— Днес валя. Не успях да подстрижа тревата — отговори Райън.
Не че му пукаше. Той мразеше да коси трева, тъй като още в детските си години бе разбрал, че колкото и ниско да я накълцаш, проклетото нещо пак избуяваше след няколко дни.
— А тук „Ореолите“ поведоха пред „Белите чорапи“ с пет на два след шест редувания. Според мен твоят отбор има добри шансове за трофея.
— А кой ще вземе Националната лига?
— Ако трябва да залагам, ще избера „Филис“, приятел.
— Мисля, че грешите, сър. От тук „Ореолите“ изглеждат фаворитите. — Но тук не бе същото, като да си там, по дяволите. Откакто те загубиха от „Пищовите“, той насочи интереса си към бейзбола. Играта беше интересна от гледна точка на тактиката, макар да и липсваше мъжката борба, характерна за футбола и Националната лига. — А какъв е във Вашингтон неделният следобед, сър?
— Исках само да те уведомя, че към Лондон пътува съобщение, което касае и теб. Нова задача. Ще отнеме три-четири дни.
— Добре. — Думите събудиха любопитството му. Но първо да види за какво става дума, преди да се вълнува прекалено. Вероятно щяха да му поискат някой нов анализ. Обикновено се отнасяха до икономиката, тъй като адмиралът много харесваше начина, по който той работеше с числата. — Важно ли е?
— Ами интересува ни дали ще можеш да се справиш — бе всичко, което заместник-директорът на разузнаването пожела да каже.
„Тоя тип явно обучава лисиците как да надхитрят кучетата и конете. Добре, че не е британец. Местните аристократи щяха да го застрелят за това, че им проваля лова“ — помисли си Райън.
— Добре, сър, ще очаквам съобщението. А бихте ли ми казали как точно протече играта?
— Оня, новия стопер — май се казваше Рипкен, — на два пъти хвана линията на лявото поле, пробяга до шести номер, елиминира първи и изведе в дъното на седма.
— Благодаря, сър. Бие „Въздушните кули“ по всички показатели.
— Какво, по дяволите, е това?
— Една комедия, която дават тук, адмирале. Много е смешна, ако успееш да я разбереш.
— Ще се обадя да докладваш.
— Да, сър.
— Семейството добре ли е?
— Всичко е наред. Забавляват се. До скоро.
— Кой беше? — попита Кети.
— Шефът. Изпраща ми някаква работа.
— Каква по-точно? — тя никога не преставаше да задава въпроси.
— Не ми каза, само ме уведоми, че ми възлагат нова задача.
— И не ти каза за какво става дума?
— Адмиралът си пада по изненадите.
— Хм-м — отвърна тя.
Куриерът се разположи на седалката си в първа класа. Куфарчето с пощата беше пъхнато под седалката пред него. Беше се запасил с купчина списания за убиване на времето. Тъй като беше под прикритие, а не официален дипломатически куриер, можеше да се прави на нормален човек — дегизировка, която щеше да изостави на Четвърти терминал за чужденците на летище „Хийтроу“, откъдето щяха да го отведат с кола на посолството на площад „Гросвийнър“. Очакваше с нетърпение да открие някоя готина кръчма и да пийне британска бира, преди да отлети обратно вкъщи след ден и половина. Беше пилеене на таланта му, мислеше си новоизпеченият оперативен агент, но дългът трябваше да се изпълнява, а това важеше особено много за човек, излязъл току-що от Фермата. Самоуспокояваше се с мисълта, че това, което пренасяше, бе поне малко важно. Няма начин, Уилбър. Ако не беше важно, ти нямаше да си сега в конкорда.
Ед Фоли спеше като невинно дете. На следващия ден трябваше да измисли повод да посети британското посолство, за да се срещне с Найджъл и да обсъдят операцията. Ако всичко минеше добре, щеше да си сложи червената вратовръзка, за да получи съобщението от Олег Иванич за следващата среща, за да задвижат операцията. „Кого ли искаше да ликвидира КГБ? — чудеше се Фоли. Папата?“ Боб Ритър беше възложил на своите хора да се ослушват за това. Или някого другиго? КГБ се справяше по безапелационен начин с хората, които не харесваше. Не и ЦРУ. Те не бяха убивали никого след петдесетте години, когато Айзенхауер бе използвал ЦРУ — доста успешно — като алтернатива на наемните убийци. Но тези умения не се бяха предали на администрацията на Кенеди. Тя се бе издънила във всичко, до което се бе докоснала. Явно бяха чели много книги за Джеймс Бонд. Всичко в света на литературата беше много по-просто в сравнение с реалния свят, където дори циповете се закопчават по-трудно.
Той планираше сложна операция, а се опитваше да си внуши, че няма да е чак толкова сложна. Дали не грешеше? Мозъкът на Фоли се питаше трескаво, докато останалата част от съзнанието му спеше. Дори по време на съня си премисляше всичко отново и отново. В сънищата си виждаше зайци, които бягат през зелени поляни, а лисиците и мечките ги наблюдават. Хищниците не се нахвърляха върху тях вероятно защото те бягаха прекалено бързо, при това прекалено близо до своите заешки дупки, за да си хабят напразно силите да ги преследват. Но какво ли щеше да се случи, когато зайците се отдалечат от дупките си? Тогава лисиците щяха да ги хванат и да ги нагълтат цели… А работата му бе да предпази малките зайчета, нали така?
В сънищата му лисиците и мечките само наблюдаваха, докато той, орелът, кръжеше високо в небесата и дебнеше. Той, орелът, беше побратим на зайците, но и лисицата бе добър улов, стига да успееше да си забие ноктите където трябва, точно зад главата, за да й прекърши врата, а след това щеше да я остави на мечката да я изяде. Господин Мечокът не подбираше. Той беше огромен стар мечок с винаги празен стомах. Би изял и орел, ако му паднеше, но орелът бе твърде бърз и хитър, а дали е така? Само ако си държи очите отворени, напомни си благородният орел. Имаше невероятни способности и превъзходно зрение, но дори той трябваше да бъде нащрек. И така орелът кръжеше отгоре и дебнеше. Той, разбира се, не можеше да се намеси в истинския смисъл. В най-добрия случай щеше да се стрелне надолу и да предупреди малките зайчета, че ги дебне опасност. Зайчетата бяха по рождение глупавички, хрупаха трева, без да се оглеждат много-много наоколо. Неговата работа бе да използва превъзходното си зрение, за да се увери, че всичко е наред — напомни си благородният орел. Докато работата на зайчето бе да избяга, когато стане напечено, а с помощта на орела да избяга на друга поляна, където не се навъртат лисици и мечки, така че да може свободно да отглежда малките си зайчета и да живеят заедно щастливо като зайчетата на госпожа Потър — Флопси, Мопси и Котънтейл.
Фоли се размърда и сънят му свърши. Орелът, който дебнеше за опасности, отлетя, изчезнаха и зайците, които хрупаха трева, а също лисиците и мечките, които наблюдаваха, без да мърдат, защото не знаеха кое зайче може да се отдалечи най-много от заешката дупка.
Звънецът на часовника, който бе умишлено дразнещ, събуди Фоли. Той отвори очи, измъкна се от леглото и влезе и банята. Изведнъж осъзна, че му липсва къщата във Вирджиния. В нея имаше три бани, което позволяваше известна гъвкавост, ако ВЪЗНИКНЕШЕ спешна ситуация. Малкият Еди също се събуди, почти веднага се настани на пода пред телевизора и се провикна „Бабанката!“, когато започна утринната гимнастика. Това предизвика усмивки върху лицата на неговата майка и татко. Нямаше начин и момчетата от КГБ от другата страна на жиците да не са се ухилили.
— Нещо важно за днес в работата ти? — попита Мери Пат откъм кухнята.
— Не, обичайният трафик от Вашингтон. Трябва да се отбия в британското посолство преди обяд.
— Така ли? За какво? — попита жена му.
— Ще се видя с Найджъл Хейдок да уточним някои неща — отвърна той, докато тя слагаше бекона в тигана.
Мери Пат винаги приготвяше бекон с яйца за закуска, когато им предстоеше важна шпионска мисия. Чудеше се дали КГБ би могъл да разбере. Вероятно не. Никой не бе толкова изряден, а американските хранителни навици сигурно ги интересуваха дотолкова, доколкото чужденците се хранеха по-добре от
