е второстепенно по значение. Ще ви бъде оказано всякакво съдействие. Но правилата тук ги определям аз. — Тейт направи пауза. Дипломацията не беше нещо, в което той беше вещ. — Вижте, ако искате да стоите тук на смени, добре, съгласен съм. Но трябва да спазвате правилата. А това означава, че се измивате, обличате стерилно облекло и спазвате инструкциите на дежурната сестра. Справедливо ли ви се струва?
Печкин кимна. Американските доктори се мислят за богове, каза си той наум.
Джеймсън, зает с данните от анализа на кръвта, не обърна внимание на проповедта.
— Господа, можете ли да ни кажете на каква подводница е служил?
— Не — отвърна веднага Печкин.
— Какво мислиш, Джейми?
— Намаляването на белите кръвни телца и някои от другите белези са признак на радиационно облъчване. Общите симптоми на евентуално облъчване биха били замаскирани от хипотермията, която е на преден план. — Изведнъж Джеймсън се обърна към руснаците. — Господа, трябва да знаем това — той на ядрена подводница ли е бил?
— Да — отговори Смирнов, — той беше на ядрена подводница.
— Джейми, занеси дрехите му на радиолог. Накарай ги да проверят копчетата, всичко метално, за признаци на заразяване.
— Добре. — Джеймсън отиде да вземе нещата на пациента си.
— Може ли и ние да вземем участие в това? — попита Смирнов.
— Да, сър — отговори Тейт, като се чудеше що за хора бяха тези. Явно човекът беше от ядрена подводница, така ли? Защо не му бяха казали веднага? Не искаха ли той да се възстанови?
Печкин също размишляваше върху значението на това. Те не знаеха ли, че той е от ядрена подводница? Разбира се, той се опитваше да накара Смирнов да се изпусне, че мъжът е бил на подводница, която носи ракети. Те се опитваха да прикрият целта си с тази история за заразяването. Нищо, което би навредило на пациента, но нещо, което би объркало техните класови врагове. Хитро. Той винаги беше смятал, че американците са хитри. А от него се очакваше да докладва в посолството до един час. Да докладва какво? Откъде можеше да знае кой е морякът?
Военноморска корабостроителница Норфолк
Подводницата от американските ВМС „Етън Алън“ беше почти накрая на жизнения си път. Произведена през 1962 година, тя беше служила на своите екипажи и на своята страна повече от двадесет години, носейки балистичните ракети с морско базиране „Поларис“ в безкрайни патрули през мрачни морета. Сега тя беше толкова стара, че можеше да гласува, а това беше много за една подводница. Нейните ракетни тръби бяха напълнени с баласт и запечатани преди месеци. Тя имаше само символичен поддържащ екипаж, докато бюрократите в Пентагона спореха за нейното бъдеще. Беше обсъждана сложна система за подмяна на ракетите, за да стане тя годна да носи SSGN, като новите руски „Оскар“. Решено беше, че това е прекалено скъпо. Технологията на „Етън Алън“ беше едно поколение по-стара. Нейният реактор S5W беше прекалено остарял, за да бъде използван още дълго. Ядрената радиация беше бомбардирала металния съд и неговите вътрешни системи с милиони неутрони. Неотдавнашният преглед на специално демонтираните за изследване части беше показал, че с течение на времето металът се беше променил и беше станал опасно чуплив. Системата имаше още най-много три години полезен живот. А нов реактор би бил прекалено скъп. „Етън Алън“ беше обречена от старостта си.
Поддържащият екипаж беше съставен от членове на екипажа от последното й плаване, главно хора на възраст, които очакваха пенсиониране, и младежи, които се нуждаеха от натрупване на опит в ремонтирането на подводници. „Етън Алън“ все още можеше да служи като школа. Особено като школа за ремонти, тъй като голяма част от съоръженията й бяха износени.
Адмирал Галъри беше пристигнал на подводницата рано тази сутрин. Старшините бяха решили, че това е особено лошо предзнаменование. Той беше нейният първи командир преди много години, а адмиралите сякаш винаги посещават съдовете, които са командвали… точно преди да ги хвърлят на боклука. Той разпозна някои от старшините и ги попита дали е останал някакъв живот в старото момиче. И те казаха „да“ на един истински мъж. Един кораб се превръща в повече от машина за своя екипаж. Всеки един от сто кораба, построени от едни и същи хора в една и съща корабостроителница по еднакви планове, си носи своите собствени характеристики — повечето от тях лоши наистина, но след като неговият екипаж свикне, за тях се говори със симпатия, особено при отдаване на спомени. Адмиралът беше обиколил целия корпус на „Етън Алън“, спирайки се да прокара ръце с подути от артрита стави по перископа, който беше използвал, за да се увери, че наистина съществува друг свят извън стоманения корпус, да планира редките „атаки“ срещу кораб, търсещ неговата подводница — или срещу минаващ танкер, само за упражнение. Хубави времена бяха, каза си той, по дяволите, много по-добри, отколкото по-сетнешното стоене на едно бюро с ято безлични помощници, тичащи наоколо. Това беше старата военноморска игра, нагоре или вън — точно когато се занимаваш е нещо, в което наистина си добър, нещо, което наистина ти харесва, то изчезва. В това имаше смисъл от организационна гледна точка. Човек трябва да направи място на младите, които се изкачват, но, господи, да бъдеш отново млад, да командваш една от новите, които сега той имаше възможност само да обиколи за няколко часа, като знак на внимание към съсухрения стар негодник в Норфолк.
Галъри знаеше, че тя ще се справи. Ще се справи отлично. Това не беше краят, който той би избрал за своя боен кораб, но като се замислиш, достойният край за един боен кораб беше нещо рядко. Корабът „Виктъри“ на Нелсън, „Конститюшън“ в Бостънския залив, старият боен кораб, който държаха мумифициран заради името му — те имаха достоен край. Повечето военни кораби биваха потапяни като цели при учения или натрошавани за остриета на бръснарски ножчета. „Етън Алън“ щеше да умре със задача. Безумна задача, може би достатъчно безумна, че да успее, каза си Галъри, докато се връщаше към главната квартира на командващия подводните сили в Атлантика (CONSUMBLANT).
Два часа по-късно на дока, където „Етън Алън“ лежеше неподвижно, пристигна камион. Главният палубен старшина по това време си отбеляза наум, че камионът идва от военноморската база Оушиана. Помисли си, че това е странно. Още по-странно беше, че офицерът, който излезе от камиона, не носеше нашивки нито на пилот, нито на офицер от флотата. Той поздрави първо квартердека, после старшината, който отговаряше за палубата, докато останалите двама офицери на „Етън Алън“ наблюдаваха някакви поправки в машинните помещения. Офицерът от военноморската въздушна база нареди на група работници да натоварят на подводницата четири предмета с формата на куршум, които изчезнаха под палубата. Те бяха толкова големи, че едва минаваха през люковете за товарене на торпедата, и трябваше доста да ги повъртят, докато ги настанят добре. След това бяха натоварени пластмасови платформи, върху които да бъдат поставени и метални въжета, с които да бъдат здраво вързани. Приличат на бомби, помисли си главният електротехник, докато по-младите вършеха черната работа. Но не беше възможно наистина да са бомби — бяха прекалено леки и явно бяха направени от обикновена ламарина. Един час по-късно пристигна камион с резервоар под налягане в каросерията си. Персоналът на подводницата я напусна и тя беше добре проветрена. След това трима мъже измиха с маркуч всеки от четирите предмета. Когато свършиха, те отново проветриха корпуса и оставиха детектори за газ близо до всеки предмет. Дотогава, отбеляза екипажът, техният док и съседният се охраняваха от въоръжени моряци, така че никой не можеше да дойде и да види какво става на „Етън Алън“.
Когато товаренето или зареждането, или каквото там беше, свърши, един старшина слезе долу да разгледа металните снаряди по-внимателно. Той записа в бележника си акронимния надпис PPB76A/J6713. Един мичман провери в каталог значението му и това, което откри — Pave Pat Blue 76 — не му хареса. Pave Pat Blue 76 беше бомба, а на борда на „Етън Алън“ имаше четири такива. Те изобщо не бяха толкова мощни, колкото зарядните глави на ракетите, които тя някога беше превозвала, но бяха много по-зловещи, съгласи се екипажът. По взаимно съгласие пушенето беше забранено, без някой да е издал специална заповед.
Галъри се върна скоро след това и поговори с всеки от офицерите индивидуално. Младежите бяха изпратени на брега с личните си принадлежности и с предупреждение, че не са видели, усетили, чули, нито забелязали по някакъв друг начин нещо необичайно на „Етън Алън“. Тя щеше да бъде потопена в морето. Това беше всичко. Някакво политическо решение във Вашингтон — но ако кажете това на някого, замислете
