знаеше, че реакторът отново е спрян. Електротехникът сподели с другаря си по койка, техник по поддръжката на балистичните ракети. Заедно обсъдиха причината, поради която се поправяха половин дузина гайгерови броячи и други уреди и заключението им се наложи от само себе си.
Старшината, отговарящ за съоръженията на подводницата, чу разговора им и сам се замисли върху заключението им. Беше прекарал десет години на атомни подводници. Въпреки това не беше образован човек и възприемаше всякаква дейност в реакторните помещения като нещо близко до магьосничество. Реакторът движеше подводницата, но той не знаеше как става това, макар че беше сигурно, че е нещо не съвсем богоугодно. Сега започна да се пита дали дяволите, които той никога не беше виждал в стоманения цилиндър, не бяха се измъкнали оттам? До два часа целият екипаж разбра, че има нещо нередно и офицерите им още не са намерили начин за отстраняването му.
Забелязваше се как готвачите, донасящи храната от камбуза в помещенията на екипажа, се задържаха на носа възможно най-дълго. Рамиус виждаше, че хората на вахта в командното помещение пристъпваха от крак на крак по-често от обикновеното и бързаха да си отидат при смяната на дежурството.
Крайцерът на американските ВМС „Ню Джърси“
Трябваше му известно време, докато свикне, размишляваше капитан I ранг Захари Ийтън. Когато неговият флагмански кораб е бил построен, той е пускал корабчета във ваната. В онези времена руснаците им бяха съюзници, но съюзници по целесъобразност, защото имаха общ враг, а не обща цел. Както с китайците днес, заключи той. Тогава врагът бяха германците и японците. През двадесет и шест годишната си кариера беше посещавал много пъти и двете страни, а първият кораб, на който беше командир — един ескадрен миноносец, вече беше изваден от плаване в Йокосука. Странен свят.
Имаше няколко хубави неща, свързани с неговия флагмански крайцер. Беше толкова голям, че когато плаваше по триметровите вълни, едва се усещаше, че е в открито море, а не на писалище. Видимостта беше около десет мили и някъде там, приблизително на осемстотин мили беше руският флот. Неговият линеен кораб щеше да се срещне с нея също както едно време, като че ли самолетоносачът никога не е съществувал. От двете му страни, на пет мили, се виждаха ескадрените миноносци „Кярън“ и „Стъмп“. Още по-напред крайцерите „Бидъл“ и „Уейнрайт“ бяха ангажирани с радарно наблюдение. Групата за надводни бойни действия не бързаше, както на него би му се искало. От брега на Ню Джърси пропускаха корабът с десантни хеликоптери на борда „Тарауа“ и две фрегати, за да се присъединят към неговата група, носейки десет щурмови изтребители „AV-8B Хариър“ и противолодъчни хеликоптери за подсилване на въздушната му мощ. Това беше полезно, но не беше от критично значение за Ийтън. Авиокрилото на „Саратога“ сега действаше от Мейн, заедно със значителен брой самолети на ВВС, които се упражняваха упорито за нанасяне на удари по морски цели. Самолетоносачът на Нейно Британско Величество „Инвинсибъл“ беше на двеста мили на изток от него, провеждайки агресивно противолодъчно патрулиране, а на осемстотин мили бе разположен „Кенеди“, скрил се зад климатичен фронт близо до Азорските острови. Капитанът малко се дразнеше, че англичаните им помагат. „Че откога на американския флот му притрябва помощ, за да отбранява американското атлантическо крайбрежие? Е, не че не ни дължаха тази услуга все пак.“
Руснаците се бяха разделили на три групи, като самолетоносачът „Киев“ беше на източния фланг, за да се противопостави на бойната група на „Кенеди“. Беше планирано Ийтън да поеме отговорността за групата около „Москва“, а „Инвинсибъл“ да се заеме с групата на „Киров“. Постоянно му подаваха данни и за трите, които неговият оперативен персонал анализираше долу във флагманския компютърен център. „Какво ли са намислили руснаците?“ — чудеше се Ийтън.
Знаеше версията, че те търсят изчезнала подводница, но Ийтън й вярваше толкова, колкото ако бяха обяснили, че предлагат мост за продаване. „Вероятно — мислеше си той, — искат да демонстрират, че могат да си развяват платната по цялата дължина на нашето крайбрежие, когато си поискат, за да покажат, че са флот с големи мореходни качества, и да създадат прецедент, така че и друг път да направят това.“
На Ийтън това не му се нравеше.
Нито пък му се нравеше задачата, която му бяха възложили. Той фактически имаше две задачи, които не бяха напълно съвместими. Щеше да е достатъчно трудно да се държи под око активността на техните подводници. Викингите на „Саратога“ не обработваха неговата територия, въпреки молбата му, а повечето от орионите действаха много надалеч, по-близко до „Инвинсибъл“. Неговите противолодъчни средства едва му стигаха за собствена отбрана, а още по-малко за активно преследване на подводници. „Тарауа“ щеше да промени това, но също и изискванията му по отношение на охраняването. Другата му задача беше да установи и поддържа радарен контакт с групата на „Москва“ и да докладва на CINCLANTFLT, командващия на Атлантическия флот, незабавно за всяка необичайна активност. Това, общо взето, беше логично. Ако руските кораби направеха нещо неприятно, Ийтън имаше средства да им се противопостави. Сега трябваше да реши от каква дистанция да ги следи.
Проблемът беше дали да е близо до тях или далеч. „Близо“ означаваше двадесет мили — далекобойността на оръдията. „Москва“ имаше десет ескорта и вероятно никой от тях не би оцелял след обстрел с неговите четиридесетсантиметрови снаряди. При двадесет мили той имаше избора да използва големокалибрени или субкалибрени снаряди, като последните се насочваха към целта с лазерен целеуказател, монтиран на върха на главната целеуказателна кула. Миналогодишните изпитания показаха, че може да поддържа постоянна скорост на изстрелване по един снаряд на всеки двадесет секунди, като лазерът пренасочва стрелбата от една цел на друга, докато свършат всички муниции. Но това би изложило „Ню Джърси“ и ескорта й на обстрел с торпеда и балистични ракети от руските кораби.
Оттегляйки се още по-назад, той би могъл да изстрелва от петдесет мили бронебойни снаряди с отделящи се дъна, които могат да се насочват към целта с лазерен целеуказател на борда на тактически хеликоптер. Това ще изложи хеликоптера на обстрел с ракети „повърхност-въздух“ и на съветските хеликоптери, за които се подозира, че имат ракети „въздух-въздух“. За да се противопоставят на това, „Тарауа“ носи на борда си два бойни хеликоптера „Апаши“, които имат лазери, ракети „въздух-въздух“ и „въздух-повърхност“; това са противотанкови оръжия, които се очаква да свършат добра работа и срещу малки бойни кораби.
Неговите кораби ще бъдат изложени на обстрел с ракети, но той не се боеше за флагманския кораб. Ако руснаците не носят ядрени бойни глави, техните противокорабни ракети няма да могат да повредят сериозно кораба му — той имаше тридесетсантиметрова допълнителна броня клас „В“. Те обаче биха причинили невъобразими щети на радарното и комуникационното му оборудване, а което беше още по-лошо, щяха да са унищожителни за ескортиращите кораби с по-тънка броня. Самите те бяха въоръжени с противокорабни балистични ракети, „Харпун“ и „Томахоук“, макар и не толкова много, колкото на него би му се искало.
Ами ако ги преследва и руска подводница? На Ийтън не бяха му съобщавали за такава опасност, но знае ли човек къде може да се крие подводница. Е, хайде — той не би могъл да се безпокои за всичко. Една подводница може да потопи „Ню Джърси“, но ще види доста зор, докато успее. Ако руснаците наистина са намислили да правят нещо гадно, те ще са първите, които ще стрелят, но Ийтън ще е получил достатъчно предупредителни сигнали, за да изстреля своите ракети и пусне няколко залпа оръдеен огън, докато вика за помощ по въздуха. Но нито едното, нито другото нямаше да се случи — той беше сигурен в това.
Реши, че руснаците са тръгнали на някаква риболовна експедиция. А неговата задача беше да им покаже, че рибите, които плават в тези води, са опасни.
Военноморска и военновъздушна база, Норт Айлънд, Калифорния.
Грамадният верижен влекач пълзеше с три километра в час в товарния търбух на транспортния самолет „С-5А Галъкси“ под зоркото наблюдение на началника на товаренето на самолета, двамата пилоти и шест морски офицери. Странното беше, че последните, макар и без отличителните знаци на ВВС, бяха изключително добре запознати с тази процедура. Центърът на влекача беше точно отбелязан и те внимаваха тази маркировка да се изравни с конкретно число, издълбано в пода на търбуха на транспортния самолет. Работата трябваше да се извърши съвсем точно. Каквато и да било грешка може фатално да наруши равновесието на самолета и да обрече екипаж и пътници на гибел.
— О кей, закрепете машината точно там — извика старшият офицер. Водачът спря с облекчение. Загаси двигателя, остави ключовете на стартера, включи машината на скорост и всички спирачки и чак тогава
