Олег първоначално смяташе да се уговори с някоя от служителките на КГБ в Културния дом, но и двамата със съпругата си се стесняваха да молят за подобна услуга, така че очакваха от зайчика послушание по време на концерта. Билетите бяха на шести ред, места едно, две и три, точно до пътеката, където най-много обичаше да седи. Светлана щеше да облече новите си дрешки, тя никога не беше носила толкова красиви неща и щеше да се чувства невероятно щастлива.
Изчакаха си реда за банята. Ирина доста се потруди, за да гримира лицето си. Съпругът й се приготви по-бързо, докато за дъщеря им бе достатъчна влажна хавлиена кърпа, с която избърсаха лицето й, докато тя правеше гримаси. След това се преоблякоха в най-хубавите си дрехи. Олег закопча черните лачени обущенца с каишки, които тя хареса от пръв поглед. Накрая й облякоха червеното палтенце с черна якичка и малкото Зайче беше готово за вечерното приключение. Взеха асансьора до фоайето, а отвън хванаха такси.
За Трент нещата стояха по по-сложен начин. Кибиченето във фоайето можеше да предизвика подозрения, но сякаш регистраторите не го забелязваха. Когато заешкото семейство излезе през централния вход, той бързо го последва с колата си по пътя към концертната зала. Почти веднага намери свободно място, паркира и след това се шмугна през вратата. На бюфета предлагаха напитки и Зайцеви си позволиха по чаша токайско вино. Малкото им момиченце сияеше повече отвсякога. „Сладко хлапе“ — помисли си Трент. Надяваше се животът на Запад да хареса на момиченцето. Изчака ги да заемат местата си, след което изтича по стълбите към ложата.
Райън и Хъдсън се бяха настанили вече върху старинните столове с плюшени възглавници.
— Анди, Джак — поздрави ги Трент. — Шести ред вляво от центъра, точно до пътеката.
Загасиха светлините. Завесата се вдигна, скрибуцащият звук от настройването на музикалните инструменти заглъхна постепенно и на сцената се появи диригентът Йожеф Рожа. Ръкоплясканията, с които го посрещнаха, като че ли не бяха достатъчно любезни, като се имаше предвид, че тази вечер щеше да дирижира първия от серията концерти и бе напълно непознат за публиката. На Райън му се видя странно. Той беше унгарец, възпитаник на Музикалната академия „Ференц Лист“. Защо ли не го поздравиха по- ентусиазирано? Беше висок и строен мъж, с черна коса и интелигентно изражение. Поклони се възпитано на публиката и се обърна с лице към оркестъра. Палката му — или както там се наричаше, Райън не знаеше точно — се намираше върху малката катедра отпред и когато той я вдигна, залата притихна. След това дясната му ръка даде знак на Държавния оркестър на унгарските железопътни линии и прозвуча първият акорд.
Райън не беше толкова вещ в музиката, както жена му, но Бах си беше Бах и концертът създаде усещане за величественост още от първия миг. Музиката, подобно на поезията и живописта, беше средство за общуване, помисли си Райън, но си даде сметка, че досега не се бе замислял какво искат да кажат композиторите. С филмовите мелодии на Джон Уилямс нещата бяха някак по-ясни, тъй като музиката му идеално пасваше с действието, но по времето на Бах не е имало кино и явно той се бе опитал „да внушава“ послания, които неговите съвременници са разбирали. Но Райън не бе от тях, така че не му оставаше нищо друго, освен да се наслаждава на великолепната хармония. Изведнъж осъзна, че звученето на пианото бе по-различно и когато се вгледа по-добре, забеляза, че инструментът не е пиано, а клавесин, на който свиреше възрастен виртуоз с дълга бяла коса и елегантни пръсти като на… хирург. Джак знаеше това-онова за изпълненията на пиано. Тяхната приятелка Сиси Джексън, солист на Вашингтонската филхармония, казваше, че Кети свири прекалено механично, докато единственото, което Райън забелязваше, бе, че тя не бърка клавишите, а това според него беше достатъчно. Райън следеше внимателно изпълнението на този музикант, наблюдаваше ръцете му и долавяше тоновете сред чудесната какофония. „Не пропусна нито тон“ — забеляза той, а всеки звук, който излизаше изпод ръцете му, беше нежен и изящен и хармонираше по височина с останалите инструменти до съвършенство. И другите музиканти имаха идеална техника и всичко бе премерено с точността на лазерен лъч.
Едно от нещата, които бяха пълна загадка за Райън, бе ролята на диригента. Нали имаха партитури? Работата му не се ли състоеше в това да се увери — предварително, — че всеки е научил своята партия и че се включва навреме? Трябваше да попита Кети за това, а тя щеше да го погледне в очите и да отбележи, че е пълен невежа. Но Сиси Джексън бе казала на Кети, че натиска механично клавишите, без да влага душа. Е, какво ще отговорите, лейди Керълайн?
Струнните инструменти също бяха превъзходни, а Райън се чудеше как, по дяволите, може да прокарваш лък върху струни и да произвеждаш звука, който искаш? „Вероятно защото с това си изкарват прехраната“ — реши той, след което се облегна на седалката, за да се наслади на музиката. Тъкмо тогава забеляза, че Анди Хъдсън наблюдава Зайците. Той също пусна едно око натам.
Малкото момиченце шаваше непрекъснато на стола, но все пак се стараеше да е послушно. Не беше като да гледаш на видео „Вълшебникът от Оз“, но нямаше как. Малкото Зайче трябваше да кротува, седнало между майка Зайка и татко Заек.
Мама Зайка се бе захласнала. Татко Заек слушаше внимателно по-скоро от учтивост. Дали да не се обадят в Лондон да набавят за Ирина уокмен и касети на Кристофър Хогуд и Невил Маринър… Кети май ги харесваше много.
След двайсетина минути менуетът свърши и оркестърът занемя, а когато диригентът Рожа се обърна с лице към публиката…
Залата избухна в овации и викове „Браво!“. Райън не беше забелязал нещо необичайно в изпълнението за разлика от публиката. Рожа се поклони ниско, изчака аплодисментите да утихнат и след като направи знак за тишина, вдигна високо бялата диригентска палка и даде началото на Бранденбургски концерт №2.
Първо засвириха духовите музикални инструменти и цигулките и Райън бе запленен от изпълнението на всеки отделен музикант много повече от онова, което диригентът правеше. „Колко ли време трябваше да се обучава човек, за да стане толкова добър?“ Кети свиреше два-три пъти седмично у дома в Мериленд. Къщата им в Чатъм беше малка, за да побере роял, за нейно разочарование. Беше й предложил пиано, но тя отказа, тъй като не било същото. Сиси Джексън бе споменавала, че свири най-малко по три часа всеки божи ден. Но Сиси си изкарваше прехраната, докато Кети изпитваше страст към професията си.
Вторият Бранденбургски концерт беше по-кратък от първия и свърши за около дванайсет минути. Третият го последва веднага. Изглежда, Бах е обичал цигулките повече от другите инструменти, а на местните цигулари им се носеше славата по целия свят. При други обстоятелства Джак щеше да се отдаде на насладата от музиката, но сега имаше по-важна задача. През няколко секунди очите му се извъртаха наляво към заешкото семейство…
Бранденбургски концерт №3 завърши точно час и половина след началото на първия. Светнаха лампите. Беше време за антракта. Райън забеляза, че мама Зайка и татко Заек станаха от местата си. Причината беше проста. На малкото Зайче му се пишкаше. Таткото вероятно също щеше да се възползва и да се облекчи. Хъдсън разбра какво става, скочи на крака и излезе от ложата в коридора, последван от Том Трент. Двамата заслизаха бързо по стълбите към фоайето, а от там се отправиха към мъжката тоалетна. Мисията бе в ход.
На три крачки от вратата Олег Иванович чакаше на опашката пред мъжката тоалетна. Хъдсън успя да се нареди точно зад него. Фоайето бе изпълнено с характерното жужене, което се получава, когато много хора разговарят помежду си. Някои от зрителите се отправиха към бюфета, за да пийнат по нещо. Други пушеха, а двайсетина мъже чакаха на опашка, за да облекчат пикочните си мехури. Опашката вървеше бързо — мъжете са по-ефективни в това отношение от жените — и скоро се намериха в облицованото с плочки помещение.
Писоарите бяха елегантни, както се полага за такова място и за подобна благородна цел. От пръв поглед личеше, че са направени от мрамор. Хъдсън изчакваше реда си като всички останали, надявайки се дрехите му да не го издадат, че е чужденец. Влезе през вратата от дърво и стъкло, пое дълбоко дъх, наведе се напред и извика на помощ своя руски.
— Добър вечер, Олег Иванович — каза Хъдсън тихичко. — Не се обръщайте.
