държат един на друг. Ако го беше срещнала по време на службата му в морската пехота, честите раздели сигурно щяха да са проблем, с който да й се наложи да се примири. Още по-неприятно, щеше непрекъснато да трепери да не му се случи нещо лошо, а това би било ад. Но тя го срещна, след като този период от живота му бе минал. Собственият й баща я бе запознал с него на вечеря, представяйки го като интелигентен млад брокер с остри инстинкти, който вече е готов да се премести от филиала в Балтимор в Ню Йорк. Той се бе изненадал тогава — отначало приятно, — че двамата проявиха един към друг интерес. А по-късно Джак им сервира решението си да си прибере парите и да се върне към преподаването на история. За нея бе много по-трудно да се оправи с тази ситуация, отколкото за Джак, който ненавиждаше Джоузеф Мюлър, вицепрезидента на „Мерил Линч“.
„Какво, по дяволите, работи? — чудеше се тя. — Бон? Германия? Натовски глупости?“ Мръсният шпионски занаят, търсене на секретни щуротии и след това писане на също толкова секретни анализи, които отиваха при други хора, а те я ги четяха, я не. Тя поне си изкарваше открито хляба, лекуваше болните или им помагаше да виждат по-добре. Не и Джак.
Не че той вършеше безполезни неща. Беше й обяснил това-онова преди година. Там някъде живееха лоши хора и някой трябваше да се бори с тях. Слава Богу, че не правеше това със зареден пистолет — Кети мразеше оръжията, дори онези, с които предотвратиха да бъде отвлечена и убита в дома им в Мериленд през онази нощ, която в крайна сметка бе завършила благословено с раждането на малкия Джак. Беше превързвала огнестрелни рани и в спешното отделение по време на стажа си и много добре знаеше каква вреда могат да причинят оръжията, но същевременно съзнаваше, че могат да предотвратят и беда. Затова и позволи на Джак да държи няколко в дрешника си под ключ, за да не могат децата да стигнат до тях, дори да се качат на стол. Веднъж се опита да я научи как да си служи с пистолет, но тя отказа да докосне проклетото нещо. Донякъде съзнаваше, че страховете й са преувеличени, но тя беше жена и толкова… А като че ли Джак не държеше достатъчно сметка за това.
„Защо не е сега до мен?“ — мислеше си Кети в мрака. Какво би могло да е толкова важно, че съпругът й да е далеч от жена си и децата си?
Не можеше да й разкрие. А това страшно я ядосваше. Но бе невъзможно да се пребори, а и не бе същото като да лекуваш безнадеждно болен от рак пациент. Но… дявол да го вземе. Тя просто искаше съпругът й да се върне.
На около хиляда и двеста километра разстояние Райън се бе събудил, изкъпал, избръснал и сресал вече и бе готов да посрещне новия ден. По някакъв начин това пътуване му влияеше така, сякаш се събуждаше по-лесно сутрин. Само дето нямаше какво да прави, докато отворят бюфета на посолството. Погледна към телефона до леглото и му се прииска да се обади вкъщи, но не знаеше как се взима външна линия, а и вероятно трябваше да получи разрешение от Хъдсън, както и помощ да изпълни мисията. Мамка му. Той се събуждаше обикновено в три сутрин и целуваше Кети по бузата — тя никога не си спомняше след това. Но му отвръщаше. Наистина го обичаше. Иначе нямаше да отговаря на целувките му. Хората не умеят да се преструват, когато спят. Това бе важен факт в личния свят на Райън.
Нямаше никакъв смисъл да си пуска радиото. Унгарският език му се струваше като измислен на планетата Марс. Във всеки случай беше нечовешки. Той така и не чу поне една, една-единствена дума, която да напомня на английска, германска или латинска — трите езика, които бе учил в различни периоди от живота си. Местните говореха на всичкото отгоре като картечници, което правеше дваж по-трудно да се разчлени и една дума. Ако Хъдсън го зарежеше някъде из града, той въобще нямаше да се оправи и да намери пътя към британското посолство, а това бе усещане за уязвимост, каквото не бе изпитвал от четиригодишна възраст. Със същия успех щеше да се справи и на чужда планета, а дипломатическият паспорт нямаше да му помогне ни най-малко, тъй като той беше акредитиран от чужда страна в този извънземен свят. Въобще не му бе идвала на ума тази подробност. Като всеки американец той си бе въобразявал, че с паспорт и кредитна карта „Американ Експрес“ може да пътува спокойно из целия свят с късите си панталони. Но явно това се отнасяше само за капиталистическия свят, където достатъчно хора говореха английски и можеха да го упътят към сградата с американския национален флаг на покрива и морски пехотинци във фоайето. Не и в този чужд град. Той едвам успяваше да открие мъжка тоалетна, е, беше я намерил предния ден в бара, призна на себе си Райън. Чувството за безпомощност бе завладяло съзнанието му като чудовището от приказките под леглото. Той обаче беше пораснал американец над трийсетте и бивш морски пехотинец. Обикновено не възприемаше по този начин предизвикателствата. Загледа се в циферблата на дигиталния часовник върху радиоапарата, очаквайки да стане време за срещата със съдбата, каквато и да беше тя. Червените цифри се сменяха една след друга.
Анди Хъдсън беше на крак отдавна. Ищван Ковач се подготвяше за поредния контрабанден удар, този път се канеше да внесе маратонки „Рийбок“ в Будапеща от Югославия. Валутата си криеше в метална кутия под леглото. Пиеше сутрешното си кафе и слушаше музика по радиото, когато се почука по вратата. Отвори така, както си беше по бельо.
— Анди! — изненада се той.
— Да не те събудих, Ищван?
Ковач му махна да влезе вътре.
— Не, от половин час съм се събудил. Какво те носи насам?
— Трябва да пренесем пакетите тази нощ — отвърна Хъдсън.
— Кога по-точно?
— Около два след полунощ.
Хъдсън бръкна в джоба си и извади пачка банкноти.
— Ето половината от договорената сума.
— Отлично, ще пийнеш ли кафе, Анди?
— Да, благодаря.
Ковач го поведе към кухнята и му сипа кафе.
— Как искаш да процедираме?
— Ще докарам пакетите близо до границата, а ти ще ги прекараш през нея. Надявам се, че познаваш граничарите на пропускателния пункт.
— Да, дежурен е капитан Ласло Будай. Преди години сме правили бизнес с него. Също и сержант Михай Керекеш, добро момче, иска да учи инженерство. Дежурят по дванайсет часа на пропускателния пункт — от полунощ до обед. Ще са уморени и лесно ще се разберем с тях.
Той избърса челото си с ръка.
— Каква е обичайната цена?
— За четирима души?
— Нужно ли е да знаят, че става дума за хора? — попита Хъдсън вместо отговор.
Ковач вдигна рамене.
— Не, не мисля. Тогава маратонки. „Рийбок“ в момента много се търсят, а също някой и друг западен филм на касети. Видеокасетофони си имат — обясни Ковач.
— Бъди щедър — предложи Хъдсън. — Ако са женени, нещо за съпругите и децата им…
— Познавам добре семейството на Будай, Анди. Знам какво ще им хареса.
Будай имаше дъщеричка, а за печения контрабандист не беше проблем да подари нещо на малката Жока.
Хъдсън пресметна разстоянието. По това време на нощта щяха да стигнат до югославската граница спокойно за два часа и половина. За първата част от пътуването щяха да използват лекотоварен камион. Останалото бе работа на Ищван и неговия по-голям камион. Ищван щеше да си мисли, че британският агент ще го застреля, ако нещо се объркаше. Това бе една от ползите от популярните в цял свят филми за Джеймс Бонд. Но да не се отклонява от същината, в Унгария пет хиляди германски марки вършеха чудеса.
— В каква посока ще карам?
— Ще те инструктирам довечера — отговори Хъдсън.
— Както кажеш. Ще те чакам в два след полунощ при Чурго и без закъснения.
— Няма проблем, Ищван — Хъдсън си допи кафето и стана да си ходи. — Колко е хубаво, когато човек
