— Теоретично е така, но не и на практика. На „Флийт Стрийт“ си имат собствени правила, както знаеш.
— Това важи и за „Вашингтон Поуст“. Никсън пръв го разбра41.
— Аз бих се постарал да го избягна — съгласи се Райън, дъвчейки своя сандвич с пушено месо.
В Белград — Београд, както го наричаха жителите му, имаше красива гара. Явно през деветнайсети век архитектите се бяха надпреварвали, подобно на набожните си предшественици, построили катедралите през Средновековието. Влакът имаше неколкочасово закъснение, установи с почуда Зайцев. Не разбираше защо. Не беше правил продължителен престой на никоя гара по пътя. Може би машинистът е карал с по-малка скорост. След като напусна пределите на Белград, влакът се заизкачва по планинската местност. Представи си колко красива е тази страна през зимата. Тук май се готвеха да организират олимпийски игри? Зимата тук щеше да дойде по същото време като в Москва. Тази година се бавеше, но пък за сметка на това сигурно щеше да е по-сурова. Зачуди се какви ли са зимите в Америка…
— Готов ли си, Джак? — попита Чарлстън.
— Мисля, че да — каза Джак и прегледа новия си паспорт.
Тъй като беше дипломатически, върху подвързията му от червена кожа имаше малко по-богата украса от обикновените, с кралския герб на предната корица. Разлисти го, за да разгледа марките от всичките места, където не беше ходил. Тайланд, Китайската народна република. „По дяволите — каза си Джак, — голямо пътуване съм му ударил.“
— А тази виза за какво ми е? — попита той.
Обединеното кралство не изискваше подобни визи от никого.
— В Унгария контролират стриктно кой влиза и кой излиза. Изискват входна и изходна виза. От последната едва ли ще имаш нужда — каза Чарлстън. — Най-вероятно Хъдсън ще те измъкне в южна посока. Той поддържа тесни контакти с местните контрабандисти.
— Да не би да ми се наложи да се катеря по планините? — попита Райън.
Базил поклати глава.
— Не, ние не правим често такива неща. Автомобил или камион, предполагам. Това няма да е проблем, момчето ми. — Той го погледна. — Наистина е рутинна операция, Джак.
— Щом така казвате, сър.
„Тая работа въобще не е за мен. Мамка му.“
Чарлстън се изправи.
— Късмет, Джак. Ще се видим след няколко дни.
Райън му подаде ръка.
— Слушам, сър Базил. — Винаги готов, приятел.
На улицата чакаше кола. Джак се метна на предната седалка и шофьорът подкара на изток. Пътуването отне около петдесет минути благодарение на разредения следобеден трафик. Толкова траеше и пътуването с влака.
След като се прибра в Чатъм, Райън завари дъщеричката си да спи, а малкия Джак да играе в кошарката със стъпалата си — колко вълнуващи бяха само. Мис Маргарет четеше списание в дневната.
— Доктор Райън, не ви очаквах…
— Няма нищо, налага се да замина по работа.
Отиде до телефона в кухнята и се опита да се обади на Кети. Тя обаче четеше своята лекция за лазерните апарати. „Ония, които май използваше, за да заварява кръвоносни съдове“ — помисли той. Нещо такова. Намусен, изкачи на бегом стълбите, за да си вземе пътната чанта. Щеше да пробва да й се обади от летището. Но за всеки случай й написа бележка.
ТРЪГВАМ ЗА БОН. ОПИТАХ СЕ ДА ЗВЪННА. ЩЕ ОПИТАМ ПАК. С ОБИЧ, ДЖАК.
Бележката се озова върху вратата на хладилника. Райън се наведе да целуне Сали, след това слезе долу, за да прегърне сина си, който се оказа доста натежал. Малкият приятел точеше лиги, както автомобилният двигател масло. Това изискваше да бъде пусната в употреба хартиена салфетка.
— Приятно пътуване, доктор Райън — каза гувернантката.
— Благодаря, Маргарет. До скоро.
Веднага щом колата потегли, тя звънна в Сенчъри Хаус, за да уведоми хората там, че сър Джон е вече на път за „Хийтроу“. После се върна към списанието си, последния брой на „Татлър“.
Самолетът беше почти нов „Боинг“ 737, а Райън реши да запълни самотата по време на пътуването с пакет цигари. Той запали още с влизането в чакалнята.
Добрата новина беше, че билетът му е за първа класа със седалка А-1 до прозореца. Най-приятната част от полета бе гледката към небето и като допълнение фактът, че никой не можеше да забележи шубето, изписано по лицето му. С изключение може би на стюардесите, тъй като подобно на лекарите те надушват страха. На пътниците се полагаше и пиене и Райън си поръча уиски, но установи, че предлагаха само скоч (той не го харесваше), водка (каквато не обичаше) или джин (който дори не можеше да понася). За „Джак Даниълс“ не беше осигурено място на този самолет, но листата с вината беше привлекателна. След като набраха височина и сигнализираха, че вече може да се пуши, Райън запали нова цигара. Един хубав бърбън беше за предпочитане, но по-добре вино, отколкото нищо. Поне успя да се отпусне на седалката и да притвори очи, правейки се, че си почива. Само от време на време поглеждаше през прозорчето, за да разбере дали гледката долу е зелена или синя. Самолетът летеше плавно с изключение на няколко люшвания, при които Джак стискаше здраво ръкохватките, а трите чашки сносно френско вино му помогнаха да преодолее страха си. Към средата на полета, някъде над Белгия, той се замисли колко ли от хората мразеха да летят. Може би една трета, може би половината? Колцина ли от тях изпитваха същата непоносимост като него? Половината? Повече от сигурно беше, че не е единственият. Страхливите хора се стараят да се прикриват, а като се оглеждаше наоколо, забелязваше същите напрегнати лица като неговото. Така че поне не беше единственият шубелия на самолета. А и виното беше приятно, с вкус на плодове. Като се замислеше, късметът също трябваше да е на негова страна, след като бойците от Армията за освобождение на Ълстър не го направиха на решето с автоматите си „Узи“ при нападението в дома му в Чесапийк Бей. Значи можеше да се успокои и да се наслаждава на полета. Така или иначе, по една или друга причина го бяха набутали в самолета и мърдане нямаше, тъй като боингът се носеше във въздуха на височина десет хиляди метра.
Докато самолетът се снижаваше за кацане, на няколко пъти се раздруса яко, но Райън се чувстваше в най-голяма безопасност при приземяването. Интелектът му подсказваше, че това трябва да е най-опасният етап от полета, но инстинктът му не възприемаше нещата по този начин. Долови воя на спомагателните двигатели, а после и шума от пускането на колесниците. Когато видя как земята се доближава стремително, се почувства съвсем в безопасност. При кацането самолетът се поразтресе, но важното бе, че отново е на земята, където човек можеше да стои на краката си или да се движи както си иска. Най-после!
Навлизаха в района на гарата в Будапеща. Минаха покрай множество пътнически и товарни вагони, разхвърляни из релсите, а влакът им си запробива път през железопътните стрелки и чупки. За последно зайчикът опря носле в стъклото на прозореца, най-накрая минаха под стъклена козирка и влакът им спря рязко на Източната гара. Полууниформени хамали с мазни коси се засуетиха около вагона с багажа. Зайчикът скочи от влака и се заоглежда, последван почти мигновено от майка си с пътна чанта в ръка. Олег отиде до вагона с багажа, за да наблюдава как прехвърлят куфарите им върху металната количка. Отдалечиха се от влака, минаха през старата и доста занемарена чакалня и излязоха на стоянката за таксита. Там бяха паркирани цяла редица руски лади — съветският вариант на стар модел фиат, с еднакъв цвят, със сигурност заради мръсотията. Зайцев пусна на хамалина бакшиш от една валутна рубла, след като той натовари багажа им в таксито. Багажникът на миниатюрния автомобил не успя да побере всичко и три от чантите се озоваха на предната седалка, така че Светлана трябваше да седне в скута на майка си по
