пасеше в полето. „Кравите — мислеше си Светлана — са толкова интересни.“
В Москва Найджъл Хейдок благодари на чиновника от Министерството на транспорта за отзивчивостта му, след което заедно с Пол Матюс и фотографа се отправиха към британското посолство. Там имаха фотолаборатория и фоторепортерът тръгна към нея, а Матюс го последва в кабинета му.
— Е, Пол, ще стане ли интересен материал?
— Предполагам, че ще се получи. Защо, много ли е важно?
— Да, за мен ще е от полза Съветите да си мислят, че мога да привлека вниманието към славната им страна — обясни Хейдок, хилейки се.
„Няма начин да не си от МИ-6, приятел“ — каза си Матюс, без да изрече на глас подозрението си.
— Предполагам, че ще измисля нещо. Бог ми е свидетел, че британските железници се нуждаят от малко помощ. Може би това ще насърчи някого от хазната да развърже малко кесията.
— Не е зле като идея — съгласи се Найджъл.
Ясно бе, че гостът му изпитва известни подозрения, но бе достатъчно благоразумен да не ги сподели на глас, може би до деня, когато Найджъл се върне в Сенчъри Хаус и двамата се засекат в някоя кръчма на „Флийт Стрийт“.
— Искаш ли да видиш снимките?
— Имаш ли нещо против?
— Ни най-малко. И бездруго изхвърляме повечето.
— Отлично — обяви Хейдок, след което се протегна и извади от барчето зад бюрото бутилка. — Ще пийнеш ли, Пол?
— Благодаря, Найджъл. Да, шери ще ми се отрази добре.
Фоторепортерът влезе с папка, пълна със снимки. Хейдок я взе и започна да ги разглежда.
— Отлична работа. Знаеш ли, когато аз използвам моя „Никон“, никога не уцелвам светлината — каза той.
„Ето една хубава снимка на Заека, а най-важното на госпожа Зайка.“ Избра си три снимки, мушна ги в чекмеджето си и след това върна папката. Матюс разбра намека.
— Е, ние трябва да се връщаме да приготвим материала. Благодаря за помощта, Найджъл.
— Удоволствието е мое, Пол. Ще се оправите ли сами или да ви изпратя?
— Няма нужда, старче.
Матюс и фоторепортерът изчезнаха в коридора. Хейдок извади снимките. Госпожа Зайка беше типична рускиня с овалното си славянско лице — тя можеше да има милиони сестри из Съветския съюз. Трябваше да свали няколко килограма и да си намери шивач на Запад… ако въобще стигнат до там — напомни си той. Висока около метър и шейсет и пет, седемдесет килограма, не беше грозна в никакъв случай. Детето беше много сладко, забеляза той, с искрящо сините си очи и щастливо изражение — твърде малко, за да се е научило да крие чувствата си зад непробиваема маска, както правеха тук всички възрастни. Не, децата бяха еднакви навсякъде по света със своята невинност и неприкрито любопитство. Най-важното бе, че вече разполагаха с висококачествени снимки на цялото заешко семейство.
Куриерът се намираше на последния етаж до кабинета на посланика Джон Кени. Хейдок му връчи плик от дебела хартия, запечатан с метален клипс, лепило и восъчен печат. Адресът беше пощенска кутия на Форин Офис, използвана от Сенчъри Хаус, на обратната страна на Темза точно срещу Уайтхол. Куфарчето на куриера беше от скъпа кожа, с дръжки, изобразяващи герба на династията Уиндзор. Към тях бяха прикачени белезници, за да го закопчава на китката си за по-голяма сигурност въпреки строгите правила на Виенската конвенция. Кралският куриер се отправи с кола на посолството към международното летище „Шереметиево“, за да вземе полет 737 на Британските авиолинии до „Хийтроу“. Снимките щяха да бъдат предадени в ръцете на сър Базил, преди да се прибере вкъщи за вечеря, а някои от експертите в Сенчъри Хаус със сигурност щяха да останат до късно пред нощта, за да ги проучат. Това щеше да е последната официална проверка, която да установи дали Заекът беше истински. Щяха да сравнят физиономията му с лицата на всички агенти на КГБ, които имаха в архива, и ако беше номер, Ед и Мери Пат ги чакаха тежки времена. Но Хейдок не вярваше да се стигне дотам. Той беше на едно мнение с колегите си от ЦРУ. Тоя тип изглеждаше истински. Да, но не се ли отнасяше това за всичките агенти на Второ главно? Най-накрая се отби в комуникациите, за да изпрати бърза шифрограма до централата на Сикрет Сървис, че важна пратка, свързана с операцията БЕАТРИКС, е на път чрез куриер. Всички щяха да се облещят, а човек от СИС щеше да чака в пощенския отдел на Уайтхол за въпросния плик. „Правителствената бюрокрация поначало е мудна, но когато трябваше да се свърши нещо важно, се размърдваше, така поне беше в СИС“ — помисли си Хейдок.
Полетът продължи два часа и двайсет минути — малко по-дълго заради неблагоприятните въздушни течения, — преди самолетът да кацне на Трети терминал на летище „Хийтроу“. От там представител на Форин Офис откара куриера до Центъра с черен ягуар и кралският вестоносец достави пратката и се запъти към кабинета си. Преди още да стигне, служител на СИС грабна плика и отпраши по моста Уестминстър през Темза.
— Донесе ли го? — попита сър Базил.
— Заповядайте, сър.
Служителят му подаде плика. Чарлстън провери печатите и след като се увери, че никой не беше пипал, го отвори с помощта на ножа за хартия. За първи път видя как изглежда Заекът. Три минути по-късно Алън Кингшот влезе в кабинета. Чарлстън му подаде цветните снимки.
Кингшот взе най-горната и дълго я гледа.
— Значи, това е нашият Заек, така ли?
— Точно така, Алън — потвърди сър Базил.
— Изглежда съвсем обикновен. Жена му също. Момиченцето е много сладко — изказа на глас впечатленията си оперативният агент. — Сега са на път към Будапеща, нали?
— Тръгнали са от Киевската гара преди пет часа и половина.
— Найджъл се е справил добре — Кингшот разгледа лицата отблизо, чудейки се каква ли информация имаше в главата на този мъж и дали ще успеят да се възползват от нея. — Е, БЕАТРИКС продължава. Разполагаме ли с трупове?
— Мъжът от Йорк ни е подръка. Ще трябва да обгорим още малко лицето му — отбеляза Чарлстън с погнуса.
— Няма как, сър — каза Кингшот. — Ами другите два?
— Имаме два кандидат-трупа в Америка. Майка и дъщеря, загинали при пожар в Бостън, доколкото разбрах. ФБР работи по въпроса. Трябва да им изпратим снимката, за да е сигурно, че труповете са подходящи.
— Ще се погрижа незабавно, сър.
— Добре, Алън, ако обичаш.
Машината на долния етаж служеше за предаване на цветни снимки — същите използваха в редакциите на вестниците. Тя беше сравнително нова и с нея лесно се боравеше, както обясни операторът на Кингшот. Той хвърли бегъл поглед на снимката. Изпращането й до идентична машина, произведена от „Ксерокс“, и намираща се в Ленгли, отне по-малко от две минути. Кингшот взе обратно снимката и се върна в кабинета на Чарлстън.
— Готово, сър.
Сър Базил му махна с ръка да седне.
Чарлстън погледна часовника си и изчака пет минути, тъй като Централата на ЦРУ беше огромна сграда, а хората от комуникациите работеха в приземието. След това се обади на Артър Мур по безопасния
