— Ето я книгата му с рецепти. Мисля, че е агент на ГРУ. Опитваше се да ни взриви. Капитан Рамиус, какво ще кажете, ако изстреляме тази ракета, само да изхвърлим тази проклетия, окей?
— Според мен идеята е добра. — Гласът на Рамиус се бе превърнал в прегракнал шепот. — Първо затворете контролния люк. Ще можем да стреляме от командния пункт.
С ръцете си Райън помете парчетиите около ракетния люк и вратата се плъзна в гнездото си. Тръбният люк беше различен. Беше много по-тежък от другите, направен да издържа на високо налягане, и се държеше в гнездото от две пружинни резета. Райън го затръшна три пъти. При два от опитите му да го затвори той отскочи обратно, но при третия прилепна плътно.
Бородин и един друг офицер вече бяха отнесли Уилямс към задната част на подводницата. Някой беше стегнал раната на крака на Рамиус с колан. Райън му помогна да се изправи и да тръгне. Рамиус ръмжеше от болка при всяко преместване на левия си крак.
— Постъпихте глупаво, капитане — отбеляза Райън.
— Това е моят кораб и освен това не обичам тъмнината. Моя грешка. Трябваше да броим по- внимателно, докато екипажът напускаше.
Стигнаха до херметически затворената врата.
— Окей, аз ще мина пръв — пристъпи Райън през нея и помогна на Рамиус. Коланът се беше разхлабил и раната отново кървеше.
— Затворете люка и го заключете — заповяда Рамиус.
Райън затвори вратата с лекота, завъртя колелото три пъти и прехвърли ръката на капитана през раменете си. След още двадесет крачки влязоха в командния пункт. Лейтенантът на руля беше придобил пепеляв цвят.
Райън настани капитана да седне в лявата страна на помещението.
— Имате ли нож, сър?
Рамиус бръкна в джоба си и извади сгъваем нож и още нещо.
— Ето, вземете го. Това е ключът за бойните глави на ракетите. Без него те не могат да бъдат изстреляни. Задръжте го — опита да се засмее той. В края на краищата ключът не беше негов, а на Путин.
Райън го преметна около врата си, отвори ножчето и сряза панталона на капитана отгоре до долу. Куршумът беше преминал през мускула на бедрото. Райън извади чиста носна кърпичка от джоба си и я притисна към входната рана. Рамиус му подаде друга кърпа и Райън я постави върху едносантиметровата дупка, откъдето куршумът беше излязъл. След това с всички сили стегна колана върху двете кърпички.
— Жена ми може да не го одобри, но ще свърши работа.
— Жена ви? — учуди се Рамиус.
— Тя е лекар, очен хирург по-точно. Когато ме простреляха, тя направи същото с мен. — Долната част на крака на Рамиус беше започнала да побелява. Коланът беше стегнат твърде силно, но поне за момента Райън не искаше да го разхлаби. — А сега какво ще правим с ракетата?
Рамиус даде заповед на лейтенанта при руля, който на свой ред я предаде по вътрешната разговорна уредба. След две минути в командния пункт влязоха трима офицери. В течение на няколко минути скоростта на лодката бе намалена до пет възела. Райън се тревожеше за ракетата и дали бе успял, или не да разруши капана, поставен от агента. Всеки от тримата новопристигнали офицери свали по един ключ от врата си. Рамиус направи същото, даде втория на Райън и посочи към дясната страна на помещението:
— Управлението на ракетите.
Познанията на Райън можеха да му позволят да го разбере. Командният пулт беше зает от пет пулта с по три реда от двадесет и шест лампички всеки и прорез за ключ под всеки ред.
— Поставете своя ключ в номер едно, Райън. — Джак изпълни нареждането, докато останалите също пъхнаха своите ключове в прорезите. Червената лампа светна едновременно с писъка на зумера.
Пултът на ракетния офицер беше най-сложен. Мъжът завъртя ключ, за да напълни ракетната тръба с вода и да отвори люк номер едно. Червената лампичка върху пулта започна да мига.
— Завъртете ключа си Райън, — заповяда Рамиус.
— Така ли се изстрелва ракетата? — попита Райън и добави На себе си: „Господи, ами ако наистина е така?“
— Не, не. Тя трябва да бъде заредена от ракетния офицер. Този ключ възпламенява газов заряд.
Можеше ли Райън да му вярва? Руснакът със сигурност беше добро момче, но можеше ли Райън да бъде сигурен, че казваше истината?
— Сега! — заповяда Рамиус. Райън завъртя ключа едновременно с останалите. Кехлибарената лампичка над червената започна да мига, а тази под зеления капак остана загасена.
Корпусът на „Червения октомври“ се разтърси, когато ракетата SS-N-20 номер едно беше изстреляна нагоре от газовия заряд. Звукът приличаше на свистенето на въздушните спирачки на камион. Тримата офицери извадиха своите ключове от прорезите, а ракетният офицер бързо затвори люка на ракетната тръба.
„Далас“
— Какво? — извика Джоунс. — Целта току-що напълни някаква тръба с вода. Дали не е ракетна тръба? Боже всемогъщи! — Без да чака заповед, Джоунс включи сонара.
— Какво, по дяволите, правиш? — поиска да знае Томпсън секунда преди влизането на Манкузо.
— Какво става? — рязко попита капитанът.
Джоунс посочи екрана.
— Подводницата току-що изстреля ракета, сър. Погледнете, капитане, две цели. Но ракетата просто виси там, без да се възпламени. Господи!
„Червения октомври“
„Дали ще отплава?“, запита се Райън.
Не. Ракетата „Сийхоук“ беше изхвърлена нагоре и надясно от газовия заряд. Остана на петнадесет метра над палубата на подводницата, докато „Октомври“ я отмина. Насочващият люк, който Райън затвори, не беше напълно уплътнен. Водата нахлу и заля бойната глава. Допълнителната тежест при носа преобърна ракетата, придавайки й ексцентрична траектория, и тя започна да потъва, въртейки се като отронен от дърво лист. Водното налягане на три хиляди метра дълбочина смачка уплътнението на взривните конуси на ракетата, но въпреки това тя запази формата, си докато стигна дъното.
„Етън Алън“
Единствено часовниковият механизъм продължаваше да работи. Той беше настроен на тридесет минути, предоставяйки достатъчно време на екипажа да се качи на „Скамп“, която вече се отдалечаваше с десет възела в час. Старият реактор беше напълно спрял и студен като камък. Само няколко аварийни крушки продължаваха да светят, захранвани от малкото остатъчно електричество в акумулаторите. Часовниковият механизъм беше снабден с три независими запалителни вериги, които се включиха една след друга в продължение на частица от секундата и изпратиха сигнал по проводниците на детонатора.
Бяха заредили „Етън Алън“ с четири бомби „Пейв Пат Блу“ с горивно-въздушен експлозив. Взривната мощност на всеки един беше почти пет пъти по-голяма от тази на обикновения химически експлозив. Всяка бомба разполагаше с два клапана за отделяне на газове и само един от осемте не се задейства. При отварянето им пропанът под налягане в бомбите излетя навън и увеличи трикратно атмосферното налягане във вътрешността на старата подводница, насищайки всяка нейна част със смес от въздух и газ. Четирите бомби напълниха „Етън Алън“ с еквивалента на двадесет и пет тона тротил, разпределени равномерно из целия корпус.
Запалките на бомбите се взривиха почти едновременно и последствията бяха катастрофални — дългият стоманен корпус на „Етън Алън“ се пръсна като балон. Единственото нещо, което не се разруши напълно, беше реакторът, потънал бързо на дъното на океана. Самият корпус беше разкъсан на дузина парчета,
