— Бие по всички точки онова, което пускат по радиото у дома — призна Райън. — А сега накъде?
— Сега ще ударим по едно питие на някое тихо местенце.
Хъдсън направи знак с глава към Трент, който влезе в ролята на домакин.
Навън беше хладно. Райън запали цигара. Забеляза, че същото направиха почти всички мъже наоколо, а и повечето жени. Явно унгарците не си правеха планове да живеят дълго. Чувстваше се като прикачен за Хъдсън, като дете към майка си, но това нямаше да трае дълго. Сградите от двете страни на улицата бяха предимно жилищни кооперации. В един западен град щеше да има повече заведения, но явно тук порядките бяха други. Хъдсън поведе Райън надолу по улицата и след две преки стигнаха до приятна кръчма. Заедно с тях вътре се настаниха поне трийсет от хората, които излязоха от концертната зала. Анди ги заведе до ъгловото сепаре, откъдето можеха да наблюдават цялото заведение, и поръча на сервитьора бутилка вино.
— Значи тръгваме? — попита Джак.
Хъдсън кимна.
— Тръгваме. Казах му да е в хотела в един и половина.
— А после?
— После потегляме към югославската граница.
Райън спря до тук с въпросите. Нямаше нужда да пита повече.
— Контролът по южната граница е незначителен за разлика от северната — обясни Анди. — На границата с Австрия е доста сложно, но Югославия е братска комунистическа страна, поне така си въобразяват тук. Макар че аз бих се въздържал да я определя така, в смисъл политически. Граничарите откъм унгарската страна се грижат добре за благополучието си и поддържат приятелски отношения с контрабандистите. Това е процъфтяващ бизнес, в който обаче умните не процъфтяват. Само посмей, и Белюдминистериум — вътрешното министерство, веднага ще забележи — каза Хъдсън.
— Но ако това е задната врата на Варшавския договор, тогава КГБ трябва да е наясно, мамка му.
Хъдсън довърши въпроса му.
— Защо си затварят очите, това ли искаш да знаеш? Предполагам, че много бързо може да се справят, но местната икономика ще пострада, а Съветите се снабдяват оттук с много стоки. Трент ме уведоми, че нашият приятел също е направил големи покупки. Видеокасетофони и чорапогащници — руските жени умират за тях. Вероятно част от покупките са за техни приятели и колеги в Москва. Така че, ако КГБ се намеси или принуди тукашната държавна сигурност да го стори, ще се лиши от източник на стоки, с каквито собствените му хора обичат да се снабдяват. Малко корупция не може да нанесе големи вреди, а и чрез нея се задоволяват апетитите на другата страна. Никога не забравяй, че и те си имат своите слабости. При това техните са повече от нашите, макар че мнозина твърдят обратното. Те искат да имат същите стоки, каквито ние имаме. По официалните канали не може да стане. Има една унгарска поговорка, която гласи: „А наги капу мелет, миндиг ван кис капу.“ Това означава: „До всяка голяма порта винаги има малка вратичка.“ Тук нещата вървят благодарение на малката вратичка.
— И ще ми се наложи да мина през нея?
— Точно така.
Анди допи виното си и реши да не поръчва повече. Предстоеше му да шофира през нощта и по второстепенни пътища. Предпочете да запали цигара.
Райън също запали.
— Никога не съм правил подобно нещо досега, Анди.
— Страх ли те е?
— Да — призна, без да се стеснява, Райън. — Страх ме е.
— Първия път е винаги така. На мен пък не ми се е случвало мъже, въоръжени с автомати, да нахлуят в дома ми.
— Не го препоръчвам на никого като забавление след вечеря — отговори Джак, подсмихвайки се леко. — Извадихме късмет.
— Да си призная, не разчитам много на късмета, с малки изключения може би. Късметът обикновено не се интересува от глупаците, сър Джон.
— Може да си прав. Трудно е да се видят нещата отвътре.
Райън отново си спомни за оная кошмарна нощ. Усети автомата „Узи“ в ръцете си. Наложи се да застреля оня тип. В тая игра втори шанс не предоставяха. И той се опря на коляното си, прицели се и улучи право в целта. Така и не научи името на човека, на когото свети маслото в лодката. „Странно — каза си той. — Когато убиеш някого близо до дома си, би трябвало поне да се поинтересуваш от името му.“
Всъщност, щом се справи тогава, би трябвало да се справи и сега. Погледна си часовника. Имаше още време, а и нямаше да шофира през нощта, така че можеше да си позволи още една чаша вино, но само толкова.
Обратно в „Астория“ Зайцеви сложиха малкото Зайче в леглото, след което Олег поръча да му донесат водка. Беше от вида, който пиеше работническата класа. Половинлитрова бутилка с въртяща се капачка, която сякаш те подканва да я изпиеш на един дъх, което не беше лоша идея в нощ като тази. Бутилката пристигна след пет минути, а дотогава зайчикът бе заспал. Седна на леглото. Жена му се настани върху единствения стол в стаята. Пиеха в чашите, които намериха в банята.
На Олег Иванович му предстоеше още един тежък момент. Жена му не знаеше нищо за намеренията му. Не можеше да предвиди как ще реагира. Беше наясно, че не се чувства доволна от живота си. Знаеше, че това пътуване бе върхът на техния брак, че мрази работата си в ГУМ-а, че мечтае за по-хубав живот. Но щеше ли доброволно да изостави родината си?
Единственото нещо в негова полза бе фактът, че руските жени не се радваха на голяма свобода, особено в семейството. Те обикновено се подчиняваха на мъжете си и правеха, каквото им наредят. Понякога съпрузите си плащаха за това, но по-късно. А тя го обичаше и му се доверяваше, а той й бе показал през последните дни, че има и по-добър начин на живот, така че бе логично тя да се съгласи.
Не, ще изчака още малко, преди да й каже. Не трябва да рискува точно сега. На отсрещния край на улицата се намираше резидентурата на КГБ в Будапеща. Ако чуеха и една думичка за намеренията му, щеше да е мъртъв.
В британското посолство сержантите Боб Смол и Род Трулъв повдигнаха найлоновите торби и ги отнесоха в камиона без опознавателни знаци — регистрационните табели бяха вече сменени. Мъчеха се да не мислят за съдържанието. После се върнаха в мазето за контейнерите със спирт, взеха също свещ и картонена опаковка от мляко. Всичко бе подготвено. Не си позволиха повече от една бира тази вечер, макар да им се искаше да пийнат повечко. Потеглиха точно след полунощ. Първо трябваше да разузнаят обстановката, преди да преминат към същинската част на операцията. Най-голямата трудност щеше да е намирането на подходящо място за паркиране, но разполагаха с достатъчно време и бяха сигурни, че ще се справят.
Барът се опразваше постепенно, а Хъдсън не искаше в никакъв случай да остане последен. Сметката му беше петдесет форинта. Плати, без да пусне бакшиш, тъй като тук нямаше такъв обичай, а той не искаше да го запомнят. Махна на Райън и тръгна към входната врата, но след това промени решението си и влезе в тоалетната. Идеята се стори на Райън добра.
Навън Райън го попита какво следва от тук нататък.
— Ще се пошляем из улиците, сър Джон — отвърна Хъдсън, използвайки рицарската му титла не на място. — Ще повървим около трийсет минути. Мисля, че ще е достатъчно.
Разходката щеше да им помогне да разберат дали не ги следи някой. Ако опозицията имаше информация за тяхната операция, не би устояла на изкушението да пусне сенки след двамата служители от разузнаването. А като се имаше предвид, че по това време на денонощието улиците са почти празни, нямаше да е проблем да „засекат“ нейните агенти, освен ако не са от КГБ. Руснаците бяха с пъти по-печени от местните.
