приземието.
Там ги очакваха двама други мъже. Те отвориха надлежно капаците и благодариха на Бога, че вътре имаше обилно количество сух лед, който не беше позволил на труповете да загният и да се вмиришат, както става с разлагащата се човешка плът. Носейки гумени ръкавици, те повдигнаха телата — никое не беше прекалено тежко — и ги положиха върху метален плот. Труповете не бяха покрити, а мъртвото тяло на малкото момиченце бе особено потискаща гледка.
Тепърва неприятното усещане щеше да се задълбочи. Сравнявайки труповете със снимките, предоставени от „Таймс“, те установиха, че лицето на мъртвото момиченце е напълно различно. Същото важеше и за жената, макар че размерът на тялото почти съвпадаше. Лицето й почти не бе засегнато от пожара. Налагаше се да бъдат наполовина обезобразени, за да са подходящи за операция БЕАТРИКС. За целта прибягнаха до газови горелки. Включиха мощния прожектор от тавана, след което покриха лицата си с предпазни маски, запалиха горелките и безмилостно заработиха с тях. Цветът на косата и в двата случая не пасваше, затова първо изгориха нея. След това горелките се задвижиха по цялото протежение на двете лица. Ставаше бързо, но не и според двамата служители. Този, който обработваше трупа на детето, шепнеше през цялото време молитви заупокой на душата му и искрено се надяваше, че тя е отлетяла там, където отлитат душите на всички невинни същества. Онова, което се получи като резултат, бе синкавомораво месо, което нямаше някаква стойност за своите притежатели, но бе от полза за Обединеното кралство, както и за Съединените американски щати. Иначе защо да вършат подобни вампирщини? Точно в тоя момент едното око на детето се пръсна от вътрешното налягане и накара своя мъчител да се обърне и да повърне. Но нямаше как. Цветът на очите не отговаряше.
Дланите и ходилата също бяха добре овъглени. Огледаха още веднъж внимателно труповете за татуировки, белези или други отличителни черти, но не откриха нищо, дори следи от операция на апендикс.
Общо деветдесет минути бяха необходими, за да се получат задоволителни резултати. След това облякоха телата с дрехи съветско производство, които трябваше да прогорят, така че останките от материята да залепнат върху раните от изгарянията. След като тази гнусна работа приключи, върнаха телата в ковчезите и добавиха още сух лед, за да забави гниенето. После металните сандъци се намериха до друг такъв сандък в ъгъла на помещението. Беше станало време за обяд, но на никой от присъстващите не му бе до ядене в момента. Много по-добре щяха да им подействат няколко глътки уиски, а наоколо беше пълно с кръчми.
— Джак? — каза сър Базил, след като си подаде главата през отвора на вратата, заварвайки Райън да работи върху документите си като прилежен аналитик.
— Да, сър — отзова се Райън и вдигна очи.
— Приготви ли си багажа?
— Нещата ми са у дома, но са опаковани, сър.
— Добре. В осем тази вечер хващаш самолета на Британските авиолинии от Трети терминал на летище „Хийтроу“. Ще ти осигурим кола да те отведе до вкъщи да си вземеш багажа — да речем в три и половина, става ли?
— Още нямам паспорт и виза, сър — уведоми Райън сър Чарлстън.
— Ще ти ги донесат след обедната почивка. Прикритието ти е ревизор от Форин Офис. Доколкото си спомням, имаш известен счетоводен опит. Може да прегледаш книжата им, докато си там.
„Би било много забавно“, мислеше си Чарлстън.
Райън се опита да отговори на шегата.
— Сигурно ще е по-интересно от местната борса. Някой ще ме придружава ли?
— Не, но на летището ще те посрещне Анди Хъдсън. Той е главният ни агент в Будапеща. Свестен е — обеща сър Базил. — Отбий се да поговорим, преди да тръгнеш.
— Добре, сър.
След това Базил изчезна обратно в коридора.
— Саймън, какво ще кажеш за по една бира и сандвич? — попита Райън своя колега.
— Чудесна идея.
Хардинг стана и си облече палтото. Двамата се отправиха в посока към „Кларънс Хаус“.
Обядът във влака беше вкусен — борш, юфка, черен хляб и за десерт ягоди от някой колхоз. Единственият проблем се състоеше в това, че Светлана не обичаше борш, което бе необичайно за един руснак, пък бил той и дете. Тя порови в сметаната, с която бе застроен боршът, по-късно се нахвърли с удоволствие на юфката и лакомо излапа ягодите, чийто сезон бе минал. Влакът бе на границата с България. Щяха да минат през София и след това да свият на северозапад към Белград, Югославия, и накрая — Унгария. Зайцеви се насладиха на обяда, а Светлана надничаше през прозореца, докато влакът пътуваше към София.
Олег Иванович също се загледа, пушейки цигарата си. Докато прекосяваха София, той се питаше къде ли се помещава българската Държавна сигурност. Дали полковник Бубовой в момента бе на работа, подготвяйки пъкления заговор заедно с онзи полковник Строков? Докъде ли бяха успели да задвижат нещата? Дали животът на папата не беше в непосредствена опасност? Как щеше да се почувства, ако убиеха полския духовник, преди да ги предупреди? Трябваше ли и можеше ли да реагира по-бързо? Колко много въпроси, а той нямаше с кого да сподели. „Правиш каквото можеш, Олег Иванич — самоуспокои се той, — и никой не е в състояние да направи повече от това.“
В София той сякаш вече не се страхуваше, че може да се качат агенти на КГБ и да го задържат. Чакаше с нетърпение да стигнат в Будапеща, за да разбере какво е измислило ЦРУ… надяваше се да са компетентни. КГБ бе в състояние да организира такава операция с майсторството на фокусниците от цирка. Дали ЦРУ му отстъпваше? По руската телевизия представяха американските агенти като зли, но тъпи врагове. В Центъра обаче не мислеха така. Не, на площад „Дзержински“ 2 предупреждаваха, че те са като зли духове, които дебнат за своята плячка, умни като самия дявол, най-опасните врагове. И така кое беше вярно? Скоро щеше да разбере по един или друг начин. Зайцев загаси цигарата си и поведе семейството си обратно към купетата.
— Чакаш с нетърпение мисията ли, Джак? — попита Хардинг.
— Да, като пред зъболекарски кабинет. И не ми казвай, че ще е проста работа. Ти също никога не си изпълнявал задача на терен.
— Предложението е на вашите хора, не забравяй.
— В такъв случай, когато се прибера у дома — ако се прибера, — ще застрелям адмирал Гриър — отвърна Райън полу на шега, но само полу. — Нямам нужната подготовка за това, Саймън.
— А колко са хората, обучени да се справят с физическа заплаха? Ти вече си го правил, Джак — напомни му Саймън.
— Добре де, бях лейтенант в морската пехота за — колко беше? — единайсет месеца, преди хеликоптерът да се разбие на Крит и да си счупя гърба. Мамка му, въобще не си падам по разни летящи апарати. Мама и татко ги харесваха. Дори ме возеха в увеселителния парк „Гуин Оук“ като малък. Очакваха и аз да заобичам тия шибани неща — обясни Райън. — Татко е служил като десантчик във военновъздушните сили през четирийсетте години и не му пукаше от това, че някой може да пада от небето — думите на Джак бяха последвани от сумтене. Едно от хубавите неща в морската пехота бе, че не ти се налага да скачаш от самолет. По дяволите — помисли неочаквано Райън. Всъщност това ли го тревожеше повече, или летенето със самолет? Това предизвикваше у Саймън иронична усмивка. — Вашите агенти носят ли оръжие, когато изпълняват задача на терен?
Този път Саймън се закиска.
— Само във филмите, Джак. Те са прекалено тежки, а и трудно можеш да обясниш наличието им, ако ти се наложи. В британското разузнаване няма агенти 007, поне аз не съм чувал. Понякога французите убиват хора и наистина ги бива в това. Такава е практиката и на израелците, но хората правят грешки, дори най- добрите професионалисти, а тези неща много трудно могат да се обяснят пред печата.
— Но човек не може да знае предварително какво ще се случи?
