години. Бяха си отишли незабелязано още по времето, когато е бил седми клас или там някъде. Но цигарата и свежият въздух не бяха никак лош начин за събуждане. Не се чуваше дори звук. И птичките спяха още. Погледна нагоре и забеляза светлините на прелитащ самолет. Хората пътуваха към Европа, вероятно за Скандинавия, ако се съдеше по посоката, в която се движеха, и както изглеждаше, бяха тръгнали от „Хийтроу“. „Кои ли нещастни копелета ще трябва да станат толкова рано, за да ги посрещнат?“ — запита се той. Райън допуши цигарата и хвърли фаса в моравата, чудейки се дали Кети ще го забележи. Е, винаги можеше да хвърли вината на някой друг. Жалко, че вестникарчето още не беше дошло. Джак влезе вътре и включи телевизора в кухнята на Си Ен Ен. Кабелният оператор не предлагаше програмата с бейзболните мачове. Британците всъщност бяха започнали да гледат американски футбол. Не че разбираха нещо, но по някаква причина им харесваше да го наблюдават. „По-добър е от телевизионните им програми“ — помисли си Райън и изруга. Кети харесваше техните комедии, но той незнайно защо не ги разбираше. Новинарските им емисии обаче ставаха. Всичко бе въпрос на вкус, смяташе той. Non est disputandum40, както казваха римляните. След това забеляза, че се зазорява — на източния хоризонт се появиха първите признаци на развиделяване. Щеше да мине още час, преди да съмне съвсем, но утрото идваше и дори желанието за още малко сън не можеше да го спре.
Джак реши да сложи кафето. Само трябваше да натисне копчето на машината, която бе подарил на Кети за рождения й ден. В тоя момент чу тупването на вестника върху стълбището пред къщата и излезе да го вдигне.
— Събудил си се рано — каза Кети, когато той се върна.
— Да. Нямаше смисъл да се връщам в леглото.
Джак целуна жена си. Тя направи малко странна физиономия след целувката, но нищо не каза. Явно бе надушила цигарата, но реши, че е сбъркала.
— Сложи ли кафето?
— Да, тъкмо натиснах копчето — потвърди Джак. — Останалото ще оставя на теб.
— Какво искаш за закуска?
— Имам ли избор? — попита Райън с недоверие.
Напоследък пееше нова песен на тема здравословно хранене. Никакви понички.
— Добро утро, зайчик! — поздрави Олег дъщеря си.
— Тати! — отговори тя и протегна ръчичките си за прегръдка с оная мила усмивка, която децата пускат, когато се събуждат и от която се лишават дълго преди да съзреят. Това бе онзи омайващ миг, който всеки родители по света преживява. Олег я вдигна от леглото и я прегърна. Босите й краченца стъпиха върху постелката на пода и направиха две крачки до тоалетната й за лично ползване. Ирина влезе, за да я облече, и после двете заедно се върнаха в отделението за възрастни. След десетина минути вървяха към вагон-ресторанта. Пътьом Олег надзърна зад рамото си и забеляза забързания стюард, който отиваше да почисти първо тяхното купе. Да, имаше предимства да си от КГБ, та макар и само още един ден.
През нощта влакът явно бе спирал близо до колхоз, откъдето се бяха снабдили с прясно мляко. Светлана го обожаваше сутрин за закуска. За възрастните имаше долнокачествено (меко казано) кафе и хляб с масло. (Яйца не предлагаха.) Добре поне, че хлябът и маслото бяха пресни. В дъното на вагона бе струпана купчина вестници. Олег взе един брой „Правда“ и се зачете — обичайните лъжи. Едно от другите предимства да си служител на КГБ беше, че разполагаш с информация и не ти се налага да вярваш в писанията на вестниците. „В «Известия» поне публикуват материали за реални хора, а в някои от тях дори се съдържат истини“ — помисли си Зайцев. В един съветски влак обаче можеше да се намери само политически благонадежден вестник, а „Правда“ („Истина“) беше точно такъв.
Райън бе приготвил два комплекта с бръснарски тоалетни принадлежности, в случай че му се наложи спешно да пътува. Пътната чанта висеше на огромна месингова кука в дрешника, за да му е подръка веднага щом сър Базил му нареди да тръгне за Будапеща. Погледна я, докато си слагаше вратовръзката, чудейки се кога ли ще замине. Кети се появи в спалнята и се облече. Бялата й престилка сигурно висеше на закачалката, по-точно двете престилки — от „Хамърсмит“ и от „Мурфийлд“ със съответните табелки с името й.
— Кет?
— Да?
— Все още ли пазиш табелките от „Хопкинс“ върху престилката си, или имаш нови? — досега не си бе правил труда да я пита за това.
— Тукашни са. Иначе ще е много трудно да обяснявам на новите си пациенти, които биха забелязали.
Само че някои я разпитваха за акцента й или защо върху табелката с името й пишеше „лейди Керълайн Райън“. „Лейди“ допадаше на женската й суета. Джак я наблюдаваше, докато тя си решеше косата — нещо, което винаги му доставяше голямо удоволствие. Щеше да изглежда поразително с по-дълга коса, но тя никога не я оставяше да порасне с обяснението, че каквато и да е прическата й, хирургическата шапка ще я развали. Е, това нямаше да важи за приема, на който бяха поканени. Кралицата ги харесваше, също и уелският принц, поради което те фигурираха в списъка на почетните гости. Поканите за тези приеми нямаше как да не се приемат, макар че Кети понякога разполагаше с извинение, ако й предстоеше операция на сутринта. За шпионите обаче се предполагаше, че си падат по подобни събирания, дори това да означаваше само три часа сън преди работа.
— Какъв е графикът ти за днес?
— Ще изнасям лекция за лазера с ксенонова дъга. Скоро смятат да се снабдят с такъв апарат, а аз съм единственият човек в Лондон, който знае как се използва.
— Моята съпруга — лазерен специалист.
— Е, поне мога да кажа няколко приказки какво се прави с него, за разлика от някои тайни агенти — отвърна тя.
— Така е, скъпа — въздъхна Райън. „Май трябва да си взема браунинга днес, за да я поуплаша.“
Но ако някой във влака забележеше, в най-добрия случай щяха да го сметнат за подозрителен и някой полицейски пристав да го разпитва за какво му е това. Дори дипломатическият му статут нямаше да му спести разправиите.
Петнайсет минути по-късно Джак и Кети седяха в купето на влака на път за Лондон. Тя отново четеше медицинското си списание, а той преглеждаше „Телеграф“. Джон Кийгън водеше една от вътрешните рубрики, а той бе историк, към когото Райън изпитваше голямо уважение заради способността му да анализира сложна информация. Как ли сър Базил не се бе сетил да го привлече в Сенчъри Хаус, бе загадка за Джак. Може пък Кийгън да предпочиташе да работи като историк и да споделя идеите си с масите или поне с по-образованите от тях. В това имаше логика. Никой във Великобритания не бе забогатял от това, че е държавен служител. Да не говорим за анонимността. На всеки човек му се иска понякога да го погалят по главата за това, че е свършил нещо добре. Но всички бюрократи по света са лишени от тази привилегия.
Докато влакът минаваше покрай спирка „Слонът и Замъкът“, самолетът, изпълняващ полет 214, захождаше за приземяване на Четвърти терминал на летище „Хийтроу“. Той не кацна на пистата за реактивните машини. Вместо това спря на мястото, където рейсовете чакат, за да отведат пътниците до емиграционната и митническата служба. Веднага щом самолетът спря, вратата на багажното отделение се отвори. Първо свалиха двата метални ковчега, натоварени последни на летище „Логан“. На етикетите, залепени в ъгъла на всеки от тях, пишеше къде да бъдат откарани, а двама представители на Сенчъри Хаус следяха на място целия процес. Поставиха ги върху количка, което тук, в Англия, наричат вагонетка, откараха ги до паркинга, където ковчезите бяха прехвърлени бързо на малък камион без никакви странични надписи. Двамата служители от СИС се метнаха на камиона и единият го подкара на изток към Лондон, като по нищо не личеше каква е работата му, както обикновено става.
Камионът пристигна на улица „Уестминстър Бридж“ 100 четирийсет минути по-късно. Там ковчезите бяха свалени и прехвърлени на друга количка, за да бъдат качени на асансьора и свалени до второ ниво на
