много тежкотоварни камиони. Понякога това шосе е много натоварено, дори в нощните часове. Това момче Ковач ни сътрудничи от години. С него се работи екстра. Често пренася тук унгарски видеокасетофони. Знаеш ли, много са прилични, при това безумно евтини, тъй като и работната ръка в Унгария е евтина. Не могат да ги продават на Запад, защото японците ще поискат да си платят за патента. Както виждаш обаче, тук не страдат от подобни скрупули — каза Лукас и взе поредния завой на висока скорост.
— Исусе, не мога да си представя колко бързо караш на дневна светлина.
— Не много по-бързо от сега. Видимостта, както забелязваш, е добра, но самата кола ме бави. Американски модел. Прекалено лека е да рискувам.
— Защо не си купиш корвет? Един мой приятел има.
— Не е лоша кола, но е направена от пластмаса — Лукас поклати глава и запали пура, без съмнение кубинска, тъй като британците си падаха по такива глезотии.
След половин час Лукас обяви:
— Пристигнахме. Точно навреме.
Всички летища по света си приличат като две капки вода. Сякаш ги проектираше един и същ архитект. Единствената разлика беше в надписите върху табелите на тоалетните. В Англия също ги наричаха тоалетни, което на Райън му се струваше доста грубовато, като се имаше предвид колко са префърцунени. Очакваше го още една изненада. Вместо да минат през терминала, Лукас се отправи направо към пистата за излитане.
— Трябва да уредя нещо с шефа на летището — обясни той. — Много обича малцовото уиски.
Лукас спря рязко на отделената с жълта маркировка странична пътека за автомобили точно срещу малкия туристически самолет.
— Пристигнахме — обяви британският шпионин.
Слязоха от колата. Този път госпожа Зайка носеше на ръце малкото Зайче. Лукас ги поведе към външната стълба, качиха се по нея и влязоха в самолета.
Пилотът с безизразно лице и с по четири нашивки на пагоните ги посрещна на вратата.
— Вие трябва да сте господин Лукас? — попита той.
— Точно така, капитан Роджърс. А това са пътниците.
Той посочи към Райън и заешкото семейство.
— Отлично. — Капитан Роджърс се обърна към главния стюард. — Можете да ги настаните.
Вторият по старшинство стюард ги придружи до четирите места в първа класа, където Райън с огромно удоволствие седна на Б-1 и си закопча колана точно зад първата седалка до кабината. Видя група от трийсетина пътници, които започнаха да се качват на самолета, след като бяха правили слънчеви бани на далматинското крайбрежие, което напоследък беше станало любимо място за почивка на представителите на работническата класа от Великобритания. Изглеждаха доста изнервени заради тричасовия престой на самолета, който трябваше да ги върне в Манчестър. След това всичко се нареди много бързо. Двата двигателя на самолета ВАС-111 — британския аналог на „Дъглас“ DC-9 — забучаха и машината даде на заден ход, преди да се отправи по пистата за излитане.
— Сега какво следва? — попита Олег с почти спокоен глас.
— Летим за Англия — отговори Райън. — След два часа сме там.
— Толкова лесно?
— Смятате, че е било лесно? — попита Райън, без да скрие недоверието си.
В този миг се включи интеркомът.
— Дами и господа, говори капитан Роджърс. Имам удоволствието да ви уведомя, че техническият проблем е отстранен. Благодарим ви за проявеното търпение. След като излетим, ще ви бъдат сервирани безплатно питиета. — Това предизвика радостни възгласи откъм опашката. — А сега, ако обичате, изслушайте инструкциите за безопасност, които ще ви дадат нашите стюарди.
„Закопчайте коланите на седалките, тъпаци, а на най-глупавите, ако не са забелязали, ще напомним, че имат същите в автомобилите си.“ След още три минути самолетът на авиокомпанията „Бритиш Мидландс“ полетя.
Както им обещаха, след като набраха необходимата височина, светещият надпис „Пушенето забранено!“ изгасна и пристигна количката с напитките. Руснакът поиска водка и получи три малки бутилчици „Финландска“. Райън предпочете чаша вино. Едва ли щеше да заспи по време на полета, но се надяваше да не се притеснява както обикновено. Напускаше комунистическия свят със скорост петстотин мили в час. По- добър начин вероятно нямаше.
Олег Иванович пиеше водката, сякаш беше вода. Жена му, която седеше на място В-1, правеше същото. Райън се почувства като истински ценител на изкуството, отпивайки на малки глътки френското си вино.
— Телеграма от Базил — съобщи Бостък по телефона. — Заекът е във въздуха. След деветдесет минути ще е в Манчестър.
— Слава Богу — въздъхна Мур с облекчение, както правеше винаги когато някоя тайна операция минеше по план.
Много добре стана, че я изпълниха в отсъствието на Боб Ритър, който беше способен, но не и незаменим.
— След три дни ще можем да го разпитваме — каза Бостък. — В красива къща в околностите на Уинчестър.
— Да, ще разберем дали ще му хареса в страната на конете.
В къщата имаше роял „Стайнуей“ за госпожа Зайка и зелена морава за детето да тича наоколо.
Алън Кингшот тъкмо паркираше пред летището на Манчестър. Придружаваха го двама негови подчинени. Щяха да откарат пристигащите бегълци с огромен черен даймлер до Съмърсет на другата сутрин. Надяваше се да не им дойде прекалено много пътуването. Пътят до там беше около два часа с кола. Засега щяха да ги настанят в приятна къща на няколко минути от летището. Трябваше да си отпочинат, тъй като към края на седмицата им предстоеше още пътуване. Замисли се. Дали се чувстваха кофти? Въпросът го подтикна към размисъл, докато чакаше на един от баровете на летището.
Райън се почувства подут. Вероятно алкохолът бе влязъл във взаимодействие с възбудата и той трябваше да посети тоалетната. Стана му по-добре, когато се върна и се закопча на седалката. Почти никога не махаше колана. Сервираха им сандвичи. Бяха английски с неестествения вкус на бурен, известен с името кресон. Умираше за бифтек от говедо, хранено с царевица. Но британците въобще не разбираха от хубава храна. Те ядяха консервирани буламачи, които на повечето американци им приличаха на кучешка храна. Всъщност не беше изключено англичаните да хранят по-добре кучетата си, като се имаше предвид колко са откачени по домашните си любимци. Светлините на земята подсказваха, че летят над Западна Европа. Източната част от континента не бе осветена по този начин, както се убеди Райън от пътуването си на юг от Будапеща.
Но Зайцев не беше сигурен. Ами ако беше номер, за да го разобличат? Ако Второ главно управление бе устроило този маскарад?
— Райън?
Джак се обърна:
— Да?
— Какво ще правим в Англия?
— Не знам какъв е планът, след като пристигнем в Манчестър — отвърна Райън.
— Ти си от ЦРУ, така ли? — попита за n-ти път Заекът.
— Да — кимна Джак.
— Как може да съм сигурен?
— Ами… — Райън си извади портфейла. — Ето шофьорската ми книжка, кредитни карти, малко пари в брой. Паспортът ми, разбира се, е фалшив. Аз съм американец, но ми извадиха британски паспорт. Да не би да се притесняваш, че е нагласено? — осъзна изведнъж Райън.
— Откъде да съм сигурен, че не е?
