деликатно. Трябва да си дяволски поласкан от оказаното ти доверие.
Райън долови какво се крие между редовете на казаното точно когато Ритър нахлу в стаята.
— Какво има, господин съдия?
— Започваме разработката на операция. Райън излита за „Кенеди“ с Чарли Дейвънпорт, за да запознае накратко флотските командири с историята около „Октомври“. Президентът го уреди.
— Така предполагах. Гриър тръгна към Андрюс точно преди да пристигнете. Райън трябва да лети, а?
— Да. Джак, имаш право да уведомиш единствено командващия флота и Дейвънпорт. Същото важи и за англичаните — само първия им моряк. Ако Боб успее да потвърди УИЛОУ, информацията ще може да бъде разпространена, но само доколкото е необходимо. Ясно ли е?
— Да, сър. Предполагам, някой е казал на президента, че е трудно да се свърши каквото и да било, докато никой не знае какво, по дяволите, става. Особено приятел четата, които вършат работата.
— Разбирам те, Джак. Ще трябва да променим разбиранията на президента по този въпрос. Ще го направим, но дотогава помни: той е шефът. Боб, ще трябва да изровим нещо, което да му подхожда.
— Униформа на морски офицер? Я да го направим командир, три нашивки, обичайните ленти за ордени. — Ритър огледа Райън от главата до петите. — Да кажем, ръст четирийсет и втори. Предполагам, че ще успеем да го нагласим до един час. Операцията има ли име?
— Това е следващият въпрос. — Мур вдигна отново слушалката и набра пет цифри. — Трябват ми две думи… Ъ-хъ, благодаря — надраска той няколко неща в бележника. — Добре, господа, ще наричате операцията „Мандолина“. Ти, Райън, си „Меджи“14. Името трябва да е лесно за запомняне, като се има предвид сезонът. Докато те обличаме, на основата на тези ще измислим няколко кодови думи. Боб, заведи го долу. Ще извикам Дейвънпорт и ще го накарам да уреди полета.
Райън последва Ритър до асансьора. Всичко се развива много бързо и всички се пишат много умни, помисли той. Тази операция „Мандолина“ набра скорост, преди още някой да е разбрал какво, по дяволите, става и още по-малко как. Избраното кодово име се стори на Райън най-малкото неподходящо. Той не беше мъдрец. Името трябваше да бъде по-скоро „Хелоуийн“15.
СЕДМИ ДЕН
Четвъртък, 9 декември
Северният Атлантически океан
Когато Самюел Джоунсън уподоби плаването с кораб като „престой в затвор, където можеш да се удавиш“, Райън си помисли, че поне е спокоен, като пътува към кораба си в безопасно возило. Сега пътуваше към морската шир и преди да се добере до кораба си, не беше изключено да се разбие на кървава пихтия при самолетна катастрофа. Джак беше се свил в дълбоката седалка в товарната кабина на един „Груман Грейхаунд“, военен транспортен самолет, известен във флотата с лаконичното съкращение ПСК (превозвач на снабдяване за корабите). Седалките, обърнати към задната част, бяха много близко една до друга и коленете му се удряха в брадичката. Кабината беше по-подходяща за товари, отколкото за хора. В задната й част имаше три тона машинни и електронни части — ами да, те бяха именно там, защото в случай на катастрофа ударът върху тях щеше да се смекчи от четирите човешки тела в пътническия сектор. Нямаше нито отопление, нито прозорци. Само една тънка алуминиева ципа го отделяше от вятъра, който свиреше с двеста възела в час в унисон с турбините на двумоторника. Най-лошото беше, че летяха на хиляда и петстотин метра височина в силна буря и ПСК-то подскачаше и потъваше в тридесетметрови въздушни ями като пощуряло влакче в увеселителен парк. „Единственото добро нещо е, че няма осветление — мислеше си Райън, — така поне никой няма да види колко е позеленяло лицето ми.“ Точно зад него бяха двамата пилоти, които се мъчеха да надвикат рева на двигателя. Тези идиоти така се забавляваха!
Шумът като че ли понамаля. Трудно беше да се каже със сигурност. Беше получил дунапренови антифони заедно с жълта надуваема спасителна жилетка и му бяха прочели кратка лекция какво да прави в случай на катастрофа. Тя беше в толкова надут стил, че не беше нужно да си кой знае колко интелигентен, за да прецениш какви шансове имаш да оцелееш, ако в такава нощ самолетът се разбие. Райън ненавиждаше да лети. Някога беше лейтенант от морската пехота и активната му кариера приключи само три месеца, след като взводният му хеликоптер се разби на остров Крит при учения на НАТО. Беше ранен в гръбначния стълб, едва не остана инвалид за цял живот и оттогава винаги се отнасяше към летенето като към нещо, което трябва да се избягва. „Това ПСК — помисли си той — подскача повече надолу, отколкото нагоре.“ Това вероятно означаваше, че са близо до „Кенеди“. Беше му непоносимо да мисли другояче. Бяха изминали само час и половина от излитането им от базата „Оушиана“ на морските военновъздушни сили във Вирджиния Бийч. Имаше чувството, че е изминал цял месец, и Райън се наруга и се закле, че вече никога няма да изпитва страх, ако лети с граждански самолет.
Носът на ПСК се наклони с двадесет градуса и той, изглежда, определено се насочи към някаква цел. Кацаха, най-опасната част от летателните операции в кариерата му. Спомни си за едно проучване, проведено през виетнамската война, при което дългогодишни военни пилоти бяха оборудвани с портативни електрокардиографи, за да бъде постоянно наблюдаван стресът, който изживяват, и много хора останаха изненадани, че най-стресовите моменти при тях не са, когато са подложени на обстрел, а когато кацат, особено нощем.
„Боже господи, само какви радостни мисли ти идват!“ — каза си наум Райън. Затвори очи. Така или иначе, всичко ще свърши след няколко секунди.
Палубата беше хлъзгава от дъжда, една черна дупка, заобиколена от габаритните й светлини. Кацането на товарния самолет си беше едно контролирано сблъскване. Извършва се с помощта на приземяващи скоби и амортисьори, за да се намали ударът, от който може да ти се строшат кокалите. Самолетът подскочи напред, но захващащото телено въже го накара да спре. Бяха кацнали. Бяха в безопасност. Вероятно. След моментна пауза ПСК започна да се придвижва напред. Райън чу някакви странни шумове, докато самолетът паркираше, и разбра, че идват от свиването на крилата. Единствената опасност, за която не се беше сетил, бе летенето със самолет, чийто крила могат да се прибират. Реши, че сега вече е все едно. Самолетът спря окончателно и задният люк се отвори.
Райън бързо разкопча коланите и скочи на крака, при което си тресна главата в ниския таван. Не изчака Дейвънпорт. Стиснал брезентовата торба до гърдите си, той хукна навън през задната част на самолета. Излезе, огледа се, един от екипажа на палубата, облечен в жълта риза, му посочи към палубната надстройка на „Кенеди“. Дъждът переше здравата и той по-скоро почувства, отколко усети, че самолетоносачът наистина се придвижваше по четириметровите вълни. Хукна към един отворен и осветен люк на пет метра встрани. Наложи се да изчака Дейвънпорт да го догони. Адмиралът не се затича, а закрачи с точно отмерена седемдесетсантиметрова стъпка и достойнство, каквото се полага само на висш офицер. Райън реши, че той вероятно е раздразнен от невъзможността да бъде посрещнат с обикновената церемония от строени в шпалир матроси и надути фанфари. Във вътрешността на люка стоеше морски пехотинец в елегантната си униформа от сини панталони с кантове, риза в цвят каки, вратовръзка и снежнобял кобур. Той ги приветства с козируване.
— Ефрейтор, искам да се срещна с адмирал Пейнтър.
— Адмиралът е във флагманския сектор, сър. Необходим ли ви е придружител?
— Не, синко. Беше време, когато аз командвах този кораб. Хайде с мен, Джак.
Райън вдигна и двете чанти.
— Божичко, сър, нима с това сте си изкарвали прехраната? — попита Райън.
— Нощни кацания на самолетоносач ли? Ами направил съм около двеста. Толкова голяма работа ли е? — Дейвънпорт изглеждаше изненадан от страхопочитанието на Райън. Джак беше уверен, че той само се прави на учуден.
Интериорът на „Кенеди“ много приличаше на този на „Гуам САЩ“, десантния хеликоптероносач, на който Райън беше служил през кратката си военна кариера. Същата флотска плетеница от стоманени тръби и прегради и всичко това боядисано в еднакъв пещерносивкав оттенък. По тръбите имаше някакви цветни ленти и тайнствени буквени съкращения и знаци, които вероятно бяха разбираеми само за екипажа на кораба. Но на Райън те приличаха по-скоро на пещерни рисунки от епохата на неолита. Дейвънпорт го
