— Кого предлагаш?
— Не и главния агент в Лондон. И шофьорите на таксита знаят кой е той.
По това не можеше да има спор. Главният агент в Лондон бе от дълги години в шпионажа и го използваха повече като администратор, отколкото като оперативен служител. Същото важеше за по- голямата част от хората му, за които Лондон бе синекурна работа и нещо като заслужен отдих за онези, на които предстоеше да се пенсионират. Всички те бяха добри, разбира се, но вече излизаха от строя.
— Който и да е той, ще трябва да замине за Будапеща и да се прави на невидим.
— Значи трябва да е човек, когото не познават.
— Точно така — кимна Мур, докато отхапваше от сандвича си. — Той няма да се занимава почти с нищо, просто ще е на разположение на британците.
— Базил ще иска да го разпита.
— Това не може да се избегне — съгласи се Мур. — Освен това има пълното право да си зарови човката.
Подобна линия на поведение той бе избрал като съдия по време на рядък апелативен процес срещу организираната престъпност. Заедно с колегите си юристи от Остин, Тексас, се бяха хилили в продължение на седмици, след като отхвърлиха обжалването с пет на нула гласа.
— Ще трябва някой от нашите да присъства и на това.
— Абсолютно си прав, Джеймс — съгласи се отново Мур.
— Най-добре ще е нашият човек да е в момента там, на място. Времето ни притиска яко.
— Така е.
— Какво ще кажеш за Райън? — попита Гриър. — Никой не го наблюдава, никой не знае какъв е, как мислиш? Дори не изглежда външно като шпионин.
— Снимката му е излизала по вестниците — възрази Мур.
— Да не мислиш, че КГБ чете страниците за висшето общество? Най-много да са разбрали, че е богато копеле и писател и ако случайно са му направили досие, трябва да е забутано някъде в мазето на Центъра. Не вярвам това да създаде проблеми.
— Така ли мислиш? — подвоуми се Мур. В най-лошия случай Боб Ритър щеше да се изяде от яд. Но това не бе чак толкова страшно. Боб имаше нюх да организира операциите на ЦРУ, но колкото и да го биваше за повечето неща, никога нямаше да стане директор на ЦРУ. По много причини, най-важната от които бе, че Конгресът не харесваше шпионите с наполеонов комплекс. — Ще се справи ли?
— Момчето е бивш морски пехотинец и знае как да действа, ако стане напечено.
— Той вече си плати дълговете, Джеймс. Освен това само ще си седи, така че няма как да забърка някоя каша.
— Точно така, само ще наблюдава отстрани и няма да се прави на шпионин на вражеска почва.
— Боб ще изпадне в ярост.
— За нас ще е по-добре, ако Боб стои настрана от това, Артър. „Особено ако се стигне до изпълнение на операцията“ — помисли си той.
А операцията трябваше да стане. Само да успееха да го измъкнат от Москва, след това щеше да е банално. Напрегнато, разбира се, но банално.
— Ами ако оплеска нещо?
— Артър, Джими Сел се издъни в Будапеща, а е опитен оперативен агент. Знам, че грешката не е негова и че просто е имал лош късмет, но това доказва, че до голяма степен в нашия бизнес се разчита на късмет. Истинската работа ще я свършат британците, а аз съм убеден, че Базил ще подбере подходящ екип.
Мур премисли казаното от Гриър внимателно. Райън беше новак в ЦРУ, но изгряваща звезда. Не трябваше да пренебрегва и преживяното от него преди по-малко от година, когато на два пъти се бе изправил пред смъртта и бе оцелял. Едно от хубавите неща при морските пехотинци бе, че не бяха страхливци. Райън можеше да разсъждава и да действа трезво, а това не бе за изхвърляне. Още нещо, британците го харесваха. Беше чел отзивите на сър Базил Чарлстън за престоя на Райън в Сенчъри Хаус — младият американски аналитик му бе направил добро впечатление. Сега им бе паднало да изпробват един нов талант и макар да не бе възпитаник на Фермата, не означаваше, че е като бебе, изоставено в гората. Райън бе бродил из гората и бе убил собственоръчно няколко вълка между другото, нали така?
— Джеймс, малко е необичайно, но няма да кажа не само заради това. Добре, включи го в играта. Надявам се момчето да не подмокри гащите.
— Как беше нарекъл Фоли операцията?
— БЕАТРИКС. Нали знаеш, като в „Заекът Питър“.
— Това момче Фоли е голяма работа, Артър, също и жена му Мери Патриша, истинско бижу.
— По този въпрос сме на едно мнение, Джеймс.
— От нея ще стане голям ездач на родео, а от него би излязъл много добър съдия-изпълнител на запад от Пекос — каза директорът на ЦРУ.
Той много се радваше, когато в управлението се раждаше някой млад талант. Откъде идваха всъщност от най-различни места, но всички притежаваха от онзи плам, който изгаряше и него преди трийсет години, когато работеше с Ханс Тофт. Не бяха по-различни от тексаските „Рейнджъри“, които се бе научил да обича още като дете — умни, твърди мъже, които вършеха онова, което трябва.
— Как ще се свържем с Базил?
— Говорих снощи с Чип Бенет и му поръчах да събере неколцина от старите. Ще пристигнат в Ленгли тази вечер. Ще ги изпратим с нощния полет 747 до Лондон, а от там ще ги изстреляме в Москва, така че връзките ни ще са сигурни, ако не удобни.
Всъщност това бе почти направено. Компютърна система за приемане на сигналите точка-тире от международната морзова азбука бе свързана с високочувствителен радиоприемник, настроен на честоти, които не се използваха от никоя служба, и трансформираше страничните шумове в латински букви. Един от техниците във Форт Мийд между другото обърна внимание, че междугалактическите шумове, които записваха, са остатъчни продукти от Големия взрив, заради който Пензъс и Милър получиха преди няколко години Нобелови награди, и че са напълно произволни, каквито са повечето неща, освен ако човек не успееше да ги декодира, за да разбере какво мисли Господ, което бе извън възможностите дори на Отдел Зет на АНС. Матричен принтер записваше буквите върху тройна хартия — едното копие за операторите, второто за ЦРУ и третото за АНС. Те съдържаха достатъчно букви, за да се транскрибира една трета от Библията, а всяка страница и всеки ред бяха номерирани, за да е възможно разшифроването. Трима техници разделяха листовете и проверяваха дали пластовете хартия са нагласени правилно, след което ги нанизваха в папки с идеята уж да са по-лесни за употреба. Две от папките бяха предадени на куриер, който откара предназначените за ЦРУ копия в Ленгли. Главният инженер не можеше да се начуди какво ли е толкова важно, че да изисква камари от еднократни кодове, от които АНС отдавна се бе отказала в полза на култа си към електронните технологии, но изобщо не бе негова работа да разсъждава. Не и във Форт Мийд, Мериленд.
Райън гледаше телевизия и се опитваше да свикне с британските програми. Той бе започнал да харесва все повече и повече британския хумор — британците в края на краищата бяха измислили Бени Хил. Тоя тип трябваше да е психопат, за да прави нещата, които правеше — но редовното гледане на телевизия не му помагаше много да свикне с него. Подтекстът винаги беше различен и макар да говореше английски добре като всеки американец, нюансите тук — разбира се, преувеличени по телевизията — имаха скрит смисъл, който често му убягваше. Но не и на жена му, както забеляза Джак. Тя умираше от смях за неща, които той едвам схващаше. Точно в този момент в кабинета на горния етаж звънна телефонът с устройството срещу подслушване. Той изтрополи по стълбите. Не можеше да е грешка. Номерът, който получи от „Бритиш Телеком“ — получастна корпорация, която правеше, каквото й нареди правителството, — без съмнение бе подбран така, че да няма никаква връзка с обичайните номера, и само някое дете можеше да го набере погрешка.
— Райън — каза той, след като устройството се свърза с другия край на линията.
— Джак, тук е Гриър. Как са неделните вечери в добрата стара Англия?
