номинална мощност и ако я използват, щяха да загубят осем възела от скоростта. Реакторът на „Алфа“ постигаше високата си мощност не с охладителна система с натрий — както мислеха американците, — а чрез много по-високо налягане, отколкото която и да е реакторна система на вода и чрез използването на революционна топлообменна система, която увеличаваше термичния КПД до четиридесет и един процента, а това далеч надхвърляше възможностите на всяка друга подводница. Но за това се плащаше с реактор, който на пълна мощност отчиташе показания в червената зона на всички контролно-измервателни прибори — а в този случай червените зони не бяха чиста символика. Те показваха истинска опасност.
Този факт, заедно с вибриращата помпа, караха Печукоков сериозно да се безпокои; преди час той беше помолил капитана да намали мощността за няколко часа, за да може опитният екип от механици да направи необходимите ремонти. Може би се касаеше само за някой износен лагер в края на краищата, а те имаха резервни. Помпата беше конструирана така, че лесно можеше да се ремонтира. Капитанът се поколеба, искаше му се да разреши, но се намеси политкомисарят, наблягайки на това, че дадените им заповеди са и спешни, и изрични: трябваше да стигнат местоназначението си максимално бързо — в противен случай щяха да ги считат за „политически нестабилни“. И повече никакви възражения.
Печукоков с горчивина си спомни изражението в очите на капитана. Как можеше да си изпълнява задачите командващият офицер, когато всяка негова заповед трябваше да се потвърждава от лакей- политкомисар? Печукоков беше предан комунист още от дете, когато се беше присъединил към Октомврийската революция — но, дявол да го вземе! Какъв е смисълът от присъствието на специалисти и механици? Нима Партията наистина мислеше, че физическите закони могат да се преодолеят от приумиците на един апаратчик с тежко бюро и вила в Подмосковието? Главният механик изпсува наум.
Стоеше сам пред главния контролен пулт. Той беше разположен в помещението на двигателя, зад отсека на реактора и паро-топлообменника, който беше монтиран точно в центъра на тежестта на подводницата. Реакторът издържаше налягане до двадесет килограма на квадратен сантиметър. От помпата постъпваше само частица от това налягане. Колкото по-високо беше налягането, толкова по-висока ставаше точката на кипене на охладителя. В момента водата беше нагрята до 900° С, температура, достатъчна да произведе пара, която се събираше на върха на реакторния съд; мехурчетата пара упражняваха налягане на водата под тях, с което предотвратяваха генерирането на още пара. Парата и водата се регулираха взаимно в много деликатно равновесие. Водата беше опасно радиоактивна в резултат от реакцията на ядрено разпадане, която се извършваше в ураниевите пръти. Функцията на контролните пръти беше да регулират реакцията. И там контролът беше много фин. Най-големият капацитет на прътите беше да абсорбират малко по-малко от един процент от неутронния поток, но това беше достатъчно да се стимулира или спре реакцията.
Печукоков можеше да изрецитира всичките тези данни и насън. Беше в състояние да начертае по памет точна схема на цялото машинно отделение, можеше моментално да схване значението и на най-малката промяна в показанията на измервателните прибори. Стоеше изпънат като струна на контролния пулт, очите му препускаха по безбройните циферблати и скали в определен ред, с една ръка на превключвателя SCRAM19, а другата върху уредите за управление на аварийното охлаждане.
Чуваше добре вибрациите. Сигурно беше някой лагер, който се износваше неравномерно и състоянието му непрекъснато се влошаваше. Ако лагерите на вала се повредяха, помпата ще блокира и ще трябва да я спрат. Това щеше да означава аварийна ситуация, макар и не опасна. Тогава, за да поправят помпата — ако изобщо можеха да го извършат, — щяха да им трябват дни вместо часове, които щяха да погълнат много ценно време и резервни части. А това вече беше доста лошо. Но още по-зле беше, че Печукоков не знаеше, че вибрациите генерират ударни вълни в охладителя.
За да използва напълно новоразработения топлообменник, двигателят на „Алфа“ трябваше да придвижва бързо водата през множество тръби и съединения. За това беше необходима помпа с високо налягане, която да създаде почти половината от общото налягане в системата — почти десет пъти повече от това, което се считаше за безопасно в американските реактори. С толкова мощната помпа и при цялата сложност на двигателното отделение, което обикновено е много шумно при висока скорост, се получаваше нещо като котелна фабрика, а вибрациите на помпата нарушаваха техническата функционалност на контролните прибори. Стрелките на измервателните уреди трептяха, забеляза Печукоков. Хем беше прав, хем грешеше. Стрелките на манометрите наистина се колебаеха и трептяха поради променливото свръхналягане от близо петдесет атмосфери. Но главният механик не можа да прецени това. Вече твърде много часове беше на вахта.
Вътре в самия котел на реактора тези ударни вълни започнаха да доближават резонансната честота на един от елементите на оборудването. Приблизително по средата на вътрешната повърхност на котела имаше титаниево съединение, което беше част от допълнителната охладителна система. В случай на загуба на охладител и след успешен SCRAM клапаните на котела за вкарване и изкарване на охладител се отваряха, охлаждайки реактора или със смес от вода и барий, или, като крайна мярка, с морска вода, която може да бъде вкарана в реактора отвън — с цената на пълното излизане от строя на самия реактор. Това се беше случило веднъж и макар че беше платена висока цена, действията на един младши офицер бяха предотвратили загубата на щурмова подводница клас „Виктор“ вследствие на стопяване на реактора.
Сега вътрешният клапан беше затворен заедно със съответните съединения, които преминаваха през корпуса. Клапаните бяха от титан, защото трябваше да функционират надеждно при продължително излагане на висока температура и поради това, че титанът е с висока устойчивост на корозия — водата при висока температура е убийствено корозираща. Но това, което не беше напълно преценено, беше, че металът също е изложен на интензивна ядрена радиация, а точно именно тази титаниева сплав не издържаше на продължително неутронно бомбардиране. С течение на годините металът беше станал крехък. Миниатюрните вълни на хидравличното налягане удряха капачката на клапана. Когато честотата на вибрациите на помпата се промени, тя започна да се доближава до честотата на вибриране на капачката. Това я караше да захапва все по-силно и по-силно задържащата я резба. Металът по ръбовете започна да се пропуква.
Пръв го чу един мичман в предния край на отделението — ниско бръмчене, проникващо през преградката. Отначало помисли, че шуми включен високоговорител от оповестителната уредба, и зачака да се убеди, но прекалено дълго. Капачката се откъсна и изхвърча от дюзата на клапата. Не беше много голяма, само десет сантиметра в диаметър и дебела пет милиметра. Този тип клапан се нарича дроселен, а капачката приличаше съвсем на пеперуда, хвърлена и трептяща във водния поток. Ако беше направена от инструментална стомана, тя щеше да бъде достатъчно тежка, за да падне на дъното на котела. Но тя беше от титан, който беше не само по-як от стоманата, но и много по-лек от нея. Потокът охладител я придвижи напред, към тръбата за изхвърляне на течността.
Водата, движеща се навън, отнесе капачката в тръбата, чийто вътрешен диаметър беше петнадесет сантиметра. Тръбата беше направена от инструментална стомана и се състоеше от двуметрови сегменти, заварени един за друг, за по-лесно подменяне в тясното пространство на отделението. Капачката бързо се понесе към топлообменника. На това място тръбата правеше завой на четиридесет и пет градуса надолу, където капачката моментално заседна. Това блокира половината сечение на тръбата и преди импулсът на налягането да освободи капачката, станаха твърде много неща. Движещата се вода имаше свое собствено ускорение. Когато тя бе блокирана, това създаде вълна с обратно налягане в тръбата. Тоталното налягане моментално подскочи до двеста атмосфери. Това причини изкривяване на тръбата с няколко милиметра. Увеличеното налягане, надлъжната деформация на заваръчния шев и въздействието на високотемпературна ерозия върху стоманата, натрупано с години, разрушиха заварката. Отвори се отвор колкото връх на молив. Излизащата вода моментално се превърна на пара, което задейства алармите в реакторното отделение и съседните му пространства. Парата изяде останалото от заварката, разширявайки бързо пробива, докато реакторният охладител изригна като хоризонтален фонтан. Една струя пара разкъса отиващите към реактора кабели на контролните механизми.
Получи се катастрофална авария от загуба на охладител.
Реакторът се освободи от налягането си само за три минути. Безброй литри охладител избухнаха в пара, търсейки изход от заобикалящото я помещение. На главния контролен пулт моментално зазвъняха десет аларми и докато мигне, Владимир Печукоков видя последния кошмар в живота си. С автоматично отработена реакция главният механик натисна рязко бутона SCRAM, но парата в реакторния котел вече беше блокирала
