компютри, един от тях правеше добри пари от онлайн системите „Сиера“…
Пак се замечта, Джоунси, скара се той на себе си. Не беше лесно да слушаш безрезултатно с часове. Щеше да е добра идея да се позволи на хората на сонарите да могат да четат по време на работа. Но той имаше достатъчно здрав разум да не направи такова предложение. Господин Томпсън може и да склони, но командирът и всички висши офицери преди бяха служили на ядрена подводница и имаха желязно правило: да се следи всеки уред с максимална концентрация през цялото време. Джоунс не мислеше, че това е много умно. При хората на сонарите беше различно. Те много лесно се изтощаваха. За да се бори с това, Джоунс използваше музиката и игрите. Отморяваше се с различни забавления, особено с „Чоплифтър“. Човек трябваше да има нещо, с което да си отвлича вниманието поне веднъж дневно, мислеше си той. А в някои случаи и по време на дежурство. Дори и шофьорите на камиони, определено не най-интелигентната социална прослойка, използваха радио и касетофони, за да не се унасят. Но моряците на ядрена подводница, струваща милиони…
Джоунс се наведе напред, притискайки слушалките до ушите си. Откъсна надраскания горен лист от бележника си и отбеляза времето на следващия чист. След това настрои усилвателя, чиято стрелка вече беше почти до края на скалата, и отново изключи процесорите. Главата му едва не се пръсна от какофонията на повърхността. Джоунс търпя това една минута, като ръчно се опитваше да отстрани шумовете с най-висока честота. Аха, каза си той. Може би SAPS ме обърква малко — прекалено рано е да се каже със сигурност.
Когато Джоунс за пръв път се запозна с тези уреди в школата за оператори на сонари, изпита изгарящо желание да ги покаже на брат си, който имаше магистърска степен по електроника и работеше като консултант в звукозаписната индустрия. Имаше единадесет патента на свое име. Апаратурата на „Далас“ щеше да му събере очите. Военните системи за дигитализиране на звука бяха години напред пред каквато и да е комерсиална техника. Жалко, че заедно с машинариите на ядрения реактор и всичко това беше секретно…
— Господин Томпсън — каза тихо Джоунс, без да се оглежда — бихте ли помолили капитана, ако можем, да извием малко по на изток и да намалим с някой и друг възел.
— Капитане! — Томпсън излезе в коридора, за да предаде молбата. След петнадесет секунди бяха заповядани нов курс и скорост. Десет секунди след това Манкузо беше при сонара.
Командирът се беше потил много над това. Преди два дни беше ясно, че обектът, с който бяха установили контакт по-рано, беше действал противно на очакванията и не се беше движил по маршрута или изобщо не беше намалил скоростта. Капитан I ранг Манкузо беше объркал нещо — възможно ли беше да не е познал и маршрута на техния посетител? И какво означаваше това, че техният приятел не се беше движил по маршрута? Джоунс отдавна беше разбрал — това означаваше, че обектът е ядрена подводница. А командирите на ядрени подводници никога не вдигаха висока скорост.
Джоунс стоеше, както обикновено, прегърбен над масата си и с лявата си ръка помоли за тишина, докато буксирната антена на края на кабела застана точно в азимутен ъгъл изток-запад. Цигарата му догоря незабелязано в пепелника. Един магнетофон работеше непрекъснато в стаята със сонара и лентите се сменяха на всеки час и се пазеха за по-късен анализ на брега. До него стоеше друг магнетофон, записите от който се използваха на борда на „Далас“ за повторно изследване на установени контакти. Джоунс се протегна и го включи, след което се обърна и видя, че капитанът го гледа. По лицето на Джоунс се плъзна лека уморена усмивка.
— Да — прошепна той. Манкузо посочи високоговорителя. Джоунс поклати глава.
— Прекалено слабо е, капитане. Едва го хващам в момента. Горе-долу на север, мисля, но ми трябва време. — Манкузо погледна игличката на интензивността, върху която Джоунс почукваше. Тя беше почти на нула. На всеки петдесет секунди подскачаше слабо. Джоунс пишеше бясно. — Тъпите филтри SAPS изтриват част от звука!!! Имаме нужда от по-добри филтри и по-добър ръчен контрол за филтрите! — написа той.
Манкузо си каза, че това е леко абсурдно. Той гледаше Джоунс, както беше гледал жена си, когато тя раждаше Доменик, и броеше трептенията на иглата, както беше броил контракциите й. Но никаква тръпка не можеше да се сравни с това. Беше се опитал да го обясни на баща си с тръпката, която получаваш, когато в първия ден на ловния сезон чуеш шумолене на листа и знаеш, че това не е човек. Но това сега беше по- вълнуващо. Той преследваше хора, подобни на него самия, на съд, подобен на неговия.
— Става по-силен, капитане. — Джоунс се наведе и запали цигара. — Насочил се е към нас. Мисля, че е на три-пет-нула, може би по-вероятно на три-пет-три. Все още е много слабо, но това е нашето момче. Хванахме го. — Джоунс реши да рискува и да бъде малко нагъл. Заслужил беше малко толерантност. — Ще чакаме или ще преследваме, сър?
— Ще чакаме. Няма смисъл да рискуваме да го загубим. Ще го оставим да дойде спокойно, докато ние правим известната си имитация на дупка във водата, после се залепяме след него, точно на опашката му. Искам още един запис на тези сигнали и искам ВС-10 отново да ги сканира със SAPS. Използвайте инструкциите за съкращаване на алгоритмите за обработка на данните. Искам контактът да бъде анализиран, а не интерпретиран. Пускайте го на всеки две минути. Искам почерка му записан, дигитализиран, смачкан, изтеглен, изстискан. Искам да знам всичко за него, шумовете от движението му, почерка на двигателите му, тяхното функциониране. Искам да знам точно кой е той.
— Той е руснак, сър — отбеляза Джоунс.
— Но кой руснак? — усмихна се Манкузо.
— Ясно, капитане. — каза Джоунс. Щеше да бъде дежурен още няколко часа, но краят вече се виждаше. Почти. Манкузо седна и открадвайки една от цигарите на Джоунс, взе едни свободни слушалки. Беше се опитвал да се пребори с този навик от един месец. Щеше да има по-добри шансове на брега.
На борда на „Инвинсибъл“ от Кралските ВМС
Сега Райън носеше униформата на Кралските ВМС. Това беше временно. Друг белег за това, колко набързо беше извършена тази работа, беше фактът, че той имаше само една униформа и две ризи. Целият му гардероб в момента се почистваше и в промеждутъка той беше облечен с чифт английски панталони и пуловер. Колко типично, помисли си той, никой и не знае, че съм тук. Бяха го забравили. Нямаше съобщения от президента — не че той беше очаквал да получи, — а Пейнтър и Дейвънпорт бяха много щастливи да забравят, че той въобще някога е бил на „Кенеди“. Гриър и съдията вероятно се занимаваха с някоя и друга проклета глупотевина, може би злорадствайки, че Джак Райън е на приятно пътешествие на държавни разноски.
Това определено не беше приятно пътешествие. Джак отново откри податливостта си на морска болест. „Инвинсибъл“ беше около брега на Масачузетс, чакащ руските кораби и яростно дебнещ червените подводници в района. Правеха кръгове в постоянно развълнувания океан. Всички имаха работа с изключение на него. Пилотите излитаха по два и повече пъти дневно и правеха тренировки със своите съюзници от американските ВВС и ВМС, действащи от бази на брега. Корабите упражняваха тактиката за водене на бой на повърхността на океана. Както адмирал Уайт беше казал на закуска, това се превърна в чудно продължение на „Пъргав делфин“. Джак не обичаше да бъде излишен. Всички бяха вежливи, разбира се. Всъщност дори преливаха от гостоприемство. Той имаше достъп до командния център и когато беше поискал да види как британците следят подводниците, всичко му беше обяснено в толкова много детайли, че той в края на краищата разбра около половината.
В момента четеше сам в кабината на Уайт, която беше станала постоянният му дом на борда. Ритър предвидливо беше сложил едно изследване на ЦРУ в раницата му. Озаглавено „Блудните деца: Психологически профил на бегълците от Източния блок“, изследването от триста страници беше изработено от екип психолози и психиатри, които работеха за ЦРУ и други разузнавателни агенции, помагайки на бегълците да намерят място в американското общество и — в това беше сигурен — помагайки да се установят пропуските на ЦРУ в сигурността. Не че те бяха много, но всичко, което Управлението правеше, си имаше две страни.
Райън призна на себе си, че това беше доста интересна материя. Той никога не се беше замислял какво подтиква бегълците, смятайки, че оттатък Желязната завеса има достатъчно неща, които биха накарали всеки разумен човек да използва всеки шанс да избяга на Запад. Но това не беше така просто, прочете той, въобще не беше така просто. Всеки, който бягаше, беше напълно уникална личност. Докато един може да
