Първата пожарна пристигна след по-малко от пет минути след получаването на сигнала. Едва ли има нужда да споменаваме, че пламъците се виждаха вече и отвън, тъй като прозорците на стаята се бяха изпотрошили от топлата струя вследствие на повторно лумналия огън. Огнеборците си проправяха път сред евакуиращите се гости на хотела. Минути по-късно първият маркуч вече обливаше с вода стаята. След пет минути пожарът бе потушен. Екипът се втурна в стаята сред облаците гъст дим и ужасяващата миризма и откриха онова, от което най-много се опасяваха — труповете на тричленно семейство.
Лейтенантът, който ръководеше първата пожарна команда, отзовала се на повикването, грабна мъртвото дете в ръце, спусна се бегом по стълбите и го изнесе на улицата, но веднага разбра, че е било напразно. Детето се беше опекло като парче месо във фурна. Изложеният навън труп само демонстрира ужасяващия ефект, който огънят оказва върху човешкото тяло. Не му оставаше нищо друго, освен да прошепне молитва за детето. Лейтенантът имаше брат свещеник и беше предан католик, макар да живееше в марксистка страна, и се помоли на Господ да се смили над душата на малкото невинно момиченце, без дори да подозира, че това вече се бе случило десет дни по-рано на седем хиляди километра от тук.
Зайците бяха изведени от града само за минути. Хъдсън караше внимателно в рамките на позволената скорост, за да не привлече вниманието на някое ченге, макар че по шосето нямаше почти никакво движение. Само от време на време минаваше по някой товарен камион с платнище, пренасящ кой знае какво кой знае къде. Райън седеше на мястото до шофьора, полуобърнат, за да наблюдава пътя отзад. Ирина Зайцева все още гледаше недоумяващо и тъй като нямаше ни най-малка представа какво се случва, дори не бе уплашена. Детето спеше като всички деца по това време на денонощието. Бащата полагаше усилия да запази хладнокръвие, но дори тъмнината не успяваше да прикрие страха, изписан на лицето му. Райън се опитваше да се постави на негово място, но така и не можа. Въображението му не стигаше, за да си представи как се става предател на собствената страна. Знаеше, че има такива, които за пари бяха готови да забият нож в гърба на Америка, но му беше невъзможно да разбере мотивите им. Вярно, през трийсетте и четирийсетте години са се намирали хора, които да смятат комунизма за водещата вълна в човешката история, но тези идеи отдавна бяха толкова мъртви, колкото и В. И. Ленин. Комунизмът беше умираща идеология освен в умовете на онези, които се нуждаеха от нея като източник на лична власт… Имаше вероятно и такива, които все още вярваха в нея, тъй като не се бяха сблъсквали в живота си с нищо друго или защото идеите бяха набити в главите им така яко по време на далечната им младост, че им вярваха всеотдайно, както пастор или свещеник вярва в Бога. Но трудовете от „Събраните съчинения“ на Ленин не бяха Свето писание за Райън и никога нямаше да бъдат. След колежа той положи клетва за вярност към Конституцията на Съединените щати и обеща „да вярва в нея и да я спазва“ в качеството си на младши лейтенант от морската пехота на САЩ и толкова.
— Колко време остава, Анди?
— Малко повече от час до Чурго при липса на трафик — отвърна Хъдсън.
И наистина трафикът не създаде никакви проблеми. За няколко минути напуснаха очертанията на унгарската столица и изведнъж светлините на къщите и на обществените сгради изгаснаха, сякаш някой натисна шалтера и спря електричеството в целия район. Асфалтираното шосе беше тясно, само с две ленти. Покрай него стърчаха само телеграфни стълбове и нямаше странични заграждения. „И смятат това за голяма търговска магистрала?“ — недоумяваше Райън. Беше същото като да се движат из централна Невада. През километър-два се мяркаше тук-таме светлината на някоя селска къща, чиито стопани бяха оставили по една крушка да свети, за да могат да намерят по-лесно пътя до тоалетните си на двора. Да не говорим за табелите по шосето, които бяха напълно безполезни. Нямаха нищо общо с ментовозелените знаци по магистралите у дома или дружелюбните сини надписи в Англия. Дори надписите им да бяха на марсиански, все тая. Иначе пътните знаци приличаха на европейските. Така например ограниченията на скоростта бяха изписани с черни цифри върху бели кръгове с червена ивица.
Хъдсън шофираше много добре, дръпвайки от време на време от пурата си, сякаш караше към „Ковънт Гардън“ в Лондон. Райън благодареше на Бога, че бе посетил тоалетната, преди да отидат в хотела, иначе като нищо щеше да се изпусне. Надяваше се изражението му да не го издава колко е изнервен и се опитваше да си внуши, че собственият му живот не е застрашен, само че животът на хората на задната седалка бе в опасност, а той носеше отговорност за тях. Нещо вътре в него, вероятно останало от неговия баща полицай, го караше да приема това като много отговорно задължение.
— Какво е цялото ви име? — попита Олег, нарушавайки неочаквано тишината.
— Райън, Джак Райън.
— От какъв произход е името Райън? — продължи да разпитва Заекът.
— Предците ми са били ирландци. Джон отговаря на руското Иван, доколкото ми е известно. Приятелите ми ме наричат Джак, както при вас Ваня.
— От ЦРУ ли сте?
— Да.
— Каква е работата ви в ЦРУ?
— Аналитик съм. Седя на бюро и пиша доклади.
— Аз също работя на бюро в Центъра.
— Вие сте служител от свръзките?
Той кимна.
— Да, точно това е работата ми в Центъра.
В този миг Зайцев се усети, че информацията, с която разполагаше, не бе подходяща за задната седалка на автомобила, и си замълча.
Райън го забеляза. Имаше какво да сподели, но не тук, а това бе правилно решение.
Пътуването продължаваше гладко. Хъдсън запали четири пури, а Райън — шест цигари, преди да наближат Чурго.
Очакванията на Райън за града бяха значително по-големи. Оказа се, че Чурго е просто едно по-широко място край шосето, където дори не се забелязваше бензиностанция, а когато я откриха, разбраха, че не работи през нощта. Хъдсън сви по черен път и след три минути се видяха очертанията на огромен товарен камион „Волно“ с платнище от черно зебло. Отзад до каросерията стояха двама мъже и пушеха. Хъдсън го заобиколи и паркира ягуара под някакво подобие на навес на десетина метра от камиона. Излезе от колата и махна на останалите да го последват.
Райън тръгна след британския шпионин към двамата мъже. Хъдсън се спря при по-възрастния и му подаде ръка.
— Здравей, Ищван. Извинявай, че те накарах да ни чакаш.
— Здравей, Анди. Как са приятелите ти?
— Това е господин Райън, а онези хора са семейство Съмърсет. Трябва да прекосим границата — обясни Хъдсън.
— Добре — съгласи се Ковач. — Това е Яни. Моят шофьор. Анди, можеш да седнеш отпред при нас. Останалите да се качат отзад. Ела — каза Ищван и тръгна напред.
Под каросерията имаше няколко железни стъпала. Райън се метна пръв и се наведе да поеме малкото момиченце — Светлана, припомни си той името, след което изчака родителите й да се качат. В отделението за багажа забеляза няколко метални контейнера. Ковач също се качи.
— Всички ли говорите английски? — попита той и получи в отговор кимване. — До границата има само пет километра. Ще се скриете в сандъците. И моля ви, не вдигайте шум. Много е важно. Разбрахте ли? Никакъв шум.
Той получи в отговор още няколко кимвания, след което чу, че единият мъж, който определено не беше англичанин, превеждаше на жена си. Мъжът прегърна детето. След като скри товара, Ковач скочи на земята и се върна при кабината.
— Пет хиляди марки, нали се разбрахме? — попита Ищван.
— Точно така — отвърна Хъдсън.
— Абе, трябваше да поискам повече, ама не съм алчен.
— Ти си добър другар — увери го Хъдсън и за миг му се прииска да има пистолет в колана си.
Огромното дизелово волво забръмча и след малко излезе на шосето. На почти плоското кормило седеше Яни.
