пътя до хотела. Таксито потегли, направи остър завой на сто и осемдесет градуса и се понесе с безопасна скорост по централната търговска улица.
Хотел „Астория“ бе само на четири минути от гарата. Представляваше масивна постройка, наподобяваща грандхотелите от миналия век. Фоайето имаше скромна площ и на очи се набиваше главно дъбова резба. Регистраторът ги очакваше и ги поздрави с усмивка. След като връчи на Зайцев ключа от стаята, той посочи към Съветско-унгарския културен център на отсрещната страна на улицата, на който толкова му личеше, че е оперативен щаб на КГБ, че дори можеха да издигнат отпред паметник на Железния Феликс. Пиколото ги придружи до миниатюрния асансьор и се качи с тях до третия етаж. Заведе ги до стая триста и седем, която се намираше на ъгъла и която щеше да е техен дом в следващите десет дни, така поне смятаха всички с изключение на Олег. Пиколото също получи една рубла за това, че го обезпокоиха, и се оттегли, оставяйки семейството в стаята, която беше малко по-голяма от двете купета във влака, взети заедно, и само с една баня, макар и с душ, от който и тримата се нуждаеха. Олег остави първо жена му и дъщеря му да се изкъпят.
Ако по западните стандарти хотелската стая беше мизерна, по съветските приличаше на истински палат. До прозореца имаше фотьойл. Зайцев се настани в него и огледа улицата за агент на ЦРУ. Съзнаваше, че е глупав и грешен ход, но не успя да устои на изкушението.
Хората, които търсеше, съвсем не бяха американци, а Том Трент и Крис Мортън, които работеха за Анди Хъдсън. И двамата имаха тъмни коси, които умишлено не измиха този ден, за да минат за представители на унгарската работническа класа. Трент ги мерна още на гарата, където се бе смесил с тълпата, а през това време Мортън кибичеше в хотела. С превъзходната снимка, която получиха от фоторепортера на „Таймс“ в Москва, идентифицирането на Зайцеви беше фасулска работа. Като последна проверка Мортън, който говореше безупречен руски, се доближи до рецепцията и попита регистратора за номера на стаята, в която е отседнал негов „стар приятел“, срещу банкнота от двайсет форинта и намигване. След това се помота из бара, изучавайки подробно разположението на партерния етаж с оглед на бъдещите действия. До този момент всичко вървеше като по вода, решиха те, докато пътуваха с метрото обратно към посолството. Влакът пристигна със закъснение, но информацията, която събраха за хотела, беше истински удар.
Анди Хъдсън беше със среден ръст и телосложение и като се изключеше пясъчнорусата му коса, която го издаваше, че е чужденец, по всичко останало бе като тукашните мъже, които ужасно си приличаха. „Поне онези на летището много си приличаха“ — помисли си Райън.
— Може ли да поговорим? — попита Райън, след като колата потегли от летището.
— Да, автомобилът е чист.
Като всички други автомобили, които се използваха с подобна цел, и този се проверяваше редовно и внимателно и се паркираше на безопасно място.
— Какви са гаранциите?
— Опозицията тук не нарушава дипломатическите правила. Странно, но е факт. А освен това колата е обезопасена с възможно най-модерната алармена система. Не съм сигурен, че дори аз самият ще съм в състояние да бърникам вътре. Както и да е, добре дошъл в Будапеща, сър Джон.
Той произнесе името на града като Будапещ, което звучеше по-различно от произношението, което Райън знаеше.
— Значи, знаеш кой съм?
— Да, бях в Лондон през март. Намирах се в града точно по времето, когато извърши героичната си постъпка — пълен глупак, можеха да те убият заедно с оня ирландски задник.
— Казвал съм си това много пъти, господин Хъд…
— Анди — отговори мигновено Хъдсън.
— Добре. А аз съм Джак.
— Как мина полетът?
— Всеки полет, след който можеш да вървиш по земята, е хубав, Анди. Добре, разкажи ми за мисията и как възнамерявате да я изпълните.
— Напълно рутинна. Наблюдаваме семейството на Заека — ще ги държим непрекъснато под око — и когато моментът стане подходящ, ще ги измъкнем от града в Югославия.
— Как?
— С кола или камион, не сме решили още — отвърна Хъдсън. — Единствено в Унгария може да възникне някакъв проблем. На югославяните въобще не им пука кой преминава границата. Милиони техни съграждани работят в чужбина. А и отношенията ни с граничарите там са много сърдечни — увери го Анди.
— Плащате ли им?
Хъдсън кимна и сви покрай парк със скромни размери.
— Това е добър начин за тях, за да осигуряват на семейството си модерни стоки. Познавам хора, които пренасят наркотици — не ги използвам, разбира се. Наркотиците са нещо, за което местните граничари поне претендират, че им пука, но някои от тях са по-склонни от други да преговарят. — Макар че да пукна, ако повечето от тях не са такива. Нямаш представа какво може да получиш тук срещу малко твърда валута или маратонки „Рийбок“. Тук черният пазар процъфтява и тъй като често твърдата валута остава вътре в страната, властите си затварят очите и се правят, че нищо такова не се случва, нали се сещаш?
— Тогава как сгащиха човека на ЦРУ?
— Шибан късмет — Хъдсън му разказа историята надве-натри. — Същото е, като да те прегази камион на празно шосе.
— По дяволите, наистина ли стават такива неща?
— Не по-често, отколкото да спечелиш от Държавната лотария.
— Който играе, печели — измърмори Райън.
Това бе мотото на държавната лотария в Мериленд, която си беше просто още един начин за пълнене на хазната за сметка на глупаците, които се хващаха на въдицата, и който се различаваше от другите само по това, че беше малко по-нагъл.
— Да, така е. Всичко на тоя свят е късмет.
— А как това се връзва с измъкването на Заека?
— Едно на десет хиляди.
За Райън това бе като да се обзаложиш, но имаше още един тревожен момент.
— Знаеш ли, че жената и детето не знаят още колко ще продължи ваканцията им?
Тия думи накараха Хъдсън да обърне глава.
— Шегуваш ли се?
— Ни най-малко. Казал го е лично на нашите хора в Москва. Ще има ли усложнения?
Протегна ръце върху кормилото.
— Само ако се разписка. Предполагам, че ще можем да се справим.
Но по израза на лицето му ясно личеше, че бе повод за безпокойство.
— Европейките, доколкото съм чувал, са по-разбрани от американките.
— Вярно е — съгласи се Хъдсън. — Особено рускините, предполагам. Е, тепърва ще разберем.
Свиха за последно към „Харм Утца“ и пристигнаха пред британското посолство. Хъдсън паркира колата и слязоха.
— Оная сграда отсреща е на Будапещи Рендьорфьокапитаншаг — централата на милицията. Хич не е зле да си на безопасно място, а и те не са заплаха за нас. Местната милиция не се ползва с голямо уважение. Езикът им е невъзможен. Индо-алтайски, както твърдят филолозите. Произходът му е някъде от Монголия, ако може да се вярва на такива неща. Няма нищо общо с никой друг език, който ти е известен. Не са много хората, които говорят английски, но мнозина знаят немски, тъй като Австрия им е съседка. Не се притеснявай, ще те придружава някой от нашите през всичкото време. Утре сутринта ще те поразходя насам-натам. Не знам при теб как е, но мен пътуванията ме уморяват до смърт.
— Мен също — отговори веднага Райън. — Викам му шок от пътуването.
— Значи, ще те настаним в квартира на горния етаж. Бюфетът на посолството е добре зареден. Квартирата е удобна, ако не друго. Дай да ти помогна с багажа.
Не можеше да се отрече гостоприемството им, мислеше си Джак десет минути по-късно. Легло, баня,
