поведе по един коридор, завиха зад ъгъла и се спуснаха по „стълба“, направена изцяло от стомана и толкова стръмна, че той почти загуби равновесие, после пак надолу по друг проход, след това завой зад още едни ъгъл. Сега вече Райън напълно загуби ориентация. Стигнаха врата, пред която стоеше матрос. Той изрядно козирува и ги пусна да минат през нея. Райън последва Дейвънпорт — и се изуми, флагманският сектор на самолетоносача на военноморските сили на САЩ „Кенеди“ като нищо може да е бил пренесен направо от някоя разкошна къща на „Бийкън Хил“. Вдясно от Райън имаше гоблен, простиращ се от пода до тавана, достатъчно голям, за да доминира обстановката в една всекидневна. По стените бяха накацали пет-шест маслени платна, едното от които беше портрет на кръстника на кораба Джон Фитцджералд Кенеди, а самите стени бяха облицовани със скъпа ламперия. Подът беше покрит с дебел пурпурен вълнен мокет, а мебелировката беше напълно цивилна. Провинциална Франция, дъбово дърво и сърма. Човек би могъл да си въобрази, че изобщо не се намират на кораб, ако не беше таванът, т.е. това, което беше над главите им — обикновената плетеница от тръби, всичките боядисани в сиво. Те определено контрастираха странно с останалата част от помещението.
— Ей, здрасти бе, Чарли! — Контраадмирал Джошуа Пейнтър се появи от съседното помещение, бършейки ръцете си с хавлиена кърпа. — Как беше полетът?
— Малко разлюлян — призна си Дейвънпорт, като му подаде ръка. — Това е Джак Райън.
Райън никога не се беше запознавал с Пейнтър, но имаше представа за него от репутацията му. Пилот на „фантом“ през виетнамската война беше написал книгата „Удари като плесници“ за провеждането на въздушните кампании. Беше реалистична, а не от онези, които се пишат, за да се печелят приятели. Беше малко, скокливо човече, едва ли тежеше повече от шестдесет килограма. Освен това беше талантлив тактик и твърд пуритан.
— Едно от твоите момчета ли, Чарли?
— Не, адмирале, аз работя за Джеймс Гриър. Не съм флотски офицер. Моля да ме извините, но не обичам да се правя на такъв, какъвто не съм. А тази униформа беше идея на ЦРУ.
На което адмиралът реагира с намръщване.
— А, така ли? Е, значи това означава, че вие ще ми кажете какво е решил да прави този Иван. По дяволите, надявам се, че все някой трябва да знае. За първи път ли сте на самолетоносач? Как беше полетът до тук?
— Би могъл да послужи добре при разпит на военнопленници — отвърна максимално равнодушно Райън. Двамата висши флотски офицери здравата се посмяха за негова сметка, после Пейнтър поръча да донесат ядене.
След няколко минути двукрилата врата към коридора се разтвори и двама стюарди — „специалисти по оправяне на бъркотии“ — влязоха, като единият носеше поднос с храна, а другият — две кани кафе. Яденето, сервирано на чинии с посребрен ръб, беше обикновено, но апетитно за Райън, който не беше вкусвал нищо от дванадесет часа. Отсипа на чинията си салата от прясно зеле и картофи и си взе две парчета студено говеждо.
— Благодаря ви. Това е достатъчно засега — каза Пейнтър. Стюардите застанаха мирно, преди да тръгнат. — О кей, хайде сега да се захванем с работа.
Райън налапа и преглътна половин сандвич.
— Адмирале, тази информация е само от някакви си двадесет часа. — Извади папките със сведенията от чантата си и ги раздаде на останалите. Зае се да ги въведе в случая, което му отне двадесет минути, през което време успя да излапа двата сандвича и прилична част от зелето, след което разля кафето върху ръкописните си бележки. Двамата флагмански офицери бяха идеалната аудитория, не го прекъснаха нито веднъж, само му хвърлиха няколко погледа, пълни със съмнение.
— Всевишни боже — рече Пейнтър, когато Райън свърши. А Дейвънпорт просто седеше с безизразната физиономия на покерджия, докато размишляваше над възможността да проучи отвътре съветска ракетна ядрена подводница. Джак прецени, че той би бил забележително добър противник на карти. Пейнтър продължи: — Вие действително ли вярвате на всичко това?
— Да, сър, напълно — отвърна Райън, наливайки си отново кафе. Би предпочел бира с говеждото. Но не беше чак толкова зле, дори в Лондон не би могъл да намери добро консервирано говеждо.
Пейнтър се отпусна на облегалката на стола си и погледна към Дейвънпорт.
— Чарли, да кажеш на Гриър да научи това момче на няколко неща — като например че един бюрократ никога не бива да демонстрира такава увереност. На теб не ти ли се струва, че всичкото това е донякъде преувеличено?
— Ама виж какво, Джош, Райън е нашият приятел, който миналия юни докладва за моделите на патрулиране на съветските ядрени подводници с ракетни бойни глави.
— А, така ли? Е, това беше добра работа. Потвърди се нещо, за което говорех от две-три години. — Пейнтър стана и отиде в ъгъла да погледне бурното море. — Е, и какво се иска сега от нас да направим за всичко това?
— Операцията още не е изпипана в пълните й подробности. Това, което очаквам, е да получите указания, за да засечете „Червения октомври“, и да се опитате да установите връзка с нейния капитан. След това ли? Ще трябва да измислим начин да я закараме на безопасно място. Ами виждате ли, президентът не смята, че ще сме в състояние да я държим под пълен контрол, след като я засечем — ако това стане.
— Какво? — Пейнтър рязко се извърна и с десета от секундата превари същия въпрос на Дейвънпорт. Райън за няколко минути им обясни всичко.
— Мили и всевишни боже! Хем ми давате една невъзможна задача, хем после ми казвате, че ако успеем да я изпълним, след това трябва да им върнем проклетата пущина!
— Адмирале, моята препоръка — президентът ме помоли за това — бе да заровим подводницата. Това си струва, генералният щаб е на ваша страна, както и ЦРУ. Обаче ако възникне положението, че екипажът й поиска да се върне в родината си, ние ще трябва да ги изпратим и тогава в Съветския съюз ще разберат, че подводницата е сигурно в наши ръце. На мен практически ми е ясна гледната точка на другата страна. Плавателният съд струва планина от пари и освен това си е тяхна собственост. А как да скрием една подводница с тридесет хиляди тона водоизместимост?
— Скриваш я, като я потопиш — отвърна ядосано Пейнтър. — Нали ти е известно, че за това са направени. „Тяхна собственост!“ Не говорим за някакъв проклет пътнически презокеански параход. Става въпрос за нещо, което е предназначено да убива хора — нашите хора!
— Адмирале, напълно съм на ваша страна — каза тихо Райън. — Сър, вие казахте, че ви възлагаме невъзможна задача. Защо?
— Райън, да откриеш бойна подводница, която не желае това, не е най-лесното нещо на света. Ние правим учения за това, като използваме нашите собствени. Дяволски често не успяваме, а ти казваш, че тази вече е преминала през всички североизточни СОС линии на САЩ. Атлантикът си е доста голям океан, а характерният шум на ядрена подводница с междуконтинентални ракети е много малък.
— Съгласен съм с вас, сър. — Райън си помисли, че изглежда е бил прекалено оптимистичен за шансовете им за успех.
— В каква форма сте, Джош? — попита Дейвънпорт.
— Ами в действителност доста добра. Учението, което току-що проведохме, „Пъргав делфин“, приключи успешно. Имам предвид за нашата страна от него — поправи се Пейнтър. — „Далас“ от другата страна вдигнаха малко врява. Моите противолодъчни екипажи функционират много добре. Каква помощ ще получим?
— Когато тръгнах от Пентагона, главното командване на военноморските сили проверяваше наличността на Р-3 в Тихия океан, така че сигурно ще получите още от тях. Всичко, което се движи, се преоборудва за морето. Твоят е единственият самолетоносач, така че притежаваш пълно тактическо ръководство, нали? Е, Джош, ти си ни най-добрият кораб за бой срещу подводници.
Пейнтър си наля малко кафе.
— О кей, значи тук е моят самолетоносач. „Америка“ и „Нимиц“ имат да плават цяла седмица, докато дойдат. Райън, ти спомена, че ще летиш на „Инвинсибъл“. Значи и той ще се присъедини към нас, така ли?
— Президентът обмисляше това. Искате ли го?
— Разбира се. Адмирал Уайт има нюх на изтребител на подводници, а неговите момчета наистина имаха
