руснаците.
— Е, кажи ми здрасти.
— Здрасти! — измънка той, отпивайки от кафето си.
— Трябва да ги поканим на гости. Какво ще кажеш за следващия уикенд?
— Нямам нищо против. Говежди пържоли и обичайните неща?
— Да. Ще се опитам да взема и малко замразена царевица.
Руснаците отглеждаха царевица и човек можеше да си купи от нея на откритите пазари за производители. Тя не беше лоша, но не можеше да се сравнява със „Сребърната кралица“, с която бяха свикнали във Вирджиния. Обикновено се снабдяваха със замразена царевица от базата на ВВС. Поръчваха я от Райнмайн заедно с чикагските кренвирши, които сервираха в бюфета на посолството, и други продукти, напомнящи им за храната у дома, която започваше да им липсва много на места като Москва. „Същото важи вероятно и за Париж“ — помисли си Ед. Закусиха набързо и след час и половина той почти се бе приготвил.
— Коя вратовръзка да си сложа днес, скъпа?
— Е, в Русия понякога трябва да слагаш червена — отвърна тя и намигвайки, му я подаде заедно със сребърната игла, която му носеше късмет.
— Ъх-ъ — съгласи се той и застана пред огледалото, за да я нагласи под яката на ризата. — Е, ето го и него Едуард Фоли-старши, външнополитически служител.
— Аз много го харесвам, — скъпи каза тя и го целуна звучно.
— Чао, тати — викна Младшия, докато баща му се отправяше към вратата. Удариха по една длан вместо целувка. Вече беше голям да го глезоти.
Пътят до посолството бе до болка познат. Пеша до метрото. Вестник от будката, същия влак срещу същата сума от пет копейки. След това щеше да се върне със същия влак по същото време, за да затвърди у КГБ впечатлението, че е човек на навиците. В посолството изчака Майк Ръсел да му донесе сутрешните съобщения. Прехвърли ги набързо, проверявайки заглавките.
— Нещо ново по въпроса, за който говорихме вчера? — попита свързочникът, като преди това се поколеба за миг.
— Май не — отвърна Фоли. — Да не те притесних?
— Ед, работата ми е да приемам и да предавам съобщенията по безопасен начин, забрави ли?
— Погледни го и от мойта страна, Майк. Ако ме разкрият, ставам абсолютно безполезен. Да не говорим за момчетата, които може да изгорят.
— Да, разбирам — Ръсел се замисли. — Не мога да повярвам, че са проникнали в системата ми, Ед. Както спомена, може да затрият много хора.
— Съгласен съм с теб, но и не можем да бъдем прекалено предпазливи, нали така?
— Така е, човече. Само да ми падне никой, който си пъха носа където не му е работата, няма да живее достатъчно дълго, за да го разпитат във ФБР — закани се той.
— Не се впрягай чак толкова.
— Ед, когато бях във Виетнам, от безопасността на свръзките зависеше животът на войниците. Да знаеш, че това е важно колкото всичко останало.
— Ако чуя нещо, ще те информирам, Майк.
— Добре.
Ръсел си излезе, но вътрешно продължаваше да кипи от гняв. Фоли разпредели съобщенията — те бяха адресирани до главния агент, без да се споменава име — и се зачете в тях. Все още се тревожеха за намеренията на КГБ по отношение на папата, но като се изключеше Заекът, не разполагаха с нищо ново, което да им съобщи. Нещо обаче му подсказваше, че тоя Флопси знае нещо по въпроса. Интересуваха се много от заседанието на Политбюро от предната седмица, но и по този въпрос трябваше да изчака източниците му да съберат сведения. Питаха също за здравословното състояние на Леонид Брежнев, знаеше имената на целия екип от лекари, но никой от тях не разговаряше с ЦРУ. От кадрите по телевизията много ясно личеше, че Леонид Илич няма да участва в маратона в следващата Олимпиада. Но хора в неговото състояние можеха да се влачат с години, което беше и добра, и лоша новина. Брежнев едва ли щеше да се заеме с нещо ново и различно, но тъй като оглупяваше все повече и повече, никой не знаеше каква глупост може да измисли. Със сигурност нямаше намерение да изтегли войските от Афганистан. Не му пукаше ни най-малко за живота на младите руски войничета, не и в момент, когато чуваше стъпките на Смъртта близо до вратата си. Въпросът кой ще го наследи естествено вълнуваше ЦРУ, но почти никой не се съмняваше, че Юрий Владимирович Андропов ще е следващият начело на масата, освен ако не го споходеше внезапно смъртта или не направеше някой голям политически гаф. Андропов бе твърде хитър обаче, за да предприеме погрешна стъпка. Не, той бе наследникът на трона, две мнения по тоя въпрос не можеше да има. Оставаше да се надяват да не е прекалено буен, което беше изключено, ако слуховете, че черният му дроб е болен, са верни. Всеки път, когато го видеше по телевизията, Фоли се взираше, за да открие жълтеникавия цвят на кожата, характерен при подобно заболяване, но пък гримът можеше да го скрие, ако въобще използваха грим за политическите си вождове. „Х-м-м, как да разбера?“ — чудеше се той. Ето нещо, подходящо за Дирекцията за наука и технологии в Ленгли.
Зайцев зае мястото си, след като освободи Коля Добрик, и прегледа купчината със съобщения. Реши да запомни колкото може повече, така че му отне малко по-дълго от обичайното, за да ги придвижи до получателите им. Имаше едно от КАСИЙ, което замина веднага за политическото разузнаване на горния етаж, а едно копие — в Института за САЩ и Канада, придатък към Центъра, където учените анализираха старателно всяка подробност. Имаше шифрограма от НЕПТУН, който искаше пари за агента, доставящ на КГБ много важна информация в областта на комуникациите. НЕПТУН напомняше на море, нали така? Зайцев се опита да изрови от паметта си други съобщения от този източник. Не се ли отнасяха предимно до американския флот? Именно той бе причината, поради която се опасяваше за сигурността на американските свръзки. Без съмнение му плащаха огромни пари, стотици хиляди долари, и то при положение, че КГБ трудно ги получаваше — за Съветския съюз бе по-лесно да плаща в диаманти, които се добиваха в Източен Сибир. Преди време се бе случвало да плащат на някои американци с диаманти, но ФБР ги пипна, а КГБ дори не се опита да договори освобождаването им… За лоялност не можеше да става и дума. Американците обаче правеха такива опити, но обикновено хората, за конто се застъпваха, вече бяха екзекутирани — мисъл, от която кръвта му замръзна във вените. Но вече нямаше връщане назад, а и ЦРУ бе достатъчно компетентно, за да се страхува КГБ от него, а това не означаваше ли, че е в добри ръце?
Тогава се сети за още едно нещо, което трябваше да свърши днес. В чекмеджето си имаше кочан с бланки за доклади при контакти с чужденци. Мери му предложи да съобщи за тяхната среща. Така и направи. Описа я като красива жена в края на двайсетте или началото на трийсетте си години, майка на малко симпатично момченце, не особено умна. С типичните американски маниери, написа той, скромни познания по руски език — добър речник, но слаба граматика и произношение. Умишлено не направи оценка за вероятността да е разузнавачка. След петнайсет минути отнесе доклада до отдела за сигурност.
— Беше загуба на време — каза той, докато го подаваше на дежурния капитан.
Офицерът по сигурността го прегледа.
— Къде я срещна?
— Там е написано — посочи той към доклада. — Разхождах се с моя зайчик в парка, а тя се появи с малкото си момченце. Името му е Еди, галено от Едуард Едуардович — Едуард-младши, както казват американците. На четири годинки, доколкото си спомням, малко, мило момченце. Поговорихме няколко минути за най-обикновени неща. След това двамата си тръгнаха.
— Впечатлението ти от нея?
— Ако тя е шпионка, аз тогава бих повярвал в победата на социализма — отвърна Зайцев. — Хубава, но прекалено кльощава и не особено умна. Мисля, че е типична американска домакиня.
— Нещо друго?
— Всичко съм написал, другарю капитан. По-дълго писах, отколкото разговаряхме.
— Поздравления за бдителността ви, другарю майор.
— Служа на Съветския съюз.
Зайцев се върна на бюрото си. „Беше умна идея от нейна страна“ — помисли той. Имаше вероятност да
