Гриър се обърна и се загледа в огъня. Току-що беше започнал работа в разузнаването, когато армията и военновъздушните сили бяха спрели рискованата си атака на затворническия лагер „Сонг Тай“ на тридесет и седем километра западно от Ханой. Атаката беше пропаднала, защото северновиетнамците бяха извели от лагера всичките пленени пилоти още преди седмици — нещо, което снимките от въздуха не можеха да покажат. Но всичко останало протече перфектно. След като проникнаха на стотици километри във вражеска територия, десантчиците спипаха много от охраната на лагера буквално по долни гащи. „Зелените барети“ извършиха нападението и изтеглянето като по учебник. Убиха неколкостотин вражески войници, като дадоха само една загуба — един техен човек си счупи глезена. Най-впечатляващата част от задачата обаче беше нейната секретност. Операцията КИНГПИН беше подготвяна в продължение на месеци и въпреки това нито един приятел или враг не откри естеството и целта й — чак до самия ден на десанта. Същия ден един млад капитан от разузнаването на военно-въздушните сили влязъл в кабинета на генерала си, за да попита дали ще се извършва проникване много навътре във вражеска територия и нападение на военнопленническия лагер „Сонг Тай“. Неговият удивен командир надълго и нашироко го заразпитвал, от което станало ясно, че съобразителният млад офицер бил забелязал достатъчно дреболии и подробности, за да изгради от тях ясна картина на това, което се е готвело. Офицерите от службите за сигурност хващаха язва от такива случки.
— „Червения октомври“ има намерение да избяга в САЩ, не е ли така? — настоя Тайлър.
Ако адмиралът беше спал достатъчно, сигурно щеше да успее да блъфира, обаче стана така, че реакцията му беше погрешна.
— Райън ли ти каза това?
— Сър, не съм разговарял с Джак от понеделник насам. Това е самата истина, сър.
— Тогава откъде си се докопал до тази информация? — озъби се Гриър.
— Адмирале, аз съм носил синя униформа. Повечето от приятелите ми продължават да я носят. Подочувам някой неща — отговори по заобиколен начин Тайлър. — Цялата картина се сглоби преди час. Руснаците никога досега не са прибирали едновременно всичките си стратегически подводници. По-рано съм ги преследвал.
Гриър въздъхна.
— Джак предполага същото като теб. Точно сега е в открито море. Капитане, ако само кажеш това на когото и да било, ще пъхна другия ти крак в огъня на камината. Ясно ли е?
— Тъй вярно, сър. И какво ще я правим сега тази подводница? — Тайлър вътрешно се усмихна, като си мислеше, че в качеството си на старши консултант на командването на „Морски системи“ беше дяволски сигурно, че ще има възможност да види истинската руска подводница.
— Ще им я върнем. Разбира се, след като успеем да я огледаме хубавичко. Много неща могат да ни попречат за това.
На Скип му трябваха няколко секунди, докато схване смисъла на казаното.
— Ще им я върнем! Защо, за бога?
— Капитане, на теб този сценарий колко правдоподобен ти си вижда? Да не би да мислиш, че току-така целият екипаж на една подводница изведнъж е решил да дойде при нас? — Гриър поклати глава. — Бас държа, че това са само офицерите, даже може би не всичките, и те се опитват да дойдат тук, без екипажът да разбере какво са намислили.
— Оо — Тайлър се замисли върху това. — Това наистина изглежда логично — но защо да им я връщаме? Ние не сме Япония. Ако някой приземи тук МИГ-25, няма да му го върнем.
— Не е същото, като да задържиш избягал изтребител. Подводницата струва милиард долари, даже повече, като прибавиш балистичните ракети и торпедата. Освен това, от юридическа гледна точка, както казва президентът, тя е тяхна собственост. Така че ако те открият, че ние сме я прибрали, ще си я поискат и ние ще трябва да им я върнем. О кей, как биха могли да разберат, че сме я прибрали? Ами тези от екипажа, които не искат да останат у нас, ще помолят да ги изпратим у дома. Всеки, който помоли, го изпращаме.
— Сър, обаче всеки, който иска да се върне у дома, ще затъне до гушата в говежди лайна от неприятности — извинете ме за вулгарността, сър.
— Говежди лайна и половина. — Тайлър не можеше да знае, че Гриър има необуздан нрав и е в състояние да попържа като истински моряк. — Някои ще искат да останат, но повечето няма да пожелаят. Имат семейства. Сега остава да очаквам, че ще ме попиташ дали можем да уредим изчезването на екипажа.
— Мина ми такава мисъл — каза Тайлър.
— И на нас ни е минавала. Но няма да го направим. Да избием сто души? Дори и да искахме, в днешния ден и епоха няма начин как да го скрием. По дяволите, съмнявам се дали дори руснаците биха го направили, ако бяха на наше място. Освен това такова нещо не може да се прави в мирно време. Ето едно различие между нас и тях. Както искаш ги подреждай тези съображения.
— Значи, като запазим жив екипажа, ние бихме могли да я задържим…
— Да, ако можехме да я скрием. Да, ако прасето имаше крила, то, разбира се, щеше да литне.
— Адмирале, има много места, където можем да я скрием. В момента се сещам за няколко точно тук, на Чесапийк, а като успеем да я прекараме оттатък Хорн, там има милиони малки атоли, от които можем да се възползваме, а и те всичките са наши.
— Да, обаче екипажът ще знае мястото и когато ги изпратим у дома, ще кажат на началниците си — обясни му търпеливо Гриър. — И Москва ще си я поиска. Е, да, ще разполагаме със седмица-две, за да проведем, хм, инспекция за безопасност и карантина, да се уверим, че не са се опитвали да контрабандират кокаин в Америка. — Адмиралът се разсмя. — Един английски адмирал предложи да подновим стария договор за търговия с роби. Някой го направил през Втората световна война, за да задържи немски кораб, избягал през блокадата, преди ние да се докопаме до него. Така или иначе, при всички случаи ще извлечем цял тон разузнавателни данни.
— По-добре да я задържим, да я оставим в експлоатация и след това да я разглобим… — рече тихо Тайлър, загледал се в оранжево-белите пламъци на дъбовите цепеници. „Как да я задържим?“ — зачуди се той. В ума му започна да се оформя една идея. — Адмирале, ами какво ще кажете, ако свалим екипажа от подводницата, без те да разберат, че сме прибрали подводницата?
— Пълното ти име е Оливър Уендел Тайлър, нали? Е, добре, синко, ако бяха те кръстили Хари Худини, вместо на името на съдия от Върховния съд, аз… — Гриър се взря в лицето на инженера. — Какво имаш предвид?
Докато Тайлър обясняваше, Гриър слушаше внимателно.
— За да направим това, сър трябва веднага да въвлечем флота в тази работа, ама незабавно. По-точно ще ни трябва сътрудничеството на адмирал Додж и ако изчисленията ми на скоростта на тази подводница са близки до точните, ще трябва да пипаме много хитро.
Гриър се изправи и обиколи няколко пъти дивана, за да си раздвижи кръвообращението.
— Интересно. Уцелването на точното време обаче ще бъде почти невъзможно.
— Не съм казал, че ще е лесно, сър, а просто, че бихме могли да го направим.
— Тайлър, обади се вкъщи. Кажи на съпругата си, че няма да се прибираш. Ако аз няма да спя тази нощ, същото важи и за теб. Зад бюрото ми има кафе. Първо ще трябва да повикам съдията, след това ще говорим със Сам Додж.
Американската подводница „Поджи“
— „Поджи“, тук е „Блек Гъл 4“. Привършва ни горивото. Трябва да се върнем в пристанището — съобщи тактическият координатор на „Орион“, протягайки се след десет часа висене на командния пулт. — Искаш ли нещо да ти донесем? Приемам.
— Да, две каси бира — отговори капитан Ууд. Това беше шегата, която сега беше в обращение между Р-ЗС и екипажите на подводниците. — Благодаря за данните. Ще я вземем от тук. Край.
Горе „Локхийд Орион“ увеличи мощността си и зави на югозапад. Членовете на екипажа му щяха да приберат по една-две допълнителни бири на вечеря, като ще кажат, че са за приятелите им на подводницата.
