системата за управление на прътите и вече нямаше време за решение на проблема. За един миг Печукоков осъзна, че подводницата му е обречена. Веднага отвори аварийните клапани охладител, пускайки морската вода в котела на реактора. Това автоматично задейства алармите в целия корпус.
В командната кабина в предната част капитанът моментално схвана естеството на аварията. „Политовский“ плаваше на дълбочина сто и петдесет метра. Трябваше веднага да я издигне на повърхността и той изкрещя заповед за продухването на всички баластни камери и максимален положителен ъгъл на управляващите плоскости.
Аварията на реактора се управляваше от физически закони. Когато няма охладител, който да поема топлината от ураниевите пръти, ядрената реакция фактически спираше — нямаше вода, която да смекчава неутронния поток. Това обаче не беше решение, тъй като остатъчната топлина беше достатъчна да стопи всичко в отделението. Студената вода, пусната в плавателния съд, намали топлината, но забави и твърде много неутрони, задържайки ги в ядрото на реактора. Това предизвика верижна реакция, която генерира даже още повече топлина, повече, отколкото каквото и да е количество охладител би могло да контролира. Това, което започна като злополука от загуба на охладител, се превърна в нещо по-лошо: катастрофа със студена вода. Сега стопяването на ядрото беше въпрос на минути, а „Политовский“ дотогава трябваше да излезе на повърхността на океана.
Печукоков остана на поста си в машинното помещение, правейки каквото може. Знаеше, че собственият му живот почти сигурно е обречен. Но трябваше да даде време на капитана да изведе подводницата на повърхността. Имаше разработен модел за такава аварийна ситуация и той крещеше заповеди за изпълнението му. Но това само влоши нещата.
Електротехникът от смяната му се придвижваше от табло на табло, превключвайки централното захранване на аварийно, тъй като остатъчната мощност в турбоалтернаторите щеше да свърши след още няколко секунди. В момента мощността на подводницата зависеше изключително от резервните акумулатори.
Електрозахранването на тримерите на направляващите плоскости в командното помещение изчезна и те автоматично се превключиха на електрохидравлично управление. То задействаше не само механизма за фини корекции, а и самите плоскости. Изпълнителните механизми веднага зададоха петнадесет градуса ъгъл за изплаване, а подводницата продължаваше да се движи с тридесет и девет възела скорост. Сега, когато всичките баластни камери бяха продухани със сгъстен въздух, тя започна да се издига като самолет, набиращ височина. За секунди членовете на командния екип усетиха, че подводницата се издига нагоре под ъгъл четиридесет и пет градуса и ставаше още по-лошо. След миг те вече не можеха да осъзнаят как да се справят със ситуацията. Сега вече „Алфата“ се издигаше почти вертикално с тридесет мили в час. Всички хора и незакрепени предмети полетяха към кърмата.
В командното помещение на машинното отделение член на екипажа се блъсна в главното електрическо табло и направи късо съединение с тялото си — цялото електрозахранване на борда изключи. Един готвач, който търсеше спасително снаряжение в торпедното помещение, с труд се намърда в катапултираща камера за изплуване и започна да навлича специалния костюм. Макар че имаше само една година опит, той бързо беше схванал прекъсващите алармени сигнали и неочакваните действия на подводницата. Затвори люка и започна да включва приборите за катапултиране, както бяха го учили в подводничарското училище.
„Политовский“ изхвръкна на повърхността на Атлантическия океан като разярен кит. Три четвърти от дължината на подводницата излезе над повърхността, след което тя се сгромоляса.
Американската подводница „Поджи“
— От сонара.
— Слушам, сонар, говори капитанът.
— Капитане, чуйте това. На „Стръв 2“ пощуряха — докладва операторът на сонара на „Поджи“. Ууд за секунди стигна сонарното помещение, постави слушалките на главата си, а те бяха включени към магнетофон, който повтаряше записа отпреди две минути. Капитан Ууд чу клокочещ звук. Шумовете на двигателя спряха. Няколко секунди след това се чу взрив на сгъстен въздух и клокочещо стакато от въздушни мехури, докато подводницата бързо променяше дълбочината си.
— Какво става? — попита бързо Ууд.
Подводницата „Е. С. Политовский“
В реактора на „Политовский“ неуправляемата реакция на разпадане фактически анихилира и нахлуващата морска вода, и ураниевите пръти. Останките им се утаиха по корпуса на реактора. След минута се получи петно радиоактивна шлака, широко един метър, достатъчно, за да образува своя собствена критична маса. Реакцията продължи невъзпрепятствана от нищо, като сега вече атакуваше директно яката инструментална стомана на реакторната черупка. Нищо, направено от човешка ръка, не може да устои на пет хиляди градуса. След десет секунди стената на съда се разпадна. Ураниевата маса падна върху задната преграда.
Печукоков знаеше, че е обречен. Видя как боята на предната преграда почерня, и последното нещо, което регистрира съзнанието му, беше тъмна маса, заобиколена със синьо сияние. Секунда след това тялото на инженера се изпари и масата шлака падна върху следващата преграда назад.
В предната част почти вертикалният ъгъл, който подводницата беше заела, намаля. Сгъстеният въздух в баластните камери изтече през отворите на дъното им и водата ги напълни, намалявайки ъгъла на наклон и потапяйки подводницата. Хората пищяха. Капитанът опита да се изправи, пренебрегвайки счупения си крак. Направи усилия да поеме управлението, да организира хората си да напуснат подводницата, преди да е станало твърде късно, обаче лошият късмет на Евгени Сигизмундович Политовский за последен път завладя положението. Само един човек се спаси. Готвачът отвори люка на аварийната камера и излезе във водата. Следвайки това, което беше научил на тренировките, той започна да завинтва люка, за да може хората след него да го използват, но една вълна го отнесе от корпуса, а подводницата се плъзна назад.
В машинното отделение промененият наклон запрати стопеното ядро на реактора към фюзелажа. Горещата маса нападна първо вътрешната стоманена обшивка, прогори я, а след нея и титана на корпуса. След пет секунди в машинното помещение зейна пробойна към морето. Най-голямото помещение на „Политовский“ бързо се напълни с вода. Това унищожи и малката останала положителна плаваемост и подводницата отново започна стръмно да пропада надолу. „Алфа“ се гмурна за последен път в дълбините на океана.
Кърмата се килна точно когато капитанът беше започнал да овладява екипа в командното помещение да реагира на заповедите му. Главата му се удари в конзолата на някакъв инструмент. Смъртта му унищожи и последните слаби надежди на екипа му. „Политовский“ падаше към дъното на океана.
Подводницата „Поджи“
— Капитане, аз бях на „Чопър“ в шестдесет и девета — каза главният старшина, имайки предвид ужасната катастрофа с дизелова подводница.
— На това прилича — каза капитанът. Сега слушаше директно звука от сонара. Нямаше грешка. Подводницата се пълнеше с вода. Чуха как отново се напълниха баластните камери; това можеше да означава само, че вътрешните отсеци се пълнеха с вода. Ако бяха по-близо, сигурно щяха да чуят писъците на хората в обречения корпус. Ууд беше доволен, че не може да ги чуе. Непрекъснатият шум на нахлуващата вода сам по себе си беше достатъчно зловещ. Умираха хора. Руснаци, врагове, но хора като него и той не можеше да направи нищо срещу това.
Видя, че „Стръв 1“ продължава да напредва, без да я е грижа за това, което става с посестримата й зад нея.
„Е. С. Политовский“
За девет минути „Политовский“ измина шестстотинте метра до океанското дъно. Блъсна се силно в
