Зайцев и жена му обърнаха набързо по три чашки, което се забелязваше по грейналите им погледи. Странно, че Ирина не показваше признаци да й се спи. Явно се бе превъзбудила от приятните преживявания от вечерта, помисли си Олег. Така дори беше по-добре. Единственото голямо притеснение бе свързано с това как ЦРУ смяташе да ги измъкне от Унгария. Какво ли са измислили? Хеликоптер близо до границата, с който да прелетят под обсега на унгарските радари? Той би избрал този вариант. Беше ли в състояние ЦРУ да ги измъкне през вътрешността на Унгария в Австрия? Дали бяха достатъчно кадърни? Дали ще го информират за плановете си? Дали са измислили нещо наистина хитро и дръзко? Дали щеше да е опасно?
Ще успеят ли? Ако ли не… последиците при евентуален провал бяха повече от ясни.
Нямаше да ликвидират и тримата. Не и при първо провинение. Олег си даваше сметка, че ако ги хванат, той щеше да се прости с живота си, докато жена му и дъщеря му щяха да бъдат обречени на мизерно съществуване. Нямаше да ги убият, но щяха да ги низвергнат завинаги и да превърнат живота им в ад. Значи двете бяха заложници на собствената му съвест. Колко ли съветски граждани се въздържаха от бягство именно по тази причина? Измяната — напомни си той — бе най-тежкото престъпление и се наказваше по най-тежкия начин.
Зайцев си наля остатъка от водката и я изгълта на един дъх. Оставаше само половин час до идването на хората от ЦРУ, на които разчиташе да спасят живота му…
Или да направят онова, което бяха решили, с него и със семейството му. Поглеждаше често часовника си, докато жена му се отпусна, затвори очи и усмихвайки се, тананикаше Бах, а главата й се поклащаше в ритъма на музиката. Поне й достави удоволствие, каквото не бе изпитвала никога досега…
Имаше свободно място за паркиране до страничната алея, закътана така, че да не бие на очи. Паралелното паркиране беше висше изкуство, което бе усвоил в Англия и което не бе забравил. Седяха и чакаха. Смол запали цигара, а Трулъв — любимата си лула. Наблюдаваха внимателно улицата, по която от време на време се мяркаше само някой пешеходец. Смол хвърляше по едно око и в огледалото за обратно виждане, за да разбере веднага, ако има раздвижване в резидентурата на КГБ. Светеха само няколко прозореца на втория етаж, но не се забелязваше никакво движение. Най-вероятно някое от момчетата на КГБ бе забравило да изключи осветлението, преди да си тръгне.
Наближиха хотела, който беше само на три преки от дясната страна на улицата, както забеляза Райън.
Стана време за шоуто.
Извървяха останалата част от пътя на един дъх. Том Трент стоеше на ъгъла на сградата. Отвътре излизаха хора. Най-вероятно от бара в приземието, който Хъдсън бе показал на Райън и който вече затваряше. Посетителите се движеха на групи от по двама или трима, не забеляза никой, който да е сам.
„Не е бар за самотници“ — помисли си Райън.
Но това съвсем не означаваше, че в комунистическите страни няма такива.
Когато наближиха, Хъдсън почеса носа си, което бе знак за Трент да влезе в хотела и да отклони вниманието на регистраторите. Как успя да го направи, Райън нямаше да разбере никога, но когато след няколко минути се намериха, във фоайето нямаше жив човек.
— Хайде — каза му Хъдсън и бързо заизкачва стълбите, които се виеха около асансьорната шахта.
Стигнаха до третия етаж за по-малко от минута. Ето я стая триста и седем. Хъдсън натисна дръжката. Заекът не беше заключил вратата. Хъдсън я отвори внимателно.
Зайцев забеляза, че вратата се отваря. Ирина беше задрямала. Погледна я, за да се увери, и се изправи.
— Здрасти — поздрави шепнешком Хъдсън и му подаде ръка.
— Здравейте — отговори Зайцев на английски. — Вие сте туроператорите, предполагам?
— Да, и двамата сме такива. Това е господин Райън.
— Райън? — учуди се Зайцев. — В КГБ има операция с такова кодово име.
— Наистина ли? — изненада се Джак.
Той още не бе чувал за нея.
— Ще говорим за това по-късно, другарю Зайцев. Сега трябва да се измъкваме.
— Да.
Зайцев побутна жена си, за да я събуди. Тя се уплаши, когато забеляза двамата непознати мъже.
— Ирина Богданова — заяви Олег с твърд тон. — Налага се да заминем непредвидено. Тръгваме веднага. Приготви Светлана.
Очите й се разшириха от изненада.
— Олег, какво става? Какво ще правим?
— Веднага тръгваме към ново място. Трябва да побързаме.
Райън не знаеше нито дума руски, но беше ясно за какво си говорят. Реакцията на жената го изненада обаче. Тя стана на крака и започна да действа като автомат. Дъщеричката им спеше на детското креватче. Майка Зайка вдигна спящото дете и започна да го облича.
— Как точно ще действаме? — попита Заекът.
— Заминаваме тая нощ за Англия — подчерта Хъдсън.
— Не в Америка, така ли?
— Първо в Англия — отвърна Райън. — След това ще ви отведем в Америка.
— Добре.
Райън забеляза, че Заекът е напрегнат, но в това нямаше нищо изненадващо. Тоя човек залагаше живота си, а заровете все още бяха във въздуха. Работата на Райън беше да не допусне да попадне в лапите на врага.
— Какво да вземем със себе си?
— Абсолютно нищо — отвърна Хъдсън. — Оставете всичките си документи тук. Подготвили сме ви нови. — Той му показа три паспорта с множество фалшиви марки на вътрешните страници. — Засега ще останат у мен.
— От ЦРУ ли сте?
— Не, аз съм британец. Райън е от ЦРУ.
— Но… защо?
— Дълга история, господин Зайцев — каза му Райън. — Сега трябва да вървим.
Малкото момиченце беше облечено, но още спеше също като Сали през оная кошмарна нощ в Перегрийн Клиф, забеляза Райън.
Хъдсън се огледа и се зарадва, когато видя празната бутилка водка на нощното шкафче. Истински късмет. Майка Зайка все още беше под въздействието на трите питиета и от неочаквания развой на събитията през тази нощ. След около пет минути всички бяха готови да се измъкнат. В този миг тя забеляза торбата с чорапогащниците и се пресегна да я вземе.
— Нет — каза Хъдсън на руски. — Оставете ги. Там, където отивате, е пълно с такива неща.
— Но… но… но…
— Прави каквото ти казват, Ирина — сопна й се Олег, чието самообладание беше нарушено от водката и от напрежението.
— Готови ли са всички? — попита Хъдсън за последно.
Ирина прегърна детето си, лицето й издаваше пълната й обърканост и всички излязоха през вратата. Хъдсън огледа коридора и след това махна на другите да го последват. Райън беше последен, затвори вратата и се увери, че не е заключена.
Във фоайето все още нямаше никого. Не знаеха какво бе измислил Том Трент, но каквото и да беше, свърши работа. Хъдсън изведе групата през страничния вход на улицата. Там стоеше колата от посолството, с която бе пристигнал Том, а Хъдсън имаше резервни ключове. Той махна към камиона на Смол и Трулъв. Колата беше тъмносин ягуар с кормило отляво. Райън им помогна да се качат на задната седалка, затвори вратата и се метна отпред на мястото до шофьора. Огромният автомобил запали веднага — поддържаха го много внимателно за подобни цели — и Хъдсън натисна газта.
