— Веднага след като сте готови, сър. Трябва да пристигнем В протока Окракоук, когато приливът е най- висок — около осем минути след полунощ. Ще можем ли да го направим?
Рамиус погледна морската си карта.
— С лекота.
Камаров преведе Уилямс през свързочното помещение пред командния пункт. Оставиха водонепроницаемата врата отворена и тръгнаха напред към ракетния отсек. Там слязоха по стълба, преминаха по долната ракетна палуба и стигнаха преградната стена на предното ракетно отделение. Продължиха през вратата към складовите помещения, проверявайки по пътя си всеки люк. Близо до носа се изкачиха по друга стълба в торпедното отделение, запънаха люка след себе си и се отправиха назад към помещенията на екипажа. Двамата мъже се чувстваха странно на борда на кораб без екипаж и не бързаха да се върнат. Уилямс въртеше глава, за да огледа всичко, и задаваше въпроси на Камаров. Лейтенантът беше щастлив да отговаря на майчиния си език. И двамата бяха компетентни офицери, споделящи романтичната привързаност към професията си. Що се отнасяше до Уилямс, той беше дълбоко впечатлен от „Червения октомври“ и го повтори няколко пъти. Дори на малките детайли беше обърнато голямо внимание. Палубата беше облицована с плочки, а люковете с дебели гумени уплътнения. Те не бяха вдигнали почти никакъв шум, докато обикаляха, за да проверят водонепроницаемостта, и беше ясно, че не е било само обещавано да се направи подводницата безшумна.
Когато отвориха люка към горната палуба на ракетния отсек, Уилямс беше зает да превежда на руски една своя любима морска история. Пристъпи вътре през люка след Камаров и си спомни, че бяха оставили ярките крушки на тавана в ракетния отсек да светят.
Райън се опитваше да се отпусне, но не успяваше. Столът му беше неудобен и той си припомни руската шега как се формира „новият съветски човек“ — със самолетна седалка, която изкривява индивида във всякакви невъзможни форми. Зад тях, в машинното отделение, екипажът включи реактора. Рамиус говореше по вътрешния телефон с главния си инженер малко преди шумът от движението на охлаждащата реактора течност да се усили, генерирайки пара за турбоалтернаторите.
Райън вдигна рязко глава. Стори му се, че бе почувствал звука и след това го е чул. По тила му пропълзяха мразовити тръпки, преди мозъкът да е разбрал какъв може да е бил този звук.
— Какво беше това? — попита той автоматично, знаейки отговора.
— Кое? — Рамиус беше на три метра зад него, а двигателите на „гъсеницата“ вече работеха. Корпусът тътнеше от странно бучене.
— Чух изстрел, не, няколко изстрела.
Рамиус го приближи развеселен.
— Мисля, че чувате двигателите на „гъсеницата“ и мисля още, че наистина сте за първи път на подводница, както сам казахте. Първият път е винаги труден. Така беше дори и с мен.
Райън стана на крака.
— Може и да е така, капитане, но мога да разпозная изстрел, когато го чуя. — Той разкопча куртката си и извади пистолет.
— Дайте ми го — протегна ръка Рамиус. — Не можете да имате пистолет на подводницата ми.
— Къде са Уилямс и Камаров? — поколеба се Райън.
Рамиус сви рамене.
— Забавиха се, да, но това е голям кораб.
— Ще отида напред да проверя.
— Ще останете на поста си! — заповяда Рамиус. — Ще правите каквото аз кажа!
— Капитане, току-що чух нещо, което прозвуча като изстрели и отивам напред, за да проверя. Стреляли ли са някога по Вас? По мен са стреляли. На рамото ми има белези, които го доказват. По-добре поемете кормилото, сър.
Рамиус вдигна телефонната слушалка и натисна бутон. Каза нещо на руски и я остави.
— Ще Ви заведа да се уверите, че на подводницата ми няма духове — призраци, а? Призраци, няма призраци — той посочи пистолета — и Вие не сте шпионин, а?
— Капитане, мислете каквото си искате, о кей? Това е дълга история и някой ден ще Ви я разкажа. — Райън изчака двигателите да намалят оборотите си, за което Рамиус очевидно бе дал нареждане. Тътенът на моторите, задвижващи тунела, караха вътрешността на подводницата да звучи като барабан.
В командния пункт влезе офицер, чието име не помнеше. Рамиус каза нещо, при което офицерът избухна в смях, но замълча при вида на пистолета на Райън. Виждаше се, че никой от руснаците не се радва, че го има.
— С Ваше разрешение, капитане — посочи с ръка Райън пред себе си.
— Продължавайте, Райън.
Водонепроницаемата врата между командния пункт и съседното помещение беше полуотворена. Райън бавно влезе в радиозалата, шарейки наляво и надясно с очи. Беше чисто. Продължи към вратата на ракетното отделение, която беше плътно затворена. Висока около метър и двайсет и широка около шестдесет сантиметра, вратата беше заключена с колело в центъра й. Райън го завъртя с една ръка. Беше добре смазано, както и пантите. Той бавно я придърпа, докато се отвори напълно, надникна и обходи с поглед коминга на люка.
— О, мамка му! — пое дъх Райън и направи знак на капитана да се приближи. Ракетното отделение беше дълго цели шестдесет метра, осветено единствено от шест или осем малки, мъждукащи крушки. Преди не беше ли силно осветено? В отсрещния край проблесна ярка светлина и освети две фигури, проснати върху решетката до люка. Никоя от двете не помръдна. Светлината, която позволи на Райън да ги види, потрепваше до една от ракетните тръби.
— Призраци ли са, капитане? — прошепна Райън.
— Камаров — отвърна Рамиус и добави тихичко нещо на руски.
Райън издърпа затвора на автоматичния си пистолет, за да вкара патрон в цевта и свали обувките си.
— По-добре ме оставете аз да се оправям. Някога бях лейтенант от морската пехота. — „Но обучението ми в Куонтико не включваше това тук“ помисли той и влезе в помещението.
Ракетният отсек заемаше почти една трета от цялата дължина на подводницата на височината на две палуби. Долната беше изцяло от метал. Горната беше направена от метална решетка. На американските подводници наричаха това място „Шеруудската гора“. Названието беше напълно уместно. Ракетните тръби с диаметър цели три метра, боядисани по-тъмнозелено, отколкото останалата част от помещението, приличаха на стволовете на огромни дървета. Райън дръпна и затвори люка зад себе си и тръгна надясно.
Струваше му се, че светлината идва откъм най-отдалечената ракетна тръба от деснобордовата страна на горната ракетна палуба. Райън спря и се ослуша. Нещо ставаше горе. Той можеше да чуе тих стържещ звук и светлината се движеше, сякаш идваше от държана в ръка работна лампа. Звукът се разпространяваше надолу по гладката повърхност на вътрешната обшивка на корпуса.
„Защо аз?“, пошепна той на себе си. Трябваше да премине покрай тринайсет ракетни тръби и да пресече шейсет метра открито пространство, докато стигне до източника на тази светлина.
Тръгна покрай първата тръба. Държеше пистолета в дясната си ръка на нивото на гърдите, а с лявата опипваше студения метал на тръбата. Дланта му беше започнала да се поти върху шахматно нарязаната твърда гума на пистолетната ръкохватка. „Ето защо, помисли си той, ги нарязват по този начин.“ Достигна пространството между първата и втората тръба и погледна наляво, за да се увери, че там няма никой, И се приготви да продължи. Оставаше му да премине още дванайсет тръби.
Решетката на палубата беше направена от заварени метални пръти с диаметър двайсет милиметра. Краката вече го боляха от придвижването върху тях. Промъквайки се бавно и внимателно покрай следващата кръгла тръба, той се почувства като космонавт, който се върти в орбита около Луната и пресича непрекъснат хоризонт. С тази разлика, че на Луната никой не го очакваше, за да го застреля.
На рамото му се отпусна ръка. Райън подскочи и се обърна. Рамиус. Искаше нещо да каже, но Райън постави пръсти върху устните му и поклати глава. Сърцето му биеше толкова силно, че можеше да го използва като морзов ключ, и въпреки това можеше да долови собственото си дишане, така че защо, по дяволите, не беше чул Рамиус?
