Запасите от хидроакустични буйове вече бяха намалели застрашително и скоро щеше да се наложи да намалят разхода им.
Освен хидроакустичните буйове всеки Р-ЗС носеше издирвателни инфрачервени скенери, които да идентифицират топлинния почерк на ядрената подводница, и детектори за магнитни аномалии (ДМА), които локализираха смущения в магнитното поле на Земята, причинени от огромна буца желязо, като една подводница. ДМА можеха само да откриват магнитни смущения на петстотин метра вляво и вдясно от пътя на самолета, но за това той трябваше да лети ниско, а това означаваше увеличен разход на гориво и ограничена видимост за екипажа. Ограниченията при инфрачервените скенери бяха горе-долу същите.
С други думи, средствата, които се използваха за локализиране на цел, която първо е била открита от SOSUS, или за „обезпаразитяване“ на малка част от океана, през която да мине конвоят, просто не ставаха за претърсване наслуки на дълбокия океан.
Куентин се наведе напред. Един кръг току-що беше станал точка. Един Р-ЗС беше пуснал експлозивен заряд и локализирал подводница клас „Ехо“ на пет мили южно от Гранд Банкс. За около час държаха тази „Ехо“ на почти сигурен прицел; името й беше изписано на противолодъчните торпеда „Марк-46“ на „Орион“.
Куентин отпи от кафето си. Стомахът му се разбунтува срещу допълнителния кофеин, припомняйки си четиримесечните адски мъки на химиотерапията. Ако щеше да има война, това беше един от начините, по които тя можеше да започне. Изведнъж всички техни подводници ще спрат, може би просто така. Няма да се промъкват, за да унищожават конвои в средата на океана, а ще ги атакуват близо до брега, както бяха правили германците,… а всички американски сензори ще бъдат на погрешните места. Когато подводниците спрат, точките ще станат кръгове, кръговете ще станат още по-големи, а задачата да се открият ще стане още по-трудна. Със спрели, безшумни двигатели подводниците ще са невидими капани за минаващите търговски и военни съдове, бързащи да доставят жизненоважния си товар на хората в Европа. Подводниците са като рака. Точно като болестта, която той едва беше победил. Невидимите злокачествени съдове ще открият мястото, ще го инфектират и злокачествените образувания ще растат на екрана му, докато той не ги атакува със самолетите, които контролираше от тази стая. Но той не можеше да ги атакува сега. Можеше само да гледа.
„ВП СРД 1 ЧАС“ написа той на пулта.
„23“, отговори веднага компютърът.
Куентин изсумтя. Преди двадесет и четири часа ВП, вероятността за попадение, беше четиридесет — четиридесет вероятни попадения през първия час след заповедта за стрелба. Сега беше едва наполовина, а и към това число трябваше да се подхожда внимателно, тъй като то беше получено на базата на предположението, че всичко ще стане, както е предвидено — щастлив случай, който можеше да бъде открит само в романите. Скоро, прецени Куентин, числото ще е под десет. То не включваше попаденията от подводниците на съюзниците, които следяха руснаците със строги заповеди да не разкриват местоположението си. Неговите някогашни съюзници в „Стърджън“, „Пърмит“ и „Лос Анджелис“ играеха своя собствена противолодъчна игра, по свои собствени правила. Те бяха от друга порода. Той се опитваше да мисли за тях като за приятели, но това никога не се получаваше напълно. През двадесетте му години морска служба подводниците винаги бяха врагът. По време на война подводниците на съюзниците бяха полезен враг, но широко известно беше, че при война няма такова нещо като приятелска подводница.
На борда на В-52
Екипажът на бомбардировача знаеше къде точно са руснаците. Военноморските „Орион“ и военновъздушните „Сентри“ ги бяха следили в продължение на дни и оня ден му бяха казали, че Съветският съюз е изпратил въоръжен изтребител от „Киев“ към най-близкия „Сентри“. Възможно беше целта да е нападение, по-вероятно беше да не е, но при всички случаи това беше провокация.
Четири часа по-рано ескадрилата от четиринадесет самолета беше излетяла от Платсбърг, Ню Йорк, в три и тридесет часа, оставяйки зад себе в нощния мрак черни следи от изгорели газове. Всеки самолет беше с резервоар, пълен с гориво, и с дванадесет крилати ракети, чието общо тегло беше далеч по-малко от предвиденото за В-52. В резултат на това самолетите можеха да летят по-дълго.
А точно от това имаха нужда. Това, че знаеха къде са руснаците, беше само половината от битката. Другата половина беше да ги потопят. Целта на полета беше проста като замисъл, но трудна като изпълнение. От полетите над Ханой, при които В-52 беше участвал и беше претърпял значителни загуби от зенитни ракети, бяха извлекли поуката, че най-добрият начин за нападение на тежко въоръжена цел е да се атакува едновременно от всички посоки — „като прегръдката на разярена мечка“, бе казал на брифинга командирът на ескадрилата, давайки воля на поетичната си природа. В резултат на това половината ескадрила имаше сравнително прав курс към целта, а другата половина трябваше да заобиколи, като внимава да стои далеч извън ефективния обсег на радарите; по сигнал всички трябваше да се насочат към целта.
Преди десет минути самолетите се бяха обърнали и насочили към целта по команда от самолета „Сентри“, изпълняващ ролята на контролен център. Пилотът беше направил и едно допълнително извъртане. При новия курс към съветското формирование бомбардировачът му се беше озовал точно на търговския въздушен маршрут. Завивайки, той беше превключил своя импулсен приемо-предавател РЛС за опознаване на свой или чужд самолет от нормалната му регулировка на международна. Той беше на петдесет мили зад един търговски 747 и на тридесет мили пред друг и на съветския радар всичките три самолета „Боинг“ биха изглеждали абсолютно еднакво — безобидни.
Долу все още беше тъмно. Нямаше признаци, че руснаците вече са забелязали нещо. Предполагаше се, че техните изтребители разчитаха изцяло на ВПП (визуални правила за полет), и пилотът си представи колко рисковано е кацането и излитането от самолетоносач в тъмното, още повече при лошо време.
— Капитане — каза по интеркома офицерът на електронните уреди, — получаваме вълни с обхват L и S. Те са точно там, където предполагахме.
— Прието. В обсега ли сме им?
— Да, но те вероятно си мислят, че сме самолет на „Пан Ам“. Още нямат готовност за стрелба, правят само рутинни въздушни проверки.
— Разстояние до целта?
— Сто и тридесет мили.
Почти беше време. Предвидено беше всички да стрелят по целта от около сто двадесет и пет мили в един и същи момент.
— Всичко готово ли е?
— Да, командире.
Пилотът се отпусна за минута, чакайки сигнала от другия край на линията.
СВЕТКАВИЦА, СВЕТКАВИЦА, СВЕТКАВИЦА. Сигналът идваше по цифровия радиоканал.
— Това е. Нека разберат, че сме тук — заповяда командирът на самолета.
— Прието. — Офицерът на електронните уреди махна прозрачното найлоново покритие от лостовите превключватели и циферблатите на заглушаващите системи. Първо включи системите. Това отне няколко секунди. Цялата електроника на В-52 беше старо поколение — от седемдесетте години. Иначе на самолетите от ескадрилата не биха летели току-що завършили студенти. Въпреки това машините бяха добри да се учиш на тях и лейтенантът се надяваше да се прехвърли на новите В-1В, които сега започваха да излизат от монтажната линия Рокуел в Калифорния. За изминалите десет минути апаратурата за радиоелектронно противодействие (РЕП) на носа и върховете на крилата на бомбардировача беше записвала сигналите на съветския радар, класифицирайки точните им честоти, честотата на повторение на импулсите, мощността и характеристиките на индивидуалния почерк на предавателите. Лейтенантът беше съвсем нов в тази игра. Той току-що беше завършил висшето електронно военно училище, пръв в класа си. Помисли какво да направи първо и след това от различните варианти, които помнеше, избра една вълна на заглушаване, но не най-добрата.
