изпсува и погледна един от хората, с които работеше.
— Това беше прекалено бързо. Просто прекалено бързо, мамка му. Имаме записи на руснаците. Не ги разбирам, но май на „Киев“ направо са бесни.
— Не само те — каза офицерът, като се чудеше дали е постъпил правилно, като накара Пика две да се оттегли. Макар че, по дяволите, със сигурност му се искаше да не го прави.
На борда на „Томкет“
Санчес подскочи от изненада.
— Прието. Оттеглям се. — Дръпна палеца си от копчето. — По дяволите! — Дръпна лоста към себе си и направи рязък лупинг. — Къде си, командире?
Санчес закара изтребителя си под този на Джексън и бавно го заобиколи, за да огледа видимите поражения.
— Вече няма пожар, командире. Десният рул и стабилизатор ги няма. Левият стабилизатор — по дяволите, мога да виждам през него, но изглежда, че ще издържи. Чакай малко, Крис е паднал назад, командире. Можеш ли да говориш с него?
— Не, вече опитах. Да се връщаме.
Нищо не би доставило по-голямо удоволствие на Санчес от това да взриви „Форджър“, така че да изчезнат напълно, а със своите четири ракети той можеше много лесно да го направи. Но като повечето пилоти той беше много дисциплиниран.
— Прието, командире.
— Пика едно, тук е Зумер едно. Докладвай за състоянието си. Край.
— Зумер едно, ще успеем, освен ако нещо друго не откаже. Кажи им да ни чакат лекари. Крис е пострадал. Не знам какво е положението му.
Отне им час да стигнат до „Кенеди“. Изтребителят на Джексън летеше лошо, не можеше да поддържа курс на нито една определена височина. Трябваше непрекъснато да променя надлъжния наклон. Санчес докладва за някакво движение в задната кабина. Може би само интеркомът е отказал, помисли си с надежда Джексън.
На Санчес бе наредено да кацне пръв, за да може платформата да бъде разчистена за капитан Джексън. При последния подход „Томкет“ вече беше трудно управляем. Джексън се бореше със своя изтребител, приземи го тежко на платформата и тръгна по писта номер едно. Десният колесник веднага поддаде и изтребителят за тридесет милиона долара се наведе настрани и се заби в издигнатата преграда. Стотина души с пожарогасители в ръце се втурнаха към него от всички посоки.
Капакът на пилотската кабина се отвори нагоре от аварийната хидравлична система. След като си разкопча коланите, Джексън си проби път назад и се опита да достигне до Крис. Те бяха приятели от много години.
Крис беше жив. Около литър кръв беше изтекла в локва пред пилотския му костюм и когато първият санитар свали каската му, видя, че кръвта все още тече. Вторият санитар избута Джексън от пътя си и прикрепи хирургическа яка към врата на ранения летец. Кристиансен беше внимателно повдигнат, положен на носилка и носачите се затичаха към надстройките. Джексън се поколеба за момент, преди да ги последва.
Военноморски медицински център в Норфолк
Капитан Рандъл Тейт от Медицинския корпус на ВМС вървеше надолу по коридора, за да се срещне с руснаците. Изглеждаше по-млад от възрастта си — 45 години, защото гъстата му черна коса не показваше и най-малкия признак на посивяване. Тейт беше мормон, завършил университета „Бригам Янг“ и Медицинския факултет в Станфорд. Беше отишъл във военноморския флот, защото искаше да види от света повече, отколкото човек може от кабинет в подножието на планините Уасач. Беше постигнал това и до днес беше избягвал всичко, което напомняше за дипломатическа дейност. Но като нов шеф на Медицинския център на ВМС в Бетесда знаеше, че това не може да продължи. Той беше долетял в Норфолк само преди няколко часа, за да се заеме със случая. Руснаците вече бяха дошли и на спокойствие се бяха запознали с него.
— Добро утро, господа. Аз съм доктор Тейт. — Той се здрависа с всички и лейтенантът, който ги беше довел, тръгна обратно към асансьора.
— Доктор Иванов — каза най-ниският. — Аз съм лекар към посолството.
— Капитан Смирнов. — Тейт знаеше, че той е заместник на военноморския аташе, разузнавач от кариерата. Докторът беше накратко осведомен по време на пътуването с хеликоптера от офицера на разузнаването от Пентагона, който в момента пиеше кафе в стола на болницата.
— Василий Печкин, докторе. Аз съм втори секретар към посолството. — Той беше висш офицер от КГБ, „легален“ шпионин с дипломатическо прикритие. — Можем ли да видим нашия човек?
— Разбира се. Последвайте ме, моля. — Тейт ги поведе обратно надолу по коридора. Беше на крак от двадесет часа. Това беше част от задълженията му като началник на отдел в Бетесда — той вършеше цялата черна работа. Едно от първите неща, които един лекар научава, е как да не спи.
Целият етаж беше за спешни случаи — по принцип целият Военноморски медицински център в Норфолк беше построен с оглед на приемане на пострадали от военни действия. Отделът за спешни случаи номер 3 представляваше помещение с площ петдесет и пет квадратни метра. Единствените прозорци бяха на стената към коридора и завесите бяха дръпнати. Имаше четири легла, от които само едно беше заето. Младият мъж в него почти не се виждаше. Единственото нещо, което не беше скрито от кислородната маска, покриваща лицето му, беше един непокорен златист кичур коса. Останалата част от тялото му беше изцяло покрита с превръзки. От две банки на стойката до главата му се стичаха течности, които се смесваха в една обща тръба, изчезваща под завивките. Една медицинска сестра, облечена като Тейт в хирургическа зелена униформа, стоеше в края на леглото. Зелените й очи бяха заковани в данните от електрокардиографа над главата на пациента и само от време на време се навеждаше да отбележи нещо в неговия картон. В по-далечния край на леглото стоеше апарат, чийто функции не бяха ясни от пръв поглед. Пациентът беше в безсъзнание.
— Какво е състояние му? — попита Иванов.
— Критично — отговори Тейт. — Чудо е, че успяхме да го доведем дотук жив. Той е бил във водата поне дванадесет часа, по-вероятно двадесет. Дори като вземем предвид факта, че е носил гумен костюм, при температурата на въздуха и водата просто по никакъв начин той не можеше да е жив. Когато го докараха в болницата, температурата му беше 23,8°. — Тейт поклати глава. — Чел съм и за по-лоши случаи на хипотермия, но този засега е най-лошият, който някога съм виждал.
— Какъв е шансът му? — Иванов погледна в стаята.
Тейт повдигна рамене.
— Трудно е да се каже. Около петдесет на петдесет, може и по-лошо. Той все още е в тежък шок. Изключително здрав човек. Така не можете да видите, но той е в прекрасна физическа форма, като атлет. Особено здраво е сърцето му и вероятно това го е довело жив дотук. В момента хипотермията е в голяма степен под контрол. Проблемът е, че при нея се влошават едновременно много неща. Трябва да водим много отделни, но свързани битки с врагове в различните му системи, за да не им позволим да преодолеят защитата на организма му. Ако нещо го убие, това ще е шокът. Третираме го рутинно с електролиза, но поне още няколко дни ще е на ръба…
Тейт вдигна глава. Един мъж крачеше по коридора. По-млад и по-висок от Тейт, в бял лабораторен халат върху зелената си униформа. Носеше метална подложка за документи.
— Господа, това е доктор лейтенант Джеймсън, лекуващият лекар. Той прие вашия човек. Какво има, Джейми?
— Пробите от храчките показаха пневмония. Лоши новини. Още повече че кръвната му картина не се подобрява, а броят на белите му кръвни телца намалява.
— Страхотно — Тейт се наведе към прозореца и изпсува на ум.
— Ето данните от анализа на кръвта — Джеймсън му подаде диаграмата.
— Може ли да видя това? — приближи се Иванов.
