— Господин Дайсън, потапяне на я на шестдесет метра. Скорост една трета.
Дежурният офицер даде съответните заповеди, докато командир Ууд се премести при планшета.
„Поджи“ беше на триста мили североизточно от Норфолк, очаквайки пристигането на две съветски подводници клас „Алфа“, които бяха следени по целия им път от Исландия от няколко ята самолети за борба с подводници. „Поджи“ беше кръстена на знаменита подводница от Втората световна война, която от своя страна е носила името на съвсем обикновена риба. Плаваше в открито море вече осемнадесет часа след продължителен основен ремонт в корабостроителницата на Нюпорт Нюз. Почти всичко на борда беше или съвсем ново, или комплектно изработено от умелите работници в корабостроителниците на Джеймс Ривър. Това не означаваше, че всичко работеше както трябва. Много от елементите бяха отказали повече или по- малко още по време на изпитанията след основния ремонт предишната седмица, факт, който не беше толкова необичаен, Колкото жалък, мислеше си капитан Ууд. И екипажът на „Поджи“ беше нов. Ууд беше поел първото си назначение като капитан на подводницата след една година канцеларска работа във Вашингтон, а твърде много от екипажа бяха новаци, току-що завършили подводничарското училище в Ню Лондон и още свикваха с първото си плаване на подводница. Като хора, свикнали със синьото небе и свежия въздух, им трябваше доста време, докато се нагодят към режима в стоманена тръба с диаметър десет метра. Дори опитните се адаптираха към новите за тях подводница и офицери.
„Поджи“ беше постигнала максималната си скорост от тридесет и три възела по време на изпитанията след ремонта. За кораб това беше много, но беше по-ниска от тази на „Алфа“, за които тя се ослушваше. Важното й качество, както при всички американски подводници, беше способността й да се придвижва, без да издава присъствието си. „Алфа“ нямаше как да я усетят, още повече че патрулиращият „Орион“ беше подал на „Поджи“ точна информация за разстоянието до нея, нещо, което обикновено отнема доста време, за да бъде установено от прослушване с пасивен сонар.
Лейтенант Том Рейнолдс, оперативният офицер и координатор на огневите системи, беше застанал в обичайното си положение над тактическия планшет.
— Тридесет и шест мили до близката и четиридесет до далечната.
На екрана те бяха отбелязани като „Стръв за Поджи“ 1 и 2. Всички се забавляваха от използването на това обозначение.
— Скорост четиридесет и един? — попита Ууд.
— Да, капитане. — Рейнолдс поддържаше радиовръзката, докато „Блек Гъл 4“ обяви, че се връща в базата. — Надули са ги тези подводници на пълна пара. Право към нас. И за двете ще е трудно да решим… хоп! Какво мислиш, че правят!
— Съобщението от CINCLANT гласи, че според техния посланик изпълняват издирвателно-спасителна операция за изчезнала подводница. — Гласът му издаваше какво мисли за това.
— Издирвателно-спасителна, а? — Рейнолдс сви рамене. — Може би си мислят, че са загубили подводницата на оня свят, щото, ако много скоро не намалят скоростта си, ще свършат точно там. Никога не съм чувал „Алфа“ да действат толкова близо до нашия бряг. А вие, сър?
— Не съм — Ууд се намръщи. Особеното при „Алфа“ беше, че са бързи и шумни. Съветската тактическа доктрина постановяваше те да се използват предимно за отбранителни цели: като „прехващащи подводници“ те можеха да охраняват своите стратегически подводници, а с високата си скорост можеха да привлекат американските щурмови подводници, после да избегнат контраатака. Ууд не беше на мнение, че тази доктрина е издържана, но му беше все едно.
— Може би искат да обсадят Норфолк — предположи Рейнолдс.
— Виж, тук може да се окажеш прав — каза Ууд. — Е, във всички случаи ние ще се спотайваме и ще ги пуснем да профучат покрай нас. Те ще трябва да намалят скоростта си, когато пресичат линията на континенталния шелф, а ние ще ги последваме тихо и кротко.
— Тъй вярно — каза Рейнолдс.
Ако се наложи да ги обстрелват, помислиха си и двамата, щяха да разберат колко здрава е „Алфа“. Много се говореше за якостта на титана, използван за корпуса й, дали той наистина може да издържи удара на неколкостотин килограма взрив при пряк контакт. Специално за тази цел беше разработена бойна глава за торпедо „Марк 48“, както и за също толкова здравия корпус на „Тайфун“. И двамата офицери прогониха тази мисъл от главите си. Беше им заповядано да следят и държат руските подводници постоянно под око.
„Е. С. Политовский“
„Стръвта за Поджи 2“ беше известна в съветския флот като „Е. С. Политовский“. Тази подводница клас „Алфа“ носеше името на главния инженер на руския флот, който беше плавал из целия свят, за да намери края си в пролива Цушима. Евгени Сигизмундович Политовский беше служил предано, с талант и с чувство за дълг в царската флота, като всеки офицер в историята, но не и в дневника си, който беше открит години по-късно в Ленинград. В него забележителният офицер беше описал с най-страшни думи корупцията и ексцесиите на царския режим, които мрачно се противопоставяха на всеотдайния патриотизъм, който той беше показал, плавайки съзнателно към смъртта си. Това го беше направило истински герой в очите на съветските мореплаватели и държавата беше кръстила най-голямото си техническо постижение на негово име. За нещастие, късметът на „Политовский“ не беше по-голям от неговия, когато е бил обстрелван от оръдията на „Того“.
Акустичната сигнатура на „Политовский“ беше наречена от американците „Алфа 3“. Това не беше правилно; тя беше първата от класа „Алфа“. Малката, вретенообразна щурмова подводница беше достигнала скорост четиридесет и три възела при първоначалните изпитания, проведени от нейния конструктор. Те бяха внезапно прекъснати минута след постижението от невероятна злополука: петдесеттонен кит кой знае как беше препречил пътя й с дясната си страна и „Политовский“ се вряза странично в нещастното животно. Ударът унищожи десет квадратни метра защитно покритие на кърмата, сонарната кула, изби една торпедна изстрелваща инсталация и почти наводни помещението на торпедата. В щетите не влизаха уврежданията от удара, нанесени на цялото вътрешно електронно оборудване чак до камбузната печка и се говореше, че ако я беше командвал някой друг, а не самият знаменит вилнюски капитан, подводницата е щяла да бъде напълно унищожена. Днес в офицерския клуб в Североморск като постоянен експонат се мъдреше двуметрово парче от реброто на кита — драматично свидетелство за здравината на съветските подводници; в действителност повредите се отстраняваха в продължение на повече от една година и когато „Политовский“ отново беше пусната на вода, в морето вече функционираха още две „Алфа“. Два дни след поредното й изпитание подводницата претърпя още една авария — окончателно отказа турбината за високо налягане. Отидоха още шест месеца за ремонта й. Оттогава досега се случиха още три незначителни инцидента и подводницата беше окончателно белязана като плавателен съд, носещ лош късмет.
Главният механик Владимир Печукоков беше и лоялен член на Партията, и заклет атеист, но освен това той беше моряк, поради което беше и силно суеверен. В старите времена плавателният съд биваше благославян, преди да бъде пуснат на вода, което се правеше и при всяко негово последващо отплаване. Сега това би било впечатляваща церемония, с брадат свещеник, облаци тамян и благославящи химни. А всичките му плавания сега бяха без тези церемонии и той се хвана за мисълта, че му се иска да е иначе. Имаше нужда от малко късмет. Печукоков имаше проблеми с реактора на подводницата.
Реакторът на „Алфа“ беше с малък корпус, за да може да се вмести в сравнително неголямата подводница. Той беше мощен за размерите си. В продължение на малко повече от четири часа този реактор работеше със сто процента номинална мощност. Препускаха към американското крайбрежие с 42,3 възела — максималната скорост, която можеше да си позволи ядрен двигател на осем години. „Политовский“ беше пред генерален ремонт: в идните месеци беше планирано да се подменят сонарите, компютрите и да се преоборудва управлението на реактора. Печукоков считаше, че е безотговорно — безразсъдно — да се юрка толкова силно подводницата, та макар и всичко да работеше изправно. Досега на никой реактор на подводница тип „Алфа“ не е бил даван такъв зор, дори и на нова. А на тази елементите бяха започнали да сдават.
Първичната охладителна помпа за високо налягане беше започнала да вибрира застрашително. Това беше особено обезпокоително за механика. Имаше и резервна, но вторичната помпа имаше по-малка
