му помаха за довиждане. „Ийгълите“ се прегрупираха и завиха на север.
Пет минути по-късно той беше на борда на „Киев“, все още побледнял от ярост. Веднага щом колелата на машината спряха, той скочи на палубата на самолетоносача и затропа бързо към командира на ескадрилата.
Кремъл
Москва беше справедливо забележителна с метрото си. За стотинки хората можеха да пътуват навсякъде по съвременна, безопасна, изключително комфортна електрическа железопътна мрежа. В случай на война, подземните тунели можеха да служат за скривалища за гражданите на Москва. Това тяхно вторично приложение беше резултат от усилията на Никита Хрушчов, който беше предложил на Сталин системата на метрото да бъде дълбока, когато беше започнало строителството му в средата на тридесетте години. Предвиждането за скривалища беше изпреварило времето си с десетилетия — по онова време разпадането на атомното ядро беше само теория, а почти на никого не беше хрумнало за ядрения синтез.
На едно ж.п. разклонение на линията от площад „Свердловск“ към старото летище, която минаваше близо до Кремъл, работниците издълбаха тунел, който по-късно беше затворен с тапа от стомана и бетон с дебелина десет метра. Стоте метра пространство бяха свързани с Кремъл посредством две асансьорни шахти и след време беше превърнато в команден център при извънредни ситуации, от който Политбюро можеше да управлява цялата съветска империя. Тунелът беше и удобен път, по който незабелязано можеше да се излезе от столицата и да се стигне до малко летище, откъдето членовете на Политбюро можеха да отлетят до последната си крепост, под гранитен монолит в Жигули. И двата командни пункта не бяха тайна за Запада — но КГБ твърдо заяви, че няма сила в западните арсенали, която може да разбие десетките метри скала, която и на двете места отделяше Политбюро от повърхността на земята.
Този факт не беше кой знае каква утеха за адмирал Юри Илич Падорин. Той седеше в далечния край на заседателна маса, дълга десет метра, и оглеждаше мрачните физиономии на десетте членове на Политбюро, вътрешния кръг, който единствено взимаше стратегическите решения, оказващи влияние върху съдбата на страната. Никой от тях не беше офицер. Униформените се отчитаха пред тези хора. Далеч от него на масата отдясно седеше адмирал Сергей Горшков, който се беше разграничил от произшествието със съвършено умение, даже показа писмо, в което той възразява срещу назначаването на Рамиус за капитан на „Червения октомври“. Падорин, в качеството си на началник на Главното политическо управление, успешно беше блокирал прехвърлянето на Рамиус, изтъквайки, че кандидатът на Горшков за командир често закъснява да плати членския си внос за Партията и не се изказва достатъчно често, за офицер с неговия чин, на редовните заседания. Истината беше, че кандидатът на Горшков не беше толкова способен офицер като Рамиус, когото Горшков искаше да включи в своя оперативен щаб, длъжност, която Рамиус успешно беше избягвал в продължение на години.
Генералният секретар на Партията и Президент на Съюза на съветските социалистически републики Андрей Нармонов премести погледа си върху Падорин. Лицето му не издаваше нищо. Така беше винаги, освен ако той не искаше да покаже нещо — което беше доста рядко. Нармонов наследи Андропов, когато той получи инфаркт. Всякакви слухове се носеха за това, но в Съветския съюз винаги е имало слухове. От времето на Лаврентий Берия не се беше случвало шеф на сигурността да бъде толкова близо до върховната власт, а висшите партийни ръководители бяха позабравили това. Но то нямаше да бъде забравяно отново. Измина цяла година, докато КГБ бъде запратен на опашката на властта, необходима мярка, за да бъдат гарантирани привилегиите на партийния елит срещу предполагаеми реформи от страна на андроповата клика.
Нармонов беше истински апаратчик. Първо се издигна като директор на завод, беше инженер, който имаше репутацията, че си изпълнява плана предсрочно, човек, чиято работа е резултатна. Беше се издигнал уверено, като използваше собствените си таланти и тези на другите, възнаграждавайки онези, които трябваше, и игнорирайки онези, които можеше. Постът му на Генерален секретар на Комунистическата партия не беше напълно гарантиран. Беше го получил твърде рано за службата си в партията и зависеше от една колеблива коалиция на колеги — не приятели, тази хора никога не се сприятеляваха. Качването му на трона беше резултат повече на връзки в рамките на самата структура на Партията, отколкото на собствените му способности, и постът му щеше да зависи от управление с консенсус в продължение на години, докато дойде времето, когато по собствената си воля ще може да определя политиката.
Падорин забеляза, че черните очи на Нармонов бяха зачервени от тютюнев дим. Тук долу вентилационната система никога не работеше както трябва. Генералният секретар примижа от другия край на масата към Падорин, докато обмисляше какво да каже, така че то да бъде удовлетворително за членовете на тази политическа клика, тези десет стари, студени мъже.
— Другарю адмирал — започна той с хладен тон, — чухме от другаря Горшков какви са шансовете да открием и унищожим тази разбунтувала се подводница, преди тя да успее да извърши невероятното престъпление. Не сме доволни. Още по-недоволни сме от невероятно лошата грешка в съображенията, благодарение на които командир на най-ценния ни плавателен съд стана този предател. Това, което искам да науча от вас, другарю, е какво е станало със замполита на борда и какви мерки за сигурност бяха взети от вашето управление за предотвратяването на това позорно деяние!
В гласа на Нармонов не се долавяше страх, но Падорин знаеше, че не може да го няма. Тази „невероятно лоша грешка“ може в крайна сметка да се припише на самия председател от членовете на Политбюро, които искат друг на неговото място — освен ако той не успее по някакъв начин да се разграничи от нея. Ако тя означаваше главата на Падорин, това беше проблем на адмирала. Нармонов и друг път беше одирал кожи.
Падорин се беше подготвял за това в продължение на няколко дни. Той беше човек, преживял месеци интензивни бойни операции, и по време на неговото ръководство бяха потопени няколко кораба. Ако сега тялото му беше станало по-меко, умът му не се беше размекнал. Каквато и да се окажеше участта му, Падорин беше готов да я посрещне с достойнство. „Ако ме помнят като глупак — мислеше си той, — то нека това да е бил храбър глупак.“
— Другарю Генерален секретар — започна той, — политкомисарят на борда на „Червения октомври“ беше капитан Иван Юриевич Путин, твърд и верен член на Партията. Не мога да си представя…
— Другарю Падорин — прекъсна го министърът на отбраната Устинов, — ние приемаме, че вие също не сте могли да си представите невероятното предателство на Рамиус. Как сега очаквате от нас да приемем и мнението ви за този човек?
— Най-смущаващото нещо от всичко — добави Михаил Александров, теоретикът на партията, който беше заел мястото на починалия Михаил Суслов и още по-решително се бореше за идеалната чистота на партийната доктрина, отколкото покойникът — е колко толерантно е било Главното политическо управление към този ренегат. Учудващо е, особено като се имат предвид явните му усилия да изгради култ към собствената си личност чрез служба на подводница, дори на политическо поприще, както изглежда. Вашата криминална склонност да пренебрегнете това — такова очевидно отклонение от политиката на партията — не прави убедително вашето мнение.
— Другари, вие сте прави, че съм направил груба грешка, като съм одобрил Рамиус за командир, а също и това, че му позволихме да подбере повечето от старшите офицери на „Червения октомври“. Същевременно, преди няколко години предпочетохме нещата да се осъществяват по този начин — офицерите да са свързани с определен кораб в продължение на много години и да даваме на капитана голяма свобода да се разпорежда с техните кариери. Това е оперативен въпрос, а не политически.
— Ние вече преценихме това — отговори Нармонов. — Вярно е, че в този конкретен случай не е виновен само един човек. — Горшков не помръдна, но намекът беше ясен: опитът му да се разграничи от този скандал беше пропаднал. Нармонов не се интересуваше колко трябва да бъдат главите, които ще подпрат стола му.
— Другарю председател — започна да възразява Горшков, — ефективността на флота…
— Ефективността? — каза Александров. — Каква ефективност. Този полулитовец ефективно прави на глупаци целия ни флот с подбраните от него офицери, докато други наши кораби се щурат като кастрирани добичета. — Александров направи алюзия с първата си работа в държавно животновъдно стопанство.
