вероятност да ни улучи. Не, ако стане гаф, е за предпочитане да се измъкнеш с дипломатическите си документи. За зайците вече сме приготвили британски паспорти. — Той извади голям плик от чекмеджето на бюрото си. Господин Заекът, доколкото ме осведомиха, говори добър английски. Това ще е достатъчно.
— За всичко си помислил, а? — Райън не беше убеден в това.
— За това ми плащат, сър Джон.
„А аз нямам право да възразявам“ — осъзна Райън.
— Добре, ти си тук професионалистът. Аз съм само шибан турист.
— Том Трент се обади. — Върху бюрото на Хъдсън имаше съобщение. — Не е забелязал опашка зад Зайците. Засега изглежда, че операцията върви изцяло незабелязано. Бих казал дори отлично. — Той не добави, „като се изключат замразените печени трупове в мазето на посолството“. — Това, че ги мернахме сутринта, ни е от полза. Сега знаем, че изглеждат съвсем обикновено. Поне не се опитваме да измъкнем Грейс Кели от страната. Мадами като нея се набиват на очи, но не и такива като госпожа Зайка.
— Флопси, Мопси и Котънтейл… — прошепна Райън.
— Просто трябва да ги преместим в нова заешка дупка.
— Щом така казваш — отговори Райън колебливо.
Тоя тип просто водеше по-различен начин на живот от неговия. Кети режеше очите на хората, а Джак би пукнал от това като курва, нападната от гърмяща змия във ваната. Беше по-различен начин да си изкарваш хляба. Тая работа обаче не беше за него.
Том Трент ги наблюдаваше през всичкото време по пътя от хотела до зоопарка, където децата много обичат да ходят. Лъвът и тигърът бяха наистина величествени, а къщата за слонове, построена в арабски стил, се обитаваше от няколко чудесни екземпляра. Туристическата част от деня завърши със сладолед на клечка за малкото момиченце. Заешкото семейство се прибра в хотела, като последния километър и половина таткото носеше на ръце полуспящото дете. Дори за професионалист като Трент беше голямо изпитание да остане незабелязан върху простиращата се на един квадратен километър павирана площадка за кацане на самолети, но заешкото семейство не обръщаше никакво внимание. Когато се върнаха в „Астория“, той се мушна в мъжката тоалетна и обърна двулицевия си шлифер, за да смени поне цвета на дрехата си. След половин час Зайцеви отново напуснаха хотела, но веднага влязоха в закусвалнята до него. Храната там беше прилична, ако не възбуждаща апетита, при това ужасно евтина. Трент видя как напълниха подносите си с местни манджи и седнаха да хапнат. Оставиха си място за ябълков щрудел, който в Будапеща беше не по-малко вкусен от виенския, но десет пъти по-евтин. След още четирийсет минути те вече изглеждаха напълно изтощени и натъпкани и дори не се поразходиха да им се слегне храната, ами направо се качиха с асансьора на третия етаж най-вероятно за да си легнат. Трент се повъртя около половин час, за да се увери в това, след което взе такси до парка „Червения Марти“. Денят му бе продължил дълго, а му предстоеше да напише доклада си за Хъдсън.
Главният агент и Райън пиеха бира в бюфета, когато той се върна в посолството. Трент и Джак бяха представени един на друг, след което поръчаха още една бира.
— Е, какво смяташ, Том?
— Точно такива са, каквито очаквахме да бъдат съгласно инструкциите. Малкото момиченце — баща му го нарича зайчик, което май означава зайче — е много сладко хлапе. Иначе съвсем обикновено семейство, което прави най-обикновени неща. Купиха си три видеокасетофона от улица „Вачи“. От магазина ги доставиха в хотела. След това отидоха на разходка.
— Къде?
— Просто ей така, шляеха се насам-натам като всички туристи — обясни Трент. — Бяха в зоопарка. Малкото момиченце се зарадва на животните, както му е редът, но най-вече от новото палтенце с черна якичка, което му купиха сутринта. Общо взето, изглеждат едно симпатично семейство — заключи шпионинът.
— Нещо необичайно? — попита Хъдсън.
— Абсолютно нищо, Анди, аз поне не забелязах да ги следи някой. Единствената изненада бе, когато сутринта тръгнаха право към посолството, отивайки на пазар. Това бе най-неочакваният момент, но съм сигурен, че е било случайно. Улица „Вачи“ е най-посещаваната търговска зона от туристите и от Изток, и от Запад. Предполагам, че регистраторът в хотела ги е упътил да вземат метрото.
— Съвсем по плана, а? — попита Джак, допивайки бирата си.
— Така изглежда — отвърна Трент.
— Е, кога ще разиграем нашия театър? — попита американецът.
— Ами, оня приятел Рожа ще дирижира утре вечер. Да го направим вдругиден? Да дадем на нашата госпожа Зайка възможност да послуша музика. Ние можем ли да се снабдим с билети? — попита Хъдсън.
— Няма проблеми — отвърна Трент. — Шеста ложа вдясно. Има много добра видимост към цялата зала. Не е зле да си дипломат, а?
— Програмата каква е?
— Йохан Себастиан Бах, първите три Бранденбургски концерта и още няколко негови опуса.
— Изглежда, ще е приятно — отбеляза Райън.
— Тукашните симфонични оркестри са много добри, сър Джон.
— Анди, какво ще кажеш да престанеш с тия рицарски щуротии? Името ми е Джак. Джон Патрик, ако трябва да съм точен, но ми викат Джак от тригодишен.
— Това е голяма чест, нали знаеш?
— Така е, благодарих на Нейно величество, но там, където аз живея, не си падаме по тия работи.
— Наистина, носенето на сабя създава неудобства при сядане — съгласи се Трент.
— А да не говорим колко е досадно да се грижиш за коня — разсмя се Хъдсън. — Или какво може да ти струва участие в турнир.
— Май ми предстои точно това — призна Райън. — Трябва да измъкна Заека от Страната на злото.
— Ние ще го направим — увери го Хъдсън. — А ти ще си там и ще наблюдаваш.
— Всички са в Будапеща — съобщи Бостък. — Заекът и семейството му са отседнали в някой си хотел „Астория“.
— Нямаше ли хотел със същото име и в Ню Йорк? — попита директорът на ЦРУ.
— В Куинс — потвърди Гриър. — А как е хотелът?
— Очевидно е подходящ за целите ни — информира ги заместник-директорът на операциите. — Базил казва, че операцията върви нормално засега. Никой не наблюдава нашите субекти. Надявам се братовчедите да имат компетентен главен агент в Будапеща. Трите трупа са пристигнали днес. Остава само заключителната част.
— Какви са шансовете? — попита заместник-директорът на разузнаването.
— Да кажем, седемдесет и пет процента, адмирале — отвърна Бостък. — А може и повече.
— А какво става с Райън? — бе следващият въпрос на Гриър.
— Нямаме ни вест, ни кост от Лондон какво прави. Имам чувството, че твоето момче се оправя само.
— Той е добро хлапе. Ще успее.
— Колко ли неприятно се чувства? — зачуди се Мур.
Другите двама шефове се ухилиха и поклатиха глави. Бостък взе пръв думата. Като повечето от началниците в оперативната дирекция и той си имаше своите съмнения в способностите на работещите в разузнавателната дирекция, които бяха значително по-многобройни.
— Сигурно не толкова удобно, както на бюрото и въртящия се стол.
— Ще се справи, господа — настоя Гриър, надявайки се да излезе прав.
— Чудя се какво ли ще ни съобщи онзи човек… — въздъхна Мур.
— Ще разберем след седмица — увери го Бостък.
В този момент жителите на Будапеща спяха, а също и повечето от жителите на Лондон. Припомни си своите собствени преживявания на терена, които се изразяваха предимно в чакане на агенти на уговорени
