слезе от нея. Някой друг щеше да я изведе от самолета на другия край на страната. Началникът на товаренето и шестимата авиатори веднага се захванаха за работа, прокарвайки стоманени въжета в халките на влекача и прицепа, за да фиксират тежкия товар. Разместването на товара беше още едно нещо, което беше гибелно за самолета, a С-5А нямаше катапултиращи седалки.
Началникът на товаренето се погрижи целият наземен екип да си свърши добре работата и след това отиде при пилота. Той беше сержант с двадесет и пет години стаж, който беше влюбен в самолетите С-5 независимо от историята им, изпълнена с мрачни случаи.
— Капитане, каква, по дяволите, е тази машинария?
— Нарича се ЕМДП, сержанте, евакуационна машина за дълбоко потапяне.
— Сър, на задната й част е написано „Авалон“ — изтъкна сержантът.
— Да, това е името й. Тя е нещо като спасителна лодка за подводници. Спуска се на дълбоко, за да извади екипажа, ако нещо се закучи.
— Аха. — Сержантът се позамисли за това. Беше превозвал танкове, хеликоптери, товари с общо предназначение, веднъж даже цял батальон войници на своя „Галъкси“ — той мислеше за самолета като за свой. Сега за първи път щеше да превозва плавателен съд. Щом има име, значи е плавателен съд, реши той. Дявол да го вземе, „Галъкси“ беше способен на всичко! — Къде ще я караме, сър?
— Военноморска и военновъздушна база Норфолк, а досега и аз никога не съм бил там. — Пилотът внимателно следеше процеса на укрепване. Вече бяха окачени десетина стоманени въжета. След като закачат и останалите десет, ще опънат всички въжета, за да предотвратят и най-малкото изместване. — Изчислили сме, че пътуването ще трае пет часа и четиридесет минути само с горивото, което е на борда на самолета. Въздушното течение днес е попътно. Очаква се, че времето ще е добро, докато кацнем на крайбрежието. Престояваме един ден и се връщаме в понеделник сутрин.
— Момчетата ти са много пъргави — каза старшият морски офицер, лейтенант Еймс, приближавайки се към тях.
— Да, лейтенанте, още двадесет минути. — Пилотът погледна часовника си. — Трябва да излетим на кръгъл час.
— Не бъди припрян, капитане. Ако тази машина се измести по време на полета, предполагам, че ще ни провали целия ден. Къде да изпратя хората си?
— Горната предна палуба. Зад пилотската кабина има място за около петнадесет души. — Лейтенант Еймс знаеше това, но си замълча. Беше превозвал поверената му ЕМДП през Атлантика няколко пъти, а веднъж и през Тихия океан, всеки път с различен С-5.
— Може ли да попитам за какво е цялата тая работа? — поинтересува се пилотът.
— Не знам — отговори Еймс. — Искат ме с бебчето ми да съм в Норфолк.
— Ама, сър, наистина ли спускате под водата това чудо? — попита началникът на товаренето.
— За това ми плащат. Спускал съм я на хиляда и четиристотин метра, това е почти цяла миля. — Еймс погледна с обич плавателния си съд.
— Една миля под водата, сър? Божичко, ъъ, извинете ме, сър, искам да кажа, не е ли малко страшничко — имам предвид водното налягане?
— Не е в действителност. Слизал съм с батискафа „Триест“ до шест хиляди метра дълбочина. Там долу наистина е доста интересно. Виждаш какви ли не странни риби. — Макар че беше професионален подводничар, първата любов на Еймс беше научноизследователската дейност. Имаше научна степен по океанография и беше командвал или служил на всички флотски съдове, слизащи на голяма дълбочина, с изключение на „NR-1“, който беше с ядрен двигател. — Разбира се, водното налягане може да ти причини разни лоши неща, но това става толкова бързо, че няма да усетиш нищо. Ако вие, приятелчета, искате да се повозите долу за разнообразие, бих могъл евентуално да уредя нещо. Светът там долу е различен.
— Няма защо, сър. — Сержантът се върна при хората си, ругаейки ги.
— Нали не беше на сериозно? — подметна пилотът.
— Че защо не? Не е чак толкова сложно. Много често спускаме долу цивилни лица и трябва да знаете, че е по-малко страшно, отколкото да караш този бял кит, когато трябва да го зареждаш с гориво във въздуха.
— Хм-хм — кимна със съмнение пилотът. Беше го правил стотици пъти. Беше напълно рутинна процедура и той се изненада, че някой я намира за толкова опасна. Е, трябва да внимаваш, разбира се, но нали, дявол да го вземе, трябва да внимаваш и всяка сутрин, когато караш кола. Беше сигурен, че ако стане катастрофа с тази джобна подводница, от човек няма да остане колкото да нахраниш скарида. Всеки с проблемите си, реши той. — Нали не се спускаш сам в морето с тази машина?
— Не, обикновено го правим от евакуационен кораб за подводници „Пиджън“ или „Ортолан“. Можем да действаме също от обикновена подводница. Онова приспособление, което виждаш там на влекача, е шлюзът за свързване. Можем да свържем камерата за евакуация към гърба на подводницата и тя да ни закара където е необходимо.
— Това има ли някаква връзка с гюрултията на Източното крайбрежие?
— Прозорливо хрумване, но на нас никой не ни е казал нищо официално. Във вестниците пише, че руснаците са загубили една подводница. Ако е така, може би ще се спуснем да я поогледаме, може би ще трябва да евакуираме оцелели, ако има такива. Можем да вземем наведнъж двадесет-двадесет и пет човека, а свързващият ни шлюз е проектиран така, че може да се използва и със съветски подводници.
— Същият размер?
— Почти. — Еймс повдигна едната си вежда. — Предвидени сме за всякакви видове произшествия.
— Интересно.
Северният Атлантик
Изтребителят „ЯК-36 Форджър“ беше излетял от „Киев“ преди половин час, насочван първо от жирокомпас, а сега от окачената на рулевия стабилизатор апаратура за радиоелектронно противодействие. Задачата на старши лейтенант Виктор Шавров не беше от лесните. Беше му възложено да подходи към американския самолет за радарно разузнаване „Е-ЗА Сентри“, който следеше съветската флота от три дни насам. АУАКС-ът кръжеше извън обхвата на ракетите клас „повърхност-въздух“, но се държеше достатъчно близко, за да покрива постоянно съветската флота, като предаваше всяка маневра и радиосъобщение до командна база. Приличаше на взломаджия, който наблюдава нечий апартамент, без да е в състояние да предприеме каквото и да е.
Задачата на Шавров беше да направи нещо срещу АУАКС-а. Естествено, не можеше да го обстрелва. Имаше изрична заповед от адмирал Стралбо от „Киев“ да не прави това. Обаче носеше на борда си чифт ракети с топлинно насочващи се бойни глави „Атол“, които непременно трябваше да покаже на империалистите. Той и адмиралът очакваха, че това ще им послужи за урок: на съветския флот не се нравеше да се навъртат империалистически съгледвачи, а беше известно, че се случваха нещастни случаи. Беше задача, чието изпълнение си заслужаваше усилията.
А те бяха значителни. За да не го открие самолетът радар, Шавров трябваше да лети толкова ниско и бавно, колкото позволяваше изтребителят му, само на двадесет метра на развълнувания Атлантик; така отлично се икономисваше гориво, макар че за изпълнението на задачата резервоарът му беше пълен. Освен това летенето не беше никак гладко, защото машината му пропадаше във въздушните ями, предизвиквани от океанските вълни. Имаше ниска мъгла, която намаляваше видимостта до няколко километра. Още по- добре, помисли си той. По-скоро естеството на задачата го беше избрало, отколкото той нея. Беше един от малкото съветски пилоти, които умееха да летят ниско. Шавров не беше станал морски пилот по собствено желание. Беше управлявал бойни хеликоптери на фронтовата авиация в Афганистан и след цяла година окървавено чиракуване се беше издигнал до пилот на крилати самолети. Шавров беше специалист по летене на косъм разстояние от земята. Научил го беше по необходимост, защото преследваше бандитите и контрареволюционерите, които се криеха из планинските зъбери като плъхове, които бягат от вода. Това му умение го направи желан във флота и го прехвърлиха на морска служба, без да го питат и без той да може да каже мнението си за това. След няколко месеца изобщо не се оплакваше, защото привилегиите и допълнителното заплащане бяха много по-привлекателни в сравнение с предишната му фронтова авиационна база на китайската граница. Това, че беше един от неколкостотинте професионални съветски
