схваща неравенството на хората при комунизма и да жадува за справедливост, религиозна свобода, шанс да се развие като личност, на друг просто може да му се е приискало да забогатее, след като е прочел колко хищно капиталистите експлоатират масите и решил, че да си експлоататор си има и добри страни. Райън намери, че това е интересно, макар и да е цинично.
Друг тип беше фалшивият беглец, измамникът, човек, пробутан на ЦРУ като жива дезинформация. Но този тип можеше да се развие и по двата начина. Накрая можеше да стане истински беглец. Америка, усмихна се Райън, може да бъде доста съблазнителна за човек, свикнал със сивия живот в Съветския съюз. Все пак повечето от тези имплантирани хора бяха опасни врагове. Поради тази причина на един беглец никога не се вярваше. Никога. Човек, сменил лагера един път, можеше да го направи отново. Дори и идеалистите имаха съмнения, големи угризения на съвестта за това, че са изоставили своята родина. В бележка под линия един лекар пишеше, че именно изгнанието било най-голямото наказание за Александър Солженицин. За един патриот да е далеч от отечеството беше по-голямо мъчение, отколкото да е в ГУЛАГ. На Райън това му се стори странно, но все пак вероятно.
Останалата част от изследването се занимаваше с проблемите по интегрирането на бегълците в обществото. Немалко съветски бегълци се самоубиваха след няколко години на Запад. Някои просто не можеха да се приспособят към свободата по същия начин, по който хората, стояли дълго време в затвора, често не успяват да свикнат с живот, който не е под строг контрол, и извършват нови престъпления, за да се върнат в „сигурната“ си среда. През годините ЦРУ беше изработило модел за справяне с този проблем и една от диаграмите в приложенията показваше рязкото спадане на случаите на лошо приспособяване към новия живот. Райън четеше бавно и внимателно. Докато правеше доктората си по история в университета в Джорджтаун, през малкото си свободно време той беше посетил няколко лекции по психология. Беше си тръгнал с оформящо се подозрение, че психолозите всъщност не знаят нищо, че се събират и се сплотяват около произволни идеи, които всички могат да използват… Той поклати глава. И жена му от време на време казваше същото. Практикуващ преподавател по очна хирургия в болницата „Сейнт Гай“ в Лондон по програма за размяна на специалисти, Керълайн Райън разглеждаше всичко в черно и бяло. Ако някой има проблем с очите, тя или щеше да го оправи, или нямаше да може да го оправи. Съзнанието беше нещо друго, заключи Джак, след като прегледа изследването за втори път, и към всеки беглец трябва да се подхожда като към отделна личност, с него трябва внимателно да се занимава отзивчив служител, който има и време, и желание. Райън се зачуди дали би бил добър на тази длъжност.
Влезе адмирал Уайт.
— Скучно ли ти е, Джак?
— Не точно, адмирале. Кога ще се свържем с руснаците?
— Тази вечер. Твоите приятели са им дали да разберат след оня инцидент с „Томкет“.
— Това е добре. Може би хората ще се събудят, преди да е станало нещо наистина лошо.
— Мислиш ли? — Уайт седна.
— Е, адмирале, ако те наистина търсят изчезнала подводница, да. Ако не, значи са тук поради напълно различна причина и аз съм сбъркал. По-лошо, аз ще трябва да живея с тази грешка… или да умра с нея.
Военноморски медицински център в Норфолк
Тейт се чувстваше по-добре. Доктор Джеймсън го беше отменил и му беше позволил да се свие в лекарското канапе за пет часа. Това беше най-дългият сън, който той беше проспал наведнъж, но беше достатъчен, за да изглежда ненормално активен за останалата част от персонала на етажа. Направи бързо телефонно обаждане и му изпратиха малко мляко. Като мормон Тейт избягваше всичко, в което имаше кофеин — кафе, чай, дори и кола-питиетата, и въпреки че този вид вътрешна дисциплина беше необичайна за един лекар, да не говорим за човек с униформа, той почти не мислеше за нея, с изключение на редките случаи, когато показваше нейния принос за дълголетието пред своите колеги. Тейт изпи млякото си, обръсна се в банята и се появи готов да посрещне още един ден.
— Нещо за радиационното облъчване, Джейми?
Рентгенологичната лаборатория беше започнала да работи по въпроса.
— Доведоха офицер, специалист по атомна физика, от една база за подводници и той прегледа дрехите на скенер. Имаше заразяване вероятно от двадесет рада, недостатъчни за явен физиологичен ефект. Аз мисля, че всичко може да е следствие на това, че сестрата вероятно е взела пробата от опакото на ръката му. Крайниците може би все още страдат от недостиг на кръв. Това може да обясни и ниското ниво на белите кръвни телца. Може би.
— Как е той иначе?
— По-добре. Не много, но по-добре. Мисля, че кефлинът е подействал. — Докторът отвори диаграмата. — Нивото на белите кръвни телца се нормализира. Преляхме му една доза кръв преди два часа. Кръвната картина приближава нормалното ниво. Кръвното му налягане е сто на шестдесет и пет, пулсът му — деветдесет и четири. Температурата му преди десет минути беше 37,8°, колебаеше са за последните няколко часа.
— Сърцето му изглежда доста добре. Всъщност мисля, че ще оцелее, ако не изникне нещо неочаквано. — Джеймсън си припомни, че при тежките случаи на хипотермия, неочакваното можеше да изчака и месец, преди да се появи.
Тейт проучи диаграмата, спомняйки си какъв беше преди години. Умен млад доктор, точно като Джейми, уверен, че може да излекува света. Беше приятно чувство. Жалко, че навлизането в практиката — в неговия случай двете години в Дананг — го унищожава. Въпреки това Джейми беше прав. Имаше достатъчно подобрение, за да станат шансовете на пациента в значителна степен по-добри.
— Какво правят руснаците? — попита Тейт.
— Печкин е на пост в момента. Когато дойде неговият ред, и той се преоблече… Знаете ли, той накара оня капитан Смирнов да пази дрехите му, сякаш очакваше, че някой ще му ги открадне или нещо такова!
Тейт му обясни, че Печкин е агент на КГБ.
— Без майтап? Може би има скрит пистолет. — Джеймсън се засмя. — Ако е така, по-добре е да внимава. Имаме трима морски пехотинци тука.
— Морски пехотинци? Защо?
— Забравих да ти кажа. Някакъв репортер откри, че тук имаме руснак и се опита с някакви лъжи да достигне до етажа. Една сестра го спря. Адмирал Блекбърн научи за това и направо побесня. Целият етаж е затворен за външни лица. Каква е голямата тайна между другото?
— Да пукна, ако знам, но това е положението. Какво мислиш за тоя Печкин?
— Не знам. Никога досега не съм срещал руснаци. Те не се усмихват много. Начинът, по който стоят на пост, наблюдават пациента… Човек може да си помисли, че очакват, че ще го откраднем.
— Или че очакват той да каже нещо, което те не искат да чуем? — предположи Тейт. — Нямаш ли чувството, че те може и да не искат той да оцелее. Имам предвид, когато не искаха да ни кажат на каква подводница е бил.
Джеймсън се замисли за това.
— Не. Руснаците правят тайни от всичко, нали? Все пак Смирнов ни каза.
— Иди да поспиш малко, Джейми.
— Слушам, капитане. — Джеймсън тръгна към канапето.
Питахме ги на каква подводница е бил, мислеше си капитанът, като имахме предвид дали е била ядрена, или не. Ами ако те са си помислили, че ги питаме дали е била с ракети, или без? В това има смисъл, нали? Да. Подводница с ракети точно до нашия бряг и цялата тази активност в Северния Атлантик. Коледа. О, боже! Ако щяха да го правят, щяха да го направят точно сега, нали? Той тръгна надолу по коридора. Една сестра излезе от стаята с кръвна проба и тръгна към лабораторията. Това се правеше на всеки час и така за няколко минути Печкин оставаше сам при пациента.
Тейт зави на ъгъла и през стъклото видя как Печкин седи в един стол до леглото и гледа своя сънародник, все още в безсъзнание. Беше облякъл зелен халат. Направен за бързо обличане, той беше с две лица, с джобове и от двете страни, така че лекарят да не губи време да гледа дали не го облича
