може да разчита на добри приятели.
— Плащаш ми добре — напомни му Ковач цената на техните взаимоотношения.
Хъдсън се изкушаваше да добави, че му има пълно доверие, но това не отговаряше съвсем на истината. Като повечето шпиони и той не се доверяваше на никого — не и докато не си изпълнеше задачата. Дали Ищван не беше доносник на унгарската държавна сигурност? Вероятно не. Те никога не биха могли да си позволят да платят пет хиляди марки, а Ковач обичаше охолния живот. Ако комунистическата власт си отидеше, той щеше да е един от първите милионери с луксозна къща под хълмовете на Пеща, която се намираше на другия бряг на Дунава точно срещу Буда.
Двайсет минути по-късно Хъдсън се сблъска с Райън до входа на бюфета.
— Яйцата са ти харесали, доколкото разбирам — каза главният агент.
— Тукашни ли са или ги доставяте от Австрия?
— Местно производство. Селскостопанската продукция тук е на ниво. Но не можем без нашия английски бекон.
— Аз също свикнах с него — уведоми го Джак. — Нещо ново? — попита Райън, забелязвайки вълнението в очите на Анди.
— Тази нощ. Първо ще идем на концерт, а след това ще ги измъкнем.
— Ще го предупредим ли?
Хъдсън поклати глава.
— Не. Може да сгафи нещо. Предпочитам да избегнем усложненията.
— Ами ако няма готовност? Ако промени мнението си? — сподели безпокойството си Джак.
— При подобно развитие мисията се проваля. И ние изчезваме сред мъглата на Будапеща, а на следващия ден в Лондон, Вашингтон и Москва много лица ще почервенеят от гняв.
— Много си хладнокръвен, приятел.
— Това е част от работата. Действаш според ситуацията. Прекалените емоции не помагат много. — Той успя да се усмихне. — Докато кралицата ми плаща, ще й служа.
— Винаги готов, човече — отвърна Джак.
Добави сметана към кафето и отпи от него. Не беше върхът, но ставаше.
Същото се отнасяше и за храната в държавната закусвалня до хотел „Астория“. Светлана поиска датски черешов пай, който поглъщаше с голям апетит, и пълна чаша с мляко.
— Довечера сме на концерт — напомни Олег на жена си. — Вълнуваш ли се?
— Нали знаеш от колко време не съм била на истински концерт — отвърна тя. — Олег, никога няма да забравя колко си мил.
Тя се изненада от изражението на лицето му, но не каза нищо.
— Всичко е наред, драга, днес ни предстои още пазаруване. Женските работи. Трябва да свършиш тая работа вместо мен.
— А аз мога ли да си купя нещо?
— Останаха ни осемстотин и петдесет валутни рубли и всичките са за теб — каза й Олег с лъчезарна усмивка, чудейки се дали онова, което щеше да си купи, няма да се окаже безполезно до края на седмицата.
— Съпругът ви още ли е в командировка? — попита Бийвъртън.
— За съжаление да — потвърди Кети.
„Много жалко“ — не посмя да добави бившият морски пехотинец. Той се бе научил през последните години да разбира човешката душа и сега не му бе никак трудно да забележи колко е притеснена. Без съмнение сър Джон бе заминал на някаква интересна мисия. Беше си направил труда да понаучи това-онова за семейство Райън. Във вестниците прочете, че тя е хирург, както му бе казала преди няколко седмици. Съпругът й, от друга страна, макар да твърдеше, че е младши служител в американското посолство, явно работеше за ЦРУ. Още по време на случката с терористите от Армията за освобождение на Ълстър се появиха намеци за това, но предположението не бе потвърдено по-късно. Вероятно защото някой беше помолил учтиво „Флийт Стрийт“ да не се пише повече за това. За Еди Бийвъртън тези факти бяха напълно достатъчни. От вестниците научи също, че макар да не бе богаташ, състоянието му бе добро, което се потвърждаваше от скъпия ягуар в гаража им. Значи, сър Джон изпълняваше секретна мисия някъде. Излишно беше да умува, помисли си таксиджията, паркирайки близо до гара Чатъм.
— Приятен ден, госпожо — каза й той, след като тя слезе от таксито.
— Благодаря, Еди.
Обичайните лигавщини. Не бе никак зле да си имаш толкова стабилни постоянни клиенти.
За Кети пътуването с влака към Лондон мина както винаги с медицинското списание за компания, но без приятното усещане за присъствието на съпруга й до нея, който да чете вестник „Дейли Телеграф“ или да дреме. Колко бе смешно да чувстваш липсата на един спящ мъж до себе си.
— Ето я концертната зала.
Подобно на автомобилчето „Фолксваген“ от детските години на Райън, будапещенската концертна зала беше изпипана до най-дребната подробност, макар че трудно се връзваше с околната градска среда. Архитектурата й напомняше на имперския стил във Виена, която се намираше на около триста и петдесет километра от тук и където бе застъпена в много по-големи мащаби и в по-добра форма. Анди и Райън влязоха вътре, за да вземат билетите, осигурени от посолството с помощта на унгарското външно министерство. Фоайето бе изненадващо маломерно. Хъдсън поиска разрешение да огледат ложата и благодарение на дипломатическия му статут им предоставиха разпоредител, който ги придружи нагоре по стълбите и после по коридора до нея.
Вътрешното оформление напомни на Райън на бродуейски театър — например „Маджестик“, не голяма, но елегантна зала със седалки, тапицирани в червен плюш, и богати гипсови орнаменти. Сякаш беше правена за императора, в случай че благоволи да се отдалечи от двореца си във Виена и да посети един от подчинените си градове. Място, където местните високопоставени особи да посрещнат своя император и да демонстрират своето благосъстояние, макар сънародниците им да тънат в мизерия.
Един добър оркестър обаче можеше да компенсира всички недостатъци. Акустиката бе отлична, а само това имаше значение. Райън никога не бе ходил на концерт в „Карнеги Хол“ в Ню Йорк, но явно тази зала беше местният й еквивалент, само че по-малка и по-скромна.
Райън огледа наоколо. Ложата беше невероятно удобна за това. От тук се виждаше всяко място в залата.
— Кои са местата на нашите приятели? — попита той тихо.
— Не знам точно. Том ще ги следва, за да разбере къде ще седнат, преди да се присъедини към нас.
— А след това? — бе следващият въпрос на Райън.
Но Хъдсън го сряза:
— Ще видим.
В посолството Том Трент бе затънал до гуша от работа. Първо отвори петлитровата бутала със чист спирт деветдесет и пет градуса. На практика той ставаше за пиене, но само ако човек искаше да се отреже яко. Опита го, за да се увери, че съдържанието отговаря на етикета. Не можеше да си позволи да рискува. Едно близване бе достатъчно, за да установи, че течността е наистина чист спирт с характерния вкус и мирис, а не дестилирана вода. Трент беше чувал, че някои хора го добавят в пунша при сватби и други тържества… за да повдигнат градуса на настроението. Беше готов да се обзаложи три към едно, че ставаше за подобна цел.
Следващото действие беше доста по-неприятно. Трябваше да провери съдържанието на сандъците. В момента бяха забранили достъпа до мазето на посолството. Трент махна печатите и отвори капаците…
Телата бяха пъхнати в прозрачни найлонови чували, каквито използват в моргата за пренасяне на трупове. Торбите имаха различни големини, забеляза той, вероятно за да побират в тях труповете на
