Райън показа с жест, че иска да заобиколи всяка от ракетите откъм външната й страна. Рамиус посочи, че може да го направи откъм вътрешната. Райън кимна. Реши да закопчае куртката си и да вдигне яката й. По този начин щеше да стане трудна цел. По-добре да си тъмна сянка, отколкото силует с бял триъгълник. Следващата тръба.
Райън забеляза, че на тръбите бяха изписани с боя думи, а други надписи бяха изковани в самия метал. Буквите бяха на кирилица и вероятно означаваха „Пушенето забранено“, „Ленин е жив“ или някаква подобна безсмислица. Виждаше и чуваше всичко с болезнена острота, сякаш някой бе прекарал шкурка по усещанията му и го бе направил фантастично чувствителен. Промъкна се покрай следващата тръба, пръстите нервно стискаха ръкохватката на пистолета и му се искаше да избърше потта от очите си. И тук нямаше нищо — лявата страна беше наред. Следващата…
Трябваха му пет минути, докато стигне до половината на отсека между шестата и седмата тръба. Сега шумът, който идваше отпред, се чуваше по-ясно. Светлината определено се движеше. Сянката на тръба номер едно едва-едва потрепваше. Вероятно светлинката идваше от работна лампа, включена в стенен контакт, или както там се наричаше на кораба. Какво правеше той? Дали работеше по ракета? Повече от един ли бяха? Защо Рамиус не беше преброил по списък екипажа, когато го качваше на ЕМДП?
„Защо не го направих аз?“ — изпсува на себе си Райън. Оставаха още шест тръби.
Заобикаляйки следващата тръба, той даде знак на Рамиус, че вероятно човекът в отсрещния край е само един. Рамиус кимна кратко, защото вече сам беше стигнал до този извод. За първи път той забеляза, че Райън е без обувки. Идеята му се стори добра и вдигна левия си крак, за да свали обувката. Пръстите му бяха непослушни и вдървени и изпуснаха обувката, която изтрополи върху решетката. Шумът изненада Райън на открито и той замръзна неподвижен. Светлината в отсрещния край се премести и след това замря на едно място. Райън се хвърли наляво и надникна иззад тръбата. Оставаха още пет. Видя част от лице и проблясък.
Чу изстрела и се присви. Куршумът удари преградната стена зад него със силен металически звън, а Райън отскочи назад, за да се прикрие.
— Ще пресека от другата страна — прошепна Рамиус.
— Изчакайте, докато Ви кажа. — Райън сграбчи ръката на Рамиус над лакътя и се върна към дясната страна на тръбата, насочил пистолета напред. Видя отново лицето и този път стреля пръв, знаейки, че няма да улучи. В същия момент бутна Рамиус наляво. Капитанът притича до другата страна и залегна зад една от ракетните тръби.
— Пипнахме те — извика Райън.
— Нищо не сте пипнали. — Беше младежки глас, младежки и много уплашен.
— Какво правиш? — попита Райън.
— Ти как мислиш, янки? — Този път подигравката беше по-успешна.
„Вероятно търси начин да взриви някоя бойна глава“, реши Райън. „Колко радостно!“
— Но ти също ще умреш — каза Райън. Не се ли опитваше полицията да убеди барикадиралите се заподозрени? Едно нюйоркско ченге не каза ли веднъж по телевизията: „Опитваме се да ги отегчим до смърт, докато загубят интерес към започнатото.“ Но онези бяха криминални престъпници, а сега Райън с какъв се бе сблъскал? Останал на борда моряк? Един от офицерите на Рамиус с различно мислене? Агент на КГБ? Или на ГРУ, прикрит като моряк?
— Ще умра — съгласи се гласът. Светлината мръдна. Каквото и да бе започнал, той се опитваше да се върне отново към него.
Райън стреля два пъти, придвижвайки се покрай тръбата. Оставаха му още четири. Куршумите му иззвъняха безполезно в отсрещната стена. Имаше много малка възможност някой рикоширал куршум…, не… Той погледна наляво и видя, че Рамиус се промъква като сянка отляво на тръбите. Но той нямаше пистолет. Защо не беше взел?
Райън пое дълбоко дъх и скочи покрай следващата тръба. Момчето отсреща го очакваше. Райън се хвърли по очи на палубата и куршумът прелетя над него.
— Кой си ти? — попита Райън. Повдигна се на коляно и се облегна на тръбата, за да си поеме дъх.
— Съветски патриот! Ти си враг на страната ми и няма да получиш този кораб!
Твърде много приказва, помисли Райън. Това е добре. Може би.
— Имаш ли име?
— Името ми не те интересува.
— Ами семейство? — продължи Райън.
— Родителите ми ще се гордеят с мен.
Агент на ГРУ. Райън беше сигурен. Не политически офицер. Английският му беше твърде добър. Вероятно някакъв вид заместник на политически офицер. Беше се изправил срещу обучен старши офицер. Великолепно! Обучен агент и, както самият бе казал, патриот. Не фанатик, а мъж, опитващ се да изпълни дълга си. Уплашен — да, но щеше да го изпълни.
„И да хвърли този шибан кораб във въздуха, заедно с мен на борда му.“
Въпреки това Райън чувстваше, че предимството е на негова страна. Другият имаше работа да върши. Райън трябваше само да го спре или забави достатъчно дълго. Придвижи се към дясната страна на тръбата и надникна иззад ръба само с дясното си око. Частта от отсека, където се намираше, не беше осветена — още едно предимство. Райън можеше да види другия по-лесно, отколкото той него.
— Не е необходимо да умираш, приятелю. Само ако пуснеш пистолета на пода… — „И какво? Да свърши във федерален затвор? По-вероятно беше просто да изчезне. Москва нямаше да може да научи, че американците имат подводницата.“
— И ЦРУ няма да ме очисти, а? — подигра се гласът, треперейки. — Не съм глупак. Ако трябва да умра, ще бъде в изпълнение на дълга ми, приятелю.
Светлината угасна. Райън се запита колко ще продължи това. Дали не означаваше, че онзи е свършил дяволската си работа, каквато и да е била? Ако беше така, след миг всички щяха да изчезнат. Или пък може би момчето просто бе разбрало колко уязвим го прави светлината? Обучен старши офицер или не, той беше само едно момче, уплашено момче, което вероятно имаше да губи толкова, колкото и Райън. Повече от сигурно е, помисли Райън, че имам съпруга и две деца, и ако не се добера до него бързо, ще ги загубя.
„Честита Коледа, деца, баща ви току-що бе взривен. Съжалявам, че няма тяло, което да погребете, но нали разбирате…“. Дойде му на ум да се помоли, но за какво? За помощ да убие друг човек? „Така става, господи…“
— Още ли сте тук, капитане? — извика той.
— Да!
Това щеше да накара човека на ГРУ да се разтревожи. Райън се надяваше, че присъствието на капитана ще принуди другия да се прикрие по-вляво на тръбата си. Райън се приведе и хукна Покрай лявата страна на своята. Още три. Рамиус го последва, като направи същото от своята страна. Райън стреля, но разбра, че не е улучил.
Трябваше да спре, да почине. Дишането му беше свръхучестено и го замайваше до припадък. Не трябваше да го допусне. Все пак е бил лейтенант в морската пехота за цели три месеца, преди хеликоптерът да се разбие, и се предполагаше, че трябва да знае какво да направи. Беше водил мъже. Но да водиш четиридесет мъже с пушки беше далеч по-лесно, отколкото да воюваш сам-самичък.
„Мисли!“
— Може би ще успеем да направим сделка — предложи Райън.
— О, да, можем да решим през кое ухо да влезе куршумът.
— Може би ще ти хареса да бъдеш американец.
— А родителите ми, янки? Какво ще стане с тях?
— Ще се опитаме да ги измъкнем — провикна се Райън откъм дясната страна на тръбата си и докато чакаше отговора, се придвижи наляво и скочи към следващата тръба. Вече само две от тях го деляха от „приятеля“ от ГРУ, който вероятно се опитваше да свърже накъсо бойните глави и да превърне половин кубична миля от океана в плазма.
— Хайде, янки, ще умрем заедно. Сега вече ни дели само един детонатор.
Райън съобразяваше трескаво. Не можеше да си спомни колко пъти бе стрелял, но пистолетът му побираше тринадесет патрона. Трябваше да са останали достатъчно и резервният пълнител нямаше да му
