— Кой сте вие? — прошепна Зайцев.
— Вашият туроператор. Разбрах, че искате да ви организираме малко пътешествие.
— И къде?
— Ами в западна посока. Загрижен сте за живота на някого, нали така?
— От ЦРУ ли сте? — Зайцев едвам прошепна абревиатурата.
— Работя при малко по-необичайни обстоятелства — каза Хъдсън.
Нямаше смисъл да притеснява човека в този момент.
— Какви са плановете ви?
— Тази нощ ще спите в друга държава, приятел — отвърна Хъдсън и добави: — заедно с вашата съпруга и сладката ви дъщеричка.
Хъдсън забеляза как раменете му се свиха — дали от облекчение, дали от страх, британският шпионин не можеше да определи със сигурност. Вероятно и двете.
Зайцев се изкашля, преди отново да прошепне:
— Какво се очаква да направя?
— Първо, трябва да потвърдите, че желаете изпълнението на плана да продължи.
Почти без никакво колебание той отвърна:
— Да. Продължаваме.
— В такъв случай — наближаваше техният ред — изслушайте докрай концерта и се върнете в хотела. Ще говорим там отново към един и половина. Ще можете ли?
— Да.
В този момент Олег Иванович наистина имаше нужда да се облекчи.
— Бъдете на разположение. Всичко е подготвено. Ще мине добре — каза Хъдсън.
Човекът се нуждаеше от малко надежда и увереност. Вероятно изживяваше най-страшния миг в живота си.
Не последва никакъв отговор. Зайцев се премести с още три крачки напред и се изправи пред писоара. Свали ципа на панталоните си и дълго уринира. Излезе от тоалетната, без да погледне Хъдсън в лицето.
Трент обаче зорко бдеше, отпивайки от чашата с бяло вино. Ако Зайцев бе дал някакъв знак на свои колеги от КГБ, британският шпионин не бе успял да забележи. Нито почесване по носа, нито нагласяне на вратовръзката, никакъв видим физически сигнал. Просто излезе през вратата и се върна на мястото си. БЕАТРИКС вървеше от добре по-добре.
Публиката бе заела отново местата си. Райън правеше всичко възможно да прилича на най-обикновен почитател на класическата музика. Хъдсън и Трент се върнаха в ложата.
— Е? — попита Райън.
— Музиката е невероятна, а? — отвърна Хъдсън. — Тоя Рожа е първокласен диригент. Колко учудващо, че в една комунистическа държава може да се чуе нещо по-свястно от изпълнение на „Интернационала“. Между другото, след като свърши — добави Хъдсън, — какво ще кажеш за по една чашка с нови приятели?
Джак пусна дълга въздишка.
— Разбира се, Анди, ще ми бъде приятно.
„Копеле, каза си мислено Райън, наистина ще се случи.“ До този момент изпитваше най-различни съмнения, но по всичко личеше, че нещата се подреждат по-добре, отколкото очакваше.
Втората част от концерта започна с Токата и фуга в ми минор от Бах. Този път вместо цигулките на преден план излязоха духовите инструменти. А водещият корнетист можеше да предаде на Луис Армстронг някой и друг урок за високите тонове. Райън слушаше за първи път през живота си толкова великолепно изпълнение на Бах, а и старият германски композитор наистина можеше да наелектизира сетивата ти, мислеше бившият морски пехотинец, който никога досега не бе изпитвал такава наслада. Унгария се славеше с любовта си към музиката. Или поне така изглеждаше. Дори оркестърът да бе допуснал някаква грешка, той не беше забелязал, а диригентът изглеждаше така, сякаш се любеше в леглото със собствения си живот, толкова бе погълнат от сладостта на преживяването. Джак се зачуди дали унгарските жени ставаха. Имаха вид на земни същества, но не се усмихваха много… Може би това се дължеше на комунистическото управление. И руснаците никога не се усмихваха.
— Има ли новини? — попита съдия Мур.
Майк Бостък му подаде кратка телеграма от Лондон.
— Базил казва, че неговият човек в Будапеща ще започне тази нощ. Още една подробност, която много ще ти хареса. Заекът е отседнал в хотел, който се намира точно срещу резидентурата на КГБ.
Очите на Мур светнаха.
— Шегуваш ли се?
— Съдия, може ли да ми мине през акъла да се шегувам с подобни неща?
— Кога се връща Ритър?
— По-късно днес, с полет на „Пан Ам“. Срещите му в Сеул са минали отлично.
— Ще получи сърдечен удар, като му кажем за БЕАТРИКС — предположи директорът на ЦРУ.
— Направо ще се облещи — съгласи се заместникът му по операциите.
— Особено след като научи, че Райън е в играта.
— Можете да заложите ранчото си за това, сър, с всичкия добитък и огромната къща.
Съдия Мур се захили.
— Е, смятам, че Управлението е над всички нас.
— И аз така съм чувал, сър.
— Както и да е, ще ни уведомят ли незабавно?
— Очаквам Базил да се свърже с нас веднага щом самолетът излети от Югославия. Очертава се дълъг ден за нашите приятели.
Следващото изпълнение беше отново опус на Бах. Райън го разпозна, тъй като бе чувал музикалния мотив в рекламата за набиране на морски пехотинци. Звученето бе нежно и успокоително за разлика от предишния опус. Така и не му стана ясно дали концертът бе в чест на Йохан Себастиан Бах или на диригента. Но и в двата случая бе приятно и вълнуващо преживяване, а и публиката реагираше по подобаващ начин и бурно аплодираше и изпълнителите, и подбора на музиката. Дойде ред на последното изпълнение. Райън имаше програма, но дори не я погледна, тъй като беше написана на унгарски, а той разбираше тоя език, колкото и марсианския.
Прозвуча прочутият „Канон“ на Йоханес Пахелбел46. Когато слушаше, Райън си представяше красива девойка от седемнайсети век, която шепне молитвите си към Бога, опитвайки се да се съсредоточи — без особен успех — над своята вяра, вместо да мисли за момъка, който я чака на поляната край селската къща.
След последния акорд Йожеф Рожа се обърна към публиката, която скочи на крака и в продължение на няколко минути бурно изразяваше одобрението си. Да, помисли си Джак, едно местно момче, напуснало отдавна родината си, се бе върнало у дома, за да направи добро, а тукашните момчета оцениха по достойнство жеста му. Диригентът се усмихваше с мъка и изглеждаше толкова изтощен, сякаш току-що бе участвал в маратон. Джак забеляза, че целият бе плувнал в пот. Наистина ли дирижирането е толкова тежка работа? Ако се вживееш достатъчно надълбоко, сигурно. Заедно с британските си компаньони стояха на крака и ръкопляскаха както всички останали в залата, докато най-накрая залата поутихна. Рожа посочи към оркестъра, което предизвика нови ръкопляскания, след това към концертмайстора на оркестъра, първата цигулка. Изглеждаше като жест на благодарност от страна на Рожа. Явно, ако един диригент искаше музикантите да дават всичко от себе си, трябваше да прави такива неща. Най-после дойде време тълпата да се разотиде.
— Хареса ли ти музиката, сър Джон? — попита Хъдсън с хитра усмивка.
