бъде необходим. Можеше да го хвърли на една страна и да отклони вниманието на другия, докато самият той се премести в противоположната посока. Щеше ли да успее? По дяволите! Успяваха в киното, но той беше напълно уверен, че ако бездейства, нямаше да постигне абсолютно нищо.
Райън премести пистолета в лявата си ръка, а дясната пъхна в джоба на куртката, търсейки резервния пълнител. Измъкна го и го пъхна между зъбите си, докато отново хвана пистолета в дясната ръка. Взе пълнителя в лявата ръка. Окей! Трябваше да го хвърли надясно и да се премести вляво. Щеше ли това да свърши работа? Свърши или не, не разполагаше с почти никакво време.
В Куонтико го бяха учили да разчита карти, да оценява терени, да повиква въздушна или артилерийска подкрепа, да придвижва умело взводове или стрелкови отделения, а тук беше залепен за някаква проклета стоманена тръба на сто метра под повърхността на водата и гърмеше с пистолет в помещение с двеста ядрени заряда.
Време беше да направи нещо. Знаеше какво е то, но Рамиус го изпревари. С ъгълчето на окото си видя силуета на капитана, тичащ към преградната стена пред тях. Рамиус скочи към стената и успя да натисне ключа за осветление, преди противникът им да стреля по него. Райън подхвърли пълнителя надясно и се хвърли напред. Агентът погледна наляво, за да види какъв е този шум, сигурен, че противниците му са предприели съгласуван ход.
Райън пробяга разстоянието между двете последни ракетни тръби и видя Рамиус да пада. Хвърли се покрай първата тръба, падна на лявата си страна, пренебрегвайки болката, която опари ръката му, докато се търколи, за да вземе целта си на мерник. Изстреля по обръщащия се към него мъж шест патрона, без да чува собствените си крясъци. Два от куршумите достигнаха целта си. Ударите им повдигнаха агента от палубата и го завъртяха на деветдесет градуса. Ръката му изпусна пистолета, докато тялото падаше безжизнено към палубата.
Райън трепереше неудържимо и не можа да се изправи веднага. Пистолетът му, здраво стиснат, все още беше насочен към гърдите на жертвата. Дишаше тежко и сърцето му биеше бясно. Райън затвори уста и се опита да преглътне няколко пъти — гърлото му беше сухо като барут. Агентът беше още жив. Лежеше по гръб с отворени очи и едва дишаше.
Райън видя, че е улучен два пъти — веднъж в горната лява част на гръдния кош и втория път по-надолу, където се намираха черният дроб и далакът. Ръцете на мъжа притискаха мокрия червен кръг около долната рана. Той беше в началото на двадесетте си години и ясните му сини очи се взираха нагоре, докато се опитваше да каже нещо. Лицето се изкривяваше от болка при опита му да произнесе думите, но всичко, което се чуваше, беше неразбираемо бълбукане.
— Капитане — извика Райън, — добре ли сте?
— Ранен съм, но мисля, че ще оживея, Райън. Кой е той?
— Откъде, по дяволите, да зная?
Сините очи се заковаха върху лицето на Райън. Който и да беше, той знаеше, че смъртта се приближава към него. Болката на лицето се смени с нещо друго. Мъка, безкрайна мъка… Мъжът продължаваше да се опитва да проговори. В ъгълчетата на устата му изби червена пяна от простреляния бял дроб. Райън се приближи, ритна пистолета встрани и коленичи до него.
— Можехме да се споразумеем — промълви тихо.
Агентът се опита да отговори, но Райън не можа да го разбере. Псувня, името на майката или нещо героично? Райън никога нямаше да узнае. За последен път очите се отвориха широко от болка. Последният му дъх изсвистя през мехурчетата и ръцете на корема се отпуснаха. Райън опипа врата, търсейки пулс. Не усети нищо.
— Съжалявам — протегна ръка Райън и затвори очите на жертвата. Съжаляваше, но защо? Ситни капчици пот покриваха цялото му чело и силата, помогнала му да натиска спусъка, го напусна. Неочаквано му се догади. „О, господи, аз…“ Падна на ръце и крака и от устата му неудържимо изригна бълвоч, плискащ през решетката и изливащ се върху долната палуба на три метра под него. В продължение на цяла минута стомахът му се свиваше конвулсивно дълго след като се беше опразнил напълно. Райън плю няколко пъти, за да прогони гадния вкус от устата си, преди да се изправи.
Замаян от преживения стрес и потока адреналин, нахлул в кръвоносната му система, той тръсна глава няколко пъти, продължавайки да наблюдава мъртвия мъж в краката си. Беше време да се върне в реалността.
Рамиус бе улучен в бедрото и кървеше. Омазаните му в кръв ръце притискаха раната, която не изглеждаше тежка. Капитанът вече щеше да е мъртъв, ако беше прекъсната бедрената му артерия.
Лейтенант Уилямс беше улучен в главата и гърдите. Все още дишаше, но беше в безсъзнание. Раната в главата беше само драскотина. Тази в гърдите, близо до сърцето, издаваше всмукващ звук. Камаров не беше толкова късметлия. Един-единствен куршум беше влязъл през горната част на носа и задната част на главата му представляваше кървава каша.
— Господи, защо не дойде някой да ни помогне? — извика Райън, когато мисълта проникна в съзнанието му.
— Вратите в преградните стени са затворени, Райън. Ей там е…, как го наричате?
Райън погледна накъдето му сочеше капитана. Беше вътрешната разговорна система.
— Кой бутон?
Капитанът вдигна два пръста.
— Команден пункт, говори Райън. Трябва ми помощ, капитанът ви е прострелян.
Отговорът дойде на възбуден руски и Рамиус извика силно, за да го чуят. Райън погледна към ракетната тръба. Агентът бе използвал съвсем същата като американските работна лампа — крушка в метална фасунга с телена мрежа отпред. В ракетната тръба зееше отворена вратичка. Зад нея се виждаше един по-малък, също така отворен люк, водещ вероятно към самата ракета.
— Какво се опитваше да направи той? Да взриви бойните глави?
— Невъзможно — превъзмогна болката Рамиус. — Ракетните бойни глави…, ние го наричаме специална сигурност. Бойните глави… не могат да гръмнат.
— В такъв случай какво правеше той? — приближи се Райън към ракетната тръба. На палубата до нея се търкаляше нещо подобно на гумен плондер. — Какво е това? — вдигна той джунджурията в ръка. Беше направена от гума или гумиран плат с метална или пластмасова рамка отвътре, метална дюза в единия ъгъл и мундщук.
— Той правеше нещо на ракетата, но трябва да е разполагал и с някакво устройство за напускане на подводницата — огледа се Райън. — О, боже! Часовников механизъм! — Наведе се и вдигна работната лампа, запали я, изправи се и обходи с поглед ракетния отсек. — Капитане, какво е това тук?
— Това е… отделението за насочване. В него има компютър, който управлява полета на ракетите. Вратата… — тежко дишаше Рамиус — представлява пулт за програмиране.
Райън надникна през люка. Видя бъркотия от многоцветни кабели и електрически табла, свързани по начин, какъвто никога не бе виждал преди. Разрови кабелите наполовина уверен, че ще открие тиктакащ будилник, свързан с няколко шашки динамит. Не намери нищо.
Какво трябваше да направи сега? Агентът беше се хванал да прави нещо, но какво? Беше ли свършил? Можеше ли Райън да разбере? Не! Част от съзнанието му крещеше да направи нещо, другата му казваше, че ще е луд, ако се опита.
Райън захапа облицованата в гума ръкохватка на лампата и пъхна двете си ръце в отделението. Сграбчи с две шепи проводниците и се дръпна рязко назад. Само няколко от тях се разхлабиха. Той освободи една връзка от тях и се съсредоточи върху останалите. Успя да разхлаби снопчето пластмасови и медни макарони. Опита отново с оставащата връзка.
— Ааа! — изрева той от електрическия удар. Заточи се един безкраен миг, докато очакваше да хвръкне във въздуха. Размина се! Имаше още кабели за изтегляне. За по-малко от минута разкъса всички кабели, които можа да види, заедно с половин дузина малки пластинки. След това с лампата смаза всичко, което можеше да се чупи, докато отделението заприлича на кутията с играчки на сина му — пълно с безполезни парчетии.
В отсека нахлуха хора. Бородин беше пръв. Рамиус му посочи Райън и мъртвия агент.
— Судетс? — изненада се Бородин. — Судетс? — погледна към Райън. — Той е готвач.
Райън вдигна пистолета от палубата.
