Наистина съм готов да го направя — осъзна Райън с огромна изненада. Това правеше ли го смел или само твърдоглав? „Това е въпросът“ — помисли си той. А отговорът можеше да дойде от някой друг, някой, който би видял само едната страна на равенството. Човек може да вижда единствено физическата страна, не и мисълта, която бе вътре в нея. А това не стигаше, за да се отсъди, до голяма степен журналистите и историците се опитваха да представят действителността по този начин, сякаш можеха да разберат истината от дистанцията на времето или на мястото. Да, точно така.
Както и да е, багажът му бе събран и с малко късмет най-неприятното щеше да е пътуването със самолет. Колкото и да го мразеше, беше напълно предвидимо… освен ако не паднеше някое от крилата.
— Какво, по дяволите, става? — попита Джон Тайлър, макар че въпросът му не бе адресиран към никого.
Телексът в ръката му само съдържаше заповеди без никакви обяснения.
Телата бяха транспортирани до следствието с молба да не се пипат. Тайлър се замисли за миг, а след това позвъни на заместник-прокурора, с когото обикновено работеше.
— Какво искаш от мен? — попита с недоумение Питър Мейфеър.
Беше завършил трети по успех Правния факултет в Харвард преди три години и сега правеше кариера в Прокуратурата. Хората го наричаха Макс.
— Чу ме.
— И за какво е всичко това?
— Не знам. Знам само, че е наредено лично от Емил. Имам усещането, че е свързано с отсрещния бряг на реката, но от телекса не се разбира нищо. Какво да правим?
— Къде са труповете?
— В следствието, предполагам. Върху тях има предупредителни табелки да не се заравят. Затова, предполагам, че са във фризера.
— И ги искаш сурови?
— Замразени, предполагам, но сурови. „Как звучи само, дявол да го вземе“ — помисли си помощник специалният агент.
— Имат ли семейства?
— Полицията не е открила нищо до този момент.
— Добре, засега нещата да останат така. Ако не се появят роднини, ще ги обявим за социално слаби и ще ги предадем на федералните. Нали знаеш какво правим с умрелите улични пияници. Слагаме ги в евтини ковчези и ги заравяме в гробището Потърс. Къде ще ги откараш?
— Не знам, Макс. Предполагам, че трябва да изпратя обратен факс до Емил да ми каже.
— Спешно ли е? — попита Мейфеър, чудейки се какво толкова важно може да има в това.
— Да, Макс.
— Добре, ще тръгна веднага към следствието.
— Ще се видим там. Благодаря.
— Дължиш ми бира и вечеря в „Сийфорд“ — каза заместник-прокурорът.
— Готово — отвърна Тайлър.
Глава 25
РАЗМЯНАТА НА ТЕЛАТА
Затвориха труповете в евтини алуминиеви ковчези, каквито използват за пренасяне на покойници със самолет, натовариха ги на камион на ФБР и ги откараха на международното летище „Логан“. Специален агент Тайлър се обади до Вашингтон за по-нататъшни инструкции, а за щастие радиотелефонът в автомобила му бе кодиран.
Директорът на ФБР Емил Джейкъбс, както се оказа, не беше уточнил всички подробности. Наложи се да звънне на съдия Мур в ЦРУ. Там се развъртяха и решиха ковчезите да заминат с полет на Британските авиолинии от Бостън до лондонското летище „Хийтроу“, откъдето хората на Базил да ги приберат. Всичко се уреди много бързо, тъй като Британските авиолинии с готовност сътрудничеха на американските тайни служби. Самолетът излетя точно навреме в 8:10 часа, набра височина и се отправи по маршрута от четири хиляди и петстотин километра до Четвърти терминал на, „Хийтроу“.
Наближаваше пет часа сутринта, когато Зайцев се събуди върху горното легло, без да знае от какво. Поизправи се, за да погледне през прозореца, и веднага осъзна, че влакът беше спрял на гара. Нямаше представа къде, тъй като не си бе направил труда да запамети маршрута. Изведнъж го побиха ледени тръпки. Ако беше през деня, можеше да се измъкне някак, но КГБ се славеше с това, че арестуваше хората посред нощ, когато вероятността да окажат успешна съпротива е най-малка. Обзе го паника. После чу стъпки по коридора… но те отминаха и след няколко секунди влакът потегли, отдалечавайки се от дървената постройка на гарата. Отвън отново падна пълен мрак. „Защо се уплаши толкова?“ — питаше се Зайцев. Защо сега? Не беше ли вече в безопасност? „Почти“ — поправи се той. Не, всъщност не беше в безопасност, докато не стъпеше на чужда земя. Трябваше да си го напомня, докато не стигнеше на чужда, несоциалистическа територия. А това още не се бе случило. Имайки едно наум, той се отпусна в леглото и се опита да заспи. Клатенето на влака го приспа накрая и той се върна към сънищата, които съвсем не бяха успокоителни.
Самолетът на британските авиолинии също летеше сред мрак. Повечето от пасажерите спяха, докато пилотите следяха уредите, пийваха кафе и се наслаждаваха на звездите, наблюдавайки хоризонта в очакване на първите признаци на зазоряването. То обикновено започваше откъм западните брегове на Ирландия.
Райън стана по-рано от обикновено. Измъкна се от леглото внимателно, за да не събуди жена си, облече се и излезе навън. Млекарят тъкмо свиваше в малката уличка в края на Гриздейл Клоуз. Той спря камиона и излезе с два литра и половина пълномаслено мляко, което децата на Джак пиеха яко, както реактивните двигатели „Прат енд Уитни“ гълтат гориво, и един хляб. Млекарят преполови пътя до къщата, когато забеляза своя клиент.
— Нещо тревожно ли, сър? — попита той, мислейки си вероятно, че някое от децата е болно — обичайната причина, поради която родителите на малки деца биваха на крак по това време на деня.
— Не, просто се събудих малко по-рано — отвърна Райън и се прозя.
— Нещо специално, от което да имате нужда?
— Само цигара — отвърна Райън, без да се замисли. При железните правила на Кети той не бе пушил, откакто дойдоха в Англия.
— Заповядайте, сър.
Мъжът му подаде пакета, като преди това го чукна с пръсти, за да се покаже краят на цигарата.
Райън се изненада.
— Благодаря, приятел.
Той обаче не отказа цигарата и огънчето от газовата запалка. След първото дръпване се закашля, но бързо му мина. Усещането в тихата, ранна утрин му се стори невероятно познато. Хубавото на лошите навици е, че много бързо се възстановяват. Тютюнът беше силен като марлборото, което пушеше в последния курс на гимназията като част от процеса на възмъжаване в края на шейсетте години. „Млекарят трябва да ги откаже — помисли си Райън, — но вероятно не е женен за хирург от «Хопкинс».“
Не му се случваше често да заговаря клиентите си.
— Харесва ли ви тук, сър?
— Да, много. Хората са изключително дружелюбни.
— Стараем се, сър. Желая ви приятен ден.
— Благодаря, приятел, подобно — отвърна Райън, докато мъжът се връщаше в камиона.
В Америка вече почти не се намираха млекари. Те бяха станали жертва на супермаркетите и многоетажните магазини.
„Жалко“ — каза си Джак. Спомни си за белия хляб на Питър Уийт и за понички с мед от детските си
