— Ако е момче, ще разбереш — увери го Фоли.
Глава 20
ПОСТАНОВКА
Младшият оперативен агент пристигна на лондонското летище „Хийтроу“ и малко преди седем сутринта мина необезпокоявано през митническия и емиграционния контрол на Четвърти терминал. Навън забеляза шофьора, който държеше табелка с името му — фалшиво, разбира се, — тъй като тайните агенти на ЦРУ използваха истинските си имена само в определени случаи. Шофьорът се казваше Ленърд Уотс. Той караше ягуар с дипломатически табели, а тъй като имаше дипломатически паспорт, не се съобразяваше много-много с ограниченията в скоростта.
— Как пътува?
— Добре. Спах почти през целия полет.
— Е, добре дошъл в света на шпионажа — каза му Уотс. — Колкото по-добре се наспи човек, толкова по-добре.
— Предполагам. — Това бе първата му задача зад граница, която не изискваше особени усилия. — Ето я пощата.
Пътуваше само с дипломатическо куфарче и малка чанта с чиста риза, бельо и принадлежности за бръснене, което трудно можеше да му осигури стабилно прикритие.
— Между другото, името ми е Лен.
— Аз съм Пийт Гейтуд.
— За първи път ли си в Лондон?
— Да — отвърна Гейтуд, опитвайки се да свикне с мисълта, че е на лявата седалка, пред която липсваше кормило, и че го вози човек, който въобще не се съобразява с правилника. — За колко време се стига до посолството?
— Половин час — Уотс се съсредоточи в шофирането. — Какво носиш?
— Нещо за главния агент — само това знам.
— Едва ли е нещо случайно, като се има предвид, че ме вдигнаха от леглото, за да те посрещна — промърмори Уотс.
— Къде си работил? — попита Гейтуд с надеждата, че тая откачалка ще понамали скоростта.
— А, къде ли не. Бон, Берлин, Прага. Чакам да ме пенсионират и се връщам в Индиана. Там имаме жесток баскетболен отбор.
— Да, също и царевица — каза Гейтуд.
Той никога не бе ходил в Индиана, а и нямаше особено желание да посети този огромен щат, който, не можеше да се отрече, бе дал неколцина доста добри баскетболисти.
Не след дълго минаха покрай огромен зелен парк отляво и след няколко преки се озоваха на правоъгълния площад „Гросвийнър“. Уотс спря колата и Гейтуд излезе. Промъкна се покрай сандъците с цветя, чието предназначение бе да държат бомбаджиите на автомобили по-далеч от грозната каменна постройка, и влезе вътре. Пехотинците провериха документите му и се обадиха по телефона. Жена на средна възраст се появи във фоайето и го придружи до асансьора. Качиха се на третия етаж, където се намираше техническият отдел, работещ в тясно сътрудничество с британското главно командване в Челтнъм. Гейтуд влезе в един от ъгловите кабинети и видя мъж на средна възраст зад дъбово бюро.
— Ти си Гейтуд?
— Да, сър — Гейтуд дръпна ципа на чантата, извади голям кафяв плик и му го подаде.
— Интересува ли те какво пише? — попита Силвестри, наблюдавайки младока.
— Ако има нещо, което трябва да знам, предполагам, че ще ми кажете, сър.
Главният агент кимна одобрително.
— Много добре. Ани ще те придружи до долу да закусиш, ако желаеш, или може да хванеш такси до хотела. Имаш ли британски лири?
— Сто лири, сър, по десет и по двайсет.
— Добре, това ще покрие разноските ти. Благодаря, Гейтуд.
— Няма защо, сър — каза Гейтуд и излезе.
Силвестри отвори плика, след като се увери, че никой не се е опитвал да го отлепи. В папката имаше около четирийсет-петдесет листа, изписани със случайно подбрани букви, което подсказваше, че текстът е шифрован с еднократен код. На корицата беше отбелязано, че е за главния агент в Москва. Налагаше се да я изпрати по куриер със следобедния полет на „Бритиш Еъруейс“ до Москва. Също и две писма, едното за сър Базил, което трябваше да се предаде на ръка. А другото за оня новак Райън, когото Джим Гриър харесваше толкова много. То също трябваше да се предаде на ръка чрез службата на сър Базил. За какво ли се отнасяше? Явно не ставаше дума за нещо обичайно, след като беше донесено по този начин. Вдигна телефона и натисна бутон номер пет.
— Базил Чарлстън слуша.
— Базил, Ранди е. Току-що пристигна нещо за теб. Кога да го донеса?
Чу се шумолене на хартия. Базил трябваше да знае, че е нещо важно.
— Да кажем в десет часа, Ранди.
— Добре. Доскоро — Силвестри отпи от чашата с кафе и пресметна, че трябва да тръгне след половин час. След това натисна бутона върху интеркома.
— Да, сър?
— Ани, дойде пратка за куриер до Москва. Имаме ли човек на разположение?
— Да, сър.
— Добре, би ли я отнесла долу?
— Да, сър. — На секретарките на ЦРУ не им плащаха, за да са многословни.
— Добре. Благодаря — Силвестри затвори.
Джак и Кети пътуваха във влака. Когато наближиха спирката до площада „Слонът и замъкът“, Райън се сети, че още не бе научил защо това място носеше такова странно име. Времето вещаеше буря. „Англия не е достатъчно обширна, за да се очаква, че бурята ще се разсее“ — помисли си Райън. Може пък да са само дъждовни облаци, които ще преминат над Атлантика? Каквото и да станеше, едно бе ясно — хубавото време свърши. Не беше никак приятно.
— И тази седмица ли ще предписваш само очила, скъпа? — попита той съпругата си, която както винаги бе заровила глава в медицинското си списание.
— Цялата седмица — потвърди тя. След това вдигна очи. — Не е вълнуващо като операциите, но е важно.
— Кет, щом го правиш, значи е важно.
— А ти не знаеш с какво ще се занимаваш днес, както винаги?
— Не и докато не стигна до кабинета си.
А нищо чудно и тогава да не разбере. Каквото и да беше, без съмнение се бе получило или по безопасния факс, или бе изпратено по куриер. Часовата разлика беше удобна. Самолетът по линия 747 от „Дълес“ обикновено пристигаше рано сутрин между шест и седем часа, а от летището имаше още четирийсет минути до Сенчъри Хаус. Правителството можеше да работи по-бързо и от „Федерал Експрес“, стига да поискаше На гара „Виктория“ се забави още петнайсет минути, за да купи „Дейли Телеграф“ за себе си и медицинско списание за нея, след което се разделиха. За разнообразие Кети взе метрото. Райън предпочете такси. То профуча край двореца Уестминстър, след това мина на отсрещния бряг на Темза. Райън плати таксата от четири и половина лири плюс щедър бакшиш. Десетина секунди по-късно бе вътре.
— Добро утро, сър Джон — поздрави го Бърт Кандъртън.
— Как е, старши сержант? — попита Райън и се мушна през вратата, след това се качи с асансьора до последния етаж.
Саймън вече бе на бюрото си и преглеждаше съобщенията. Вдигна очи, когато Джак влезе.
— Добро утро, Джак.
— Здрасти, Саймън. Как мина уикендът?
