Пътуваха кратко.
И слава Богу, помисли си Райън, превит в металния контейнер. Можеше само да предполага как се чувстват руснаците — като неродени деца в тъмна утроба с насочени към нея дула.
Райън не посмя дори да запали цигара да не би някой да долови миризмата сред изгорелите газове, които изпускаше камионът, макар че беше слабо вероятно.
— Е, Ищван — попита Хъдсън в кабината, — какъв е планът?
— Виж. Обикновено пътуваме нощем. По-драматично е, както се изразявате вие. Познавам граничарите от години. Капитан Ласло Будай е готин пич и с него се работи добре. Има жена и малка дъщеричка и винаги очаква за нея подарък. Приготвил съм нещо — обясни Ковач и му показа хартиен плик.
Граничният пункт беше добре осветен и те го забелязаха от три километра разстояние. А най-хубавото бе, че на шосето нямаше никакво движение. Яни шофираше спокойно и когато доближиха пункта, забави ход. Старшината им махна да спрат.
— Капитан Будай тук ли е? — попита Ковач. — Имам нещо за него.
Старшината се отправи към будката и след малко се върна с капитана.
— Ласло! Как я караш в тоя студ? — поздрави го Ковач на унгарски, след това скочи от камиона с книжния плик и ръка.
— Какво да ти кажа, Ищван, дълга и скучна нощ — отвърна капитанът.
— Как е малката Жока?
— Следващата седмица има рожден ден. Става на пет.
— Отлично — отвърна контрабандистът и му подаде плика. — Дай й това от мен.
Подаръкът беше чифт маратонки „Рийбок“ с метални катарами.
— Чудесно — каза капитан Будай, без да прикрива удоволствието си. Той взе хартиения плик, извади маратонките и ги разгледа на светло. Всяко момиченце по света обичаше хубави маратонки и Ласло умираше от кеф, че ще зарадва дъщеричката си. — Ти си истински приятел, Ищван. Е, какво пренасяш тая нощ?
— Нищо ценно. Ще товаря утре сутринта в Белград. Някакави поръчки?
— Жена ми ще се зарадва, ако й донесеш някаква касета за уокмена, който й подари миналия месец.
Най-хубавото с Будай бе, че не проявяваше никаква алчност. Поради това Ковач обичаше да минава граниницата, когато той е дежурен.
— Коя група?
— Мисля, че й викаше „Бий Джийс“. За мен някой филм, ако няма да те затрудня.
— Нещо конкретно. Например „Междузвездни войни“?
— Имам го, но може новия филм — „Империята отвръща на удара“.
— Готово — стиснаха си ръцете. — А малко западно кафе?
— Каква марка?
— Австрийско или американско? В Белград продават на едно място американско „Фолгърс“, има страшен вкус — увери го Ковач.
— Не съм го опитвал.
— Ще ти донеса. Няма нужда да плащаш.
— Ти си добро момче — каза Будай. — Приятен път. Минавайте.
И това беше всичко. Ковач се върна в камиона. Зарадва се, че не се наложи да се раздели с подаръка за сержант Михай Керекеш.
Хъдсън се изуми:
— Дори не ни провериха документите?
— Ласло просто съобщава името ми по телеграфа до Будапеща. Някои от хората там също получават от мен подкупи. Те са доста по-алчни от него, но разходите не са чак толкова големи. Карай, Яни — нареди той на шофьора, който запали двигателя на камиона и прекоси маркировката върху асфалта.
Така, без никакви затруднения, камионът напусна територията на Варшавския договор.
Отзад в каросерията Джак никога не бе изпитвал толкова приятно чувство при потеглянето на возило. Отново спряха след минутка, но тази граница беше различна.
След като навлязоха на югославска земя, Яни дори не спря двигателя, а само размени няколко думи с граничаря, който им махна да продължат навътре в полукомунистическата страна. Изминаха три километра и свиха по черен път. Волвото се раздруса няколко пъти и спря.
Райън се измъкна от сандъка и тъкмо се изправяше, когато платнището се отметна.
— Пристигнахме, Джак — каза Хъдсън.
— Къде се намираме?
— В Югославия, приятелю. Най-близкото селище е Леград. Тук се разделяме.
— Нима?
— Да. Ще ви поеме Вик Лукас. Той е тукашният ми колега. Вик? — Хъдсън му махна.
Мъжът, които се приближи, можеше спокойно да мине за близнак на Хъдсън, като се изключеше това, че имаше черна коса и че бе с няколко сантиметра по-висок. Той скочи в камиона и помогна на Зайците да се измъкнат от сандъците. Всичко стана много бързо. Райън подаде момиченцето, което за негово учудване продължаваше да спи, на майка му. Госпожа Зайка изглеждаше по-объркана и от преди.
Хъдсън ги поведе към паркирания наблизо пикап, в които имаше достатъчно места за всички.
— Сър Джон, Джак, всичко мина добре, благодаря за съдействието.
— За какво, Анди? Та аз дори не си помръднах пръста, мамка му. Но ти се справи невероятно добре — каза Райън, подавайки му ръка. — Надявам се да се видим в Лондон и да пийнем по една бира.
Пикапът беше модел „Форд“ с британска регистрация. Райън помогна на Зайците да се настанят и седна до шофьора отдясно.
— Господин Лукас, сега накъде?
— Към летището. Самолетът ни чака — отвърна главният агент в Белград.
— Наистина? Специален полет?
— Не, чартърен самолет, който има известни „технически проблеми“ в момента. Докато стигнем, ще бъдат отстранени.
— Невероятно — отвърна Райън.
Все пак беше за предпочитане пред счупен самолет. След това осъзна, че го очаква още едно неприятно преживяване. Неприязънта му към летенето го връхлетя отново, а на всичкото отгоре се намираше в полусвободна страна.
— Тръгваме — каза Лукас, запали мотора и натисна газта.
Какъвто и да беше като шпионин, Вик Лукас без съмнение се мислеше за по-сръчния брат на Стърлинг Мос47. Пикапът се понесе шеметно по пътя сред пълен мрак.
— Как мина нощта, Джак?
— Беше изпълнена с преживявания — отвърна Райън и провери дали коланът е закопчан добре.
Югославската провинция беше по-добре осветена, пътищата бяха далеч по-добре поддържани или поне така му се стори, докато пътуваха с близо сто километра в час — прекалено висока скорост за непознат път. Роби Джексън караше по този начин, но Роби беше пилот на изтребител и поради това никой не можеше да се мери с него, когато държеше кормилото на каквото и да било превозно средство. Явно тоя тип Вик Лукас мислеше същото за себе си, докато въртеше волана. Отзад Олег все още изглеждаше напрегнат, а Ирина продължаваше да прави опити да разбере какво става, докато малката им дъщеричка спеше като невинно ангелче. Райън палеше цигара от цигара. Донякъде това го успокояваше, но ако Кети го видеше, щеше да си плати скъпо. Макар че тя трябваше да прояви разбиране, така поне си мислеше Джак, наблюдавайки отминаващите телеграфни стълбове. В крайна сметка той изпълняваше дълга си към Чичо Сам.
В тоя миг Райън забеляза полицейска кола встрани от пътя. Полицаите пиеха кафе, опитвайки се да не проспят дежурството си.
— Не се бой — успокои го Лукас. — Регистрационните табели са с дипломатически номер. Аз съм съветник в посолството на Нейно кралско величество. А вие сте мои гости.
— Щом казваш. Колко остава?
— Половин час приблизително. Досега поне движението не ни създава проблеми. Слава Богу, че няма
