— Когато нашата приятелка спре, искам да изпратите на борда й десет мъже, включително санитаря си. Те докладват за двама ранени, които се нуждаят от лекар. Подберете способни мъже, капитане, защото ще трябва да помагат при управлението на лодката, но трябва да бъдете сигурен, че знаят да си затварят устата.
— Ясно. Десет мъже и санитаря. Край. — Манкузо се загледа след лодката, набираща скорост по посока на „Поджи“. — Искаш ли да дойдеш с мен, Пат?
— Разбира се, ъ-ъ, сър. Смятате да отидете? — смути се Маниън.
Манкузо се замисли.
— Мисля, че Чембърс ще успее да се справи с „Далас“ за ден или два, нали?
На брега един военноморски офицер разговаряше по телефона с Норфолк. Бреговият охранителен пост беше почти претъпкан с офицери. До телефона беше поставена кабинка от фибростъкло, за да може да се говори с CINCLANT, без разговорът да бъде чуван от околните. Бяха тук вече от два часа и скоро щяха да си тръгнат. Не можеше да се очаква да се случи нещо необикновено. Отвън един адмирал и двама капитани наблюдаваха тъмните силуети на корабите през прибори за нощно виждане. Фигурите им излъчваха тържественост, сякаш се намираха в черква.
Чери Пойнт, Северна Каролина
Капитан Ед Нойъс почиваше в лекарската приемна на военноморската болница в авиационната база на морската пехота на САЩ в Чери Пойнт, Северна Каролина. Като квалифициран военновъздушен хирург той щеше да бъде дежурен през следващите три нощи, така че през Коледните празници да бъде свободен в продължение на четири дни. Нощта беше спокойна и нищо не предвещаваше, че това скоро ще се промени.
— Докторе?
Нойъс вдигна очи и видя един капитан от морската пехота в униформата на военната полиция. Познаваше го. Военната полиция се занимаваше с много от нещастните случаи. Остави настрана медицинското списание, което четеше.
— Здрасти, Джери. Какво става?
— Докторе, получих заповед да ви предам да вземете със себе си всичко, от което ще се нуждаете за спешна операция. Имате две минути, след което ще ви заведа на летището.
— За какво? Какъв вид операция? — изправи се Нойъс.
— Не ми, казаха това, сър, а само че ще летите някъде сам. Заповедта дойде отгоре, това е всичко, което зная.
— По дяволите, Джери, трябва да разбера каква операция ще е, така че да знам какво да взема!
— Вземете всичко, сър. Трябва да ви заведа до хеликоптера.
Нойъс изпсува и влезе в травматологичната приемна. Там чакаха още двама морски пехотинци. Той им подаде четири стерилни комплекта от предварително опаковани кутии с инструменти. Попита се дали ще му трябват някакви лекарства и реши да вземе една шепа заедно с две банки плазма. Капитанът му помогна да облече палтото и го поведе към очакващия ги навън джип. Пет минути по-късно спряха до един „Сий Стелиън“, чиито двигатели вече виеха оглушително.
— Какви са заповедите? — обърна се Нойъс към полковника от разузнаването, питайки се къде ли може да е командирът на екипажа.
— Тръгваме към пролива — обясни полковникът. — Трябва да те оставим на подводница с двама ранени на борда. Ще ти помагат двама санитари и това е всичко, което зная, окей? — Трябваше да бъде добре, друг начин нямаше.
„Стелиън“ се вдигна рязко. Нойъс често беше летял с такива хеликоптери. Имаше зад гърба си двеста летателни часа на хеликоптери и още триста на самолети. Нойъс беше от лекарите, които твърде късно бяха открили, че летенето е също толкова привлекателна професия, колкото и медицината. Използваше всяка възможност да лети и често беше полагал специализирани медицински грижи за близките на пилоти, които летяха на втората седалка на „Ф-4 фантом“. Забеляза, че „Сий Стелиън“ не лети с оптимална скорост, а на пределни обороти.
Проливът Памлико
„Поджи“ спря почти по същото време, когато хеликоптерът напусна Чери Пойнт. „Октомври“ промени отново курса си надясно и се изравни с нея от северната й страна. „Далас“ постъпи по същия начин. Една минута по-късно гумената лодка „Зодиак“ се появи за втори път до „Далас“ и след това бавно се приближи до „Червения октомври“, почти потъваща под товара от мъже.
— Хей, „Червения октомври“!
Този път отговори Бородин. Говореше английски с акцент, но разбираемо.
— Самоличност?
— Аз съм Барт Манкузо, командир на американската подводница „Далас“. Водя със себе си медицинско лице и няколко други мъже. Моля за разрешение да се кача на борда, сър.
Райън видя гримасата на лицето на старпома. За първи път Бородин се сблъскваше в действителност с развиващите се събития и нямаше да бъде човешко, ако ги приемеше без вътрешна борба.
— Разрешение е… Да.
„Зодиак“ се прилепи до корпуса на подводницата. На борда скочи мъж с въже, за да привърже гумената лодка. След него изпълзяха още десет и един от тях се отдели и изкачи на командния мостик.
— Капитане? Аз съм Барт Манкузо. Разбрах, че на борда си имате ранени.
— Да — кимна Бородин, — капитанът и един английски офицер, и двамата простреляни.
— Простреляни? — изненада се Манкузо.
— За това ще се тревожим по-късно — намеси се Райън рязко. — Сега лекарят ви трябва да се заеме с тях, окей?
— Разбира се, къде е люкът?
Бородин каза нещо в микрофона на мостика и след няколко секунди на палубата в основата на мостика се появи светъл кръг.
— Нямаме лекар, а волнонаемен санитар. Но той е доста добър, а и човекът от „Поджи“ ще пристигне всеки момент. Между другото вие кой сте?
— Той е шпионин. — Иронията в гласа на Бородин беше ясно доловима.
— Джак Райън.
— А вие, сър?
— Капитан втори ранг Василий Бородин. Аз съм… първи офицер, да? Влезте, капитане. Моля да ме извините, всички сме много изморени.
— Не само вие. — Мястото беше малко и Манкузо се настани в коминга. — Капитане, искам да знаете, че ни направихте живота черен, докато ви гонехме. Трябва да бъдете поздравени за професионалните си умения.
Комплиментът не получи отговор от Бородин, какъвто се очакваше.
— Вие сте могли да ни проследите? Как?
— Доведох го с мен. Ще можете да се срещнете.
— И какво трябва да правим?
— Заповедите от брега са да чакаме пристигането на доктора и да се потопим. След това няма да мърдаме, докато не получим заповед за движение. Може би ден, може би два. Според мен всички се нуждаем от почивка. След това ще ви заведем на сигурно местенце и аз лично ще ви купя най-добрата проклета италианска вечеря, която някога сте виждали. — Манкузо се ухили. — В Русия имате ли италианска кухня?
— Не, и ако сте свикнали на добра храна, „Червения октомври“ може да не задоволи вкусовете ви.
— Може би ще успея да го уредя. Колко сте на борда?
— Дванадесет. Десет руснаци, англичанина и шпионина. — Бородин погледна към Райън с тънка усмивчица.
