се за двадесетгодишна обиколка из Макмърдо Саунд, както каза някой.
От уважение към Винсент Галъри всички старшини останаха на борда на подводницата. Това отчасти беше възможност за едно последно пътешествие със старото момиче, възможност да се сбогуват с приятел. Но главната причина беше, че Галъри беше казал, че е важно, а старите моряци си спомняха, че думата му едно време тежеше.
Офицерите се появиха на зазоряване. Най-ниският чин между тях беше капитан II ранг. Двама капитани с четири нашивки заедно с трима главни старшини щяха да управляват реактора. Други двама офицери с четири нашивки щяха да се занимават с управлението, а двама капитани I ранг — с електрониката. Останалите щяха да се разпръснат и да поемат множеството специализирани задачи, необходими при дейността на голям боен кораб. Броят на цялото попълнение, по-малък дори от една четвърт от обикновения екипаж, може би щеше да предизвика реакция на неодобрение у старшините, които не вземаха предвид колко голям беше опитът на тези офицери.
Старшината беше потресен, когато научи, че плановете за потапяне ще бъдат изготвени от един офицер. Когато сподели това с главния електротехник, той не му обърна голямо внимание. В края на краищата, отбеляза той, най-интересно беше управлението на подводницата, а офицерите можеха да правят това само в Ню Лондон. След това единственото, което трябваше да направят, беше да се разхождат и да се надуват. Така беше, съгласи се старшината кормчия, но щяха ли да се справят? Ако не, реши електротехникът, те щяха да вземат нещата в свои ръце, нали за това бяха старшините — да предпазват офицерите от грешки. След това те добродушно поспориха кой щеше да бъде старшина на лодката. Двамата мъже имаха почти еднакъв опит и продължителност на службата.
Подводницата от ВМС на САЩ „Етън Алън“ излезе за последен път в открито море в двадесет и три часа и четиридесет и пет минути. Никакъв влекач не й помогна да се отдели от дока. Шкиперът ловко я отдалечи от него с внимателно управление на двигателите, на което старшината кормчия можеше само да се възхити. Той беше служил с шкипера и преди на „Скипджек“ и „Уил Роджърс“. „Никакви влекачи, нищо…“ — беше казал по-късно на своя съсед по койка. „Старецът си знае работата.“ След час бяха минали Вирджиния Кейпс и бяха готови за потапяне. След десет минути вече бяха изчезнали. Под водата, при курс едно-едно-нула, малкият екипаж от офицери и старшини започна да върши привичните дейности по управлението на тяхната стара ядрена подводница, макар и с недостиг на хора. „Етън Алън“ отговаряше послушно на заповедите им и се движеше с дванадесет възела без старата й машинария да вдига почти никакъв шум.
ЕДИНАДЕСЕТИ ДЕН
13 декември, понеделник
На борда на „Тъндърболт“ А-10
Това беше много по-забавно, отколкото да караш някой DC-9. Майор Анди Ричардсън беше прекарал повече от десет хиляди часа в тях и само около шестстотин в своя щурмови изтребител „Тъндърболт“ II А- 10, но той определено предпочиташе по-малкия от двата двумоторни самолета. Ричардсън принадлежеше към 175-а тактическа група изтребители от ВВС на Националната гвардия в Мериленд. По принцип неговата ескадрила излиташе от малко летище източно от Балтимор. Но когато преди два дни неговото поделение беше попълнено, 175-а и още шест групи от Националната гвардия и резервни части бяха претъпкали вече оживената база за стратегическо авиационно командване при военновъздушната база Лоринг в Мейн. Бяха излетели в полунощ и бяха заредили само преди половин час във въздуха на хиляда мили над Северноатлантическия океан. Сега Ричардсън и неговата група от четири самолета се плъзгаха с четиристотин възела на тридесет метра над черните води.
На сто мили зад четирите изтребителя следваха деветдесет самолета, които летяха на девет хиляди метра, и това определено щеше да заприлича на руснаците на основното направление на удар — масирана атака на въоръжени тактически изтребители. Точно това си и беше, но в същото време и не беше. Истинската мисия щеше да изпълни нисколетящият екип от четири самолета.
Ричардсън обичаше самолета А-10. Хората, които летяха на него, го наричаха галено Африканския глиган или само Глигана. Почти всички тактически самолети имаха обтекаеми силуети, които им бяха дадени заради нуждата от скорост и маневреност при битка. Но не и на Глигана, който беше може би най-грозният самолет, създаван някога за американските ВВС. Двата турбовентилаторни мотора висяха сякаш поставени допълнително на двурулната опашка, която също бе отживелица от тридесетте години. Нейните подобни на дебели плочи крила нямаха и следа от положителна стреловидност и бяха извити в средата заради тромавия колесник. Долната страна на крилата беше осеяна с множество скоби за снаряди, а фюзелажът беше изграден около главното оръдие на самолета — GAU-8, тридесетмилиметрово ротационно оръдие, изработено специално за унищожаване на руски танкове.
За тази мисия самолетът на Ричардсън носеше пълен товар снаряди от обеднен уран за оръдията „Авенджър“, две касетъчни бомби „Рокай“ и допълнително противотанково въоръжение. Точно под фюзелажа беше контейнерът с апаратурата за полет на ниска височина и нощен инфрачервен прицел (ПНСНИП); всички останали точки за окачване на оръжие, с изключение на една, бяха заети от резервоари с гориво.
175-а беше първата ескадрила от Националната гвардия, която беше получила ПНСНИП. Това беше комплект от електронни и оптични системи, които даваха възможност на Глигана да вижда през нощта, докато търси цели от минимална височина. Правеха нощта ден и така мисията ставаше по-малко рискована. Освен това всеки ПНСНИП беше с малки размери и, за разлика от артилерийските снаряди и „Рокай“ тази вечер щеше да бъде използван.
Ричардсън нямаше нищо против, всъщност изпитваше удоволствие от хазартния момент в мисията. Двама от неговите другари бяха като него пилоти от въздушните линии, а третият от селскостопанската авиация — всички хора с опит в ниските полети. И тяхната мисия беше добра.
Брифингът, воден от морски офицер, беше продължил повече от час. Смятаха да направят посещение на съветската флота. Ричардсън беше чел във вестниците, че руснаците са се раздвижили за нещо, а когато чу на брифинга, че са изпратили флотата си толкова близо до американските брегове, беше поразен от тяхната смелост. Вбесила го беше новината, че предния ден един от техните малки скапани дневни изтребители е улучил един „Томкет“ и почти е убил един човек от екипажа му. Чудеше се защо на флотата е била дадена заповед да не се отговаря на огъня. По-голямата част от въздушната група на „Саратога“ се виждаше на бетонните площадки на Лоринг — наредени един до друг В-52, А-6Е „Интрудър“ и F-18 „Хорнет“ с техните артилерийски боеприпаси до тях. Ричардсън си помисли, че тяхната мисия е само първото действие, деликатната част. Докато руснаците следят полета на самолетите от основната ударна група на границата на обсега на техните зенитни ракети, неговата група от четири самолета ще се промъкне през радарния контрол до флагманския кораб на руската флота, ядрения крайцер „Киров“. За да връчи едно послание.
Странно беше, че с тази мисия бяха натоварени гвардейци. Почти хиляда самолета бяха мобилизирани по Източния бряг, около половината от тях бяха от военновъздушния резерв, и Ричардсън предполагаше, че това е част от посланието. Една много трудна тактическа операция се провеждаше от хора от втора линия, докато редовните ескадрили стояха готови на пистите на Лоринг, Макгиър, Доувър, Пийз и няколко други бази от Вирджиния до Мейн, заредени с гориво, с получени нареждания, готови. Почти хиляда самолета! Ричардсън се усмихна. Нямаше да има достатъчно цели за всички.
— „Лайнбекър“21, тук е „Сентри-Делта“. Целта на нула-четири- осем, разстояние петдесет мили. Курс едно-осем-пет, скорост — двадесет.
Ричардсън не потвърди съобщението по кодирания радиоканал. Полетът беше под КОНЕМ. Всеки електронен шум можеше да привлече вниманието на руснаците. Дори и радарът му за търсене на цели беше изключен и работеха само пасивните инфрачервени сензори и чувствителните телевизионни камери. Ричардсън погледна бързо наляво и надясно. От втора линия, по дяволите, каза си той. Всеки човек в ескадрилата имаше поне четири хиляди часа, повече, отколкото някои редовни пилоти въобще щяха да навъртят някога, повече от летателните часове на повечето от астронавтите. И тези птички бяха управлявани от хора, които се занимаваха със самолети, защото им харесваше. Главното беше, че неговата ескадрила беше в по-добра бойна готовност, отколкото всяка друга редовна ескадрила, и беше претърпяла
