— Всичко наред ли е? — извика капитанът надолу към извитата задна палуба.
— Да, капитане. Готови сме, когато кажеш — отговори лейтенант Еймс.
— Машинното отделение — каза капитанът по интеркома, — искам да сте готови за тръгване след десет минути.
— Готови сме сега, капитане.
Един пристанищен влекач беше готов да им помогне при излизането от дока. Еймс държеше заповедите — още нещо, което също не се харесваше на капитана. Със сигурност нямаше да следят вече руски подводници, не и с тази проклета „Авалон“.
„Червения октомври“
— Виж, Свядов — показа Мелехин, — ще ти покажа как мисли един саботьор.
Лейтенантът дойде и погледна. Главният инженер сочеше един клапан на топлообменника. Преди да даде обяснение, Мелехин отиде до телефона на стената.
— Другарю капитан, тук е Мелехин. Открих го. Трябва да бъде спрян реакторът за един час. „Гъсеницата“ може да работи и на акумулатор, нали?
— Разбира се, другарю главен инженер — каза Рамиус, — действайте.
Мелехин се обърна към офицера помощник-механик.
— Ти ще спреш реактора и ще свържеш акумулаторите с моторите на „гъсеницата“.
— Веднага, другарю. — Офицерът започна да се занимава с управляващите лостове.
Времето, докато открият утечката, беше тежко за всички. След като откриха, че гайгеровите броячи са саботирани и Мелехин и Бородин ги поправиха, беше започнала пълна проверка на реакторното отделение, дяволски сложна задача. Въобще не беше и ставало дума за голяма утечка, иначе при търсенето й Свядов щеше да облече предпазен костюм — дори и малка утечка лесно можеше да отреже ръка на човек. Те смятаха, че би трябвало да бъде малка утечка в частта от системата с ниско налягане. Така ли беше наистина? Именно неизвестността притесняваше всички.
Проверката, направена от главния инженер и заместник-командира, беше продължила не по-малко от осем часа, през които реакторът беше спрян. Това прекъсна електричеството в целия кораб с изключение на лампите за тревога и моторите на „гъсеницата“. Дори и дейността на системите за поддържане на въздуха беше намалена. Това предизвика тихо недоволство у екипажа.
Проблемът беше, че Мелехин все още не можеше да открие утечката, а когато значките бяха проверени преди един ден, те не показваха нищо! Възможно ли беше?
— Хайде, Свядов, кажи ми какво виждаш. — Мелехин се върна и посочи.
— Клапанът за проверка на водата. — Отварян само в пристанище, когато реакторът беше студен, той се използваше, за да се залее с вода изстудяващата се система и да се провери за странни примеси във водата. Клапанът беше съвсем обикновен, незабележим — голям клапан с голямо колело. Тръбата под него беше по-скоро завинтена, отколкото заварена.
— Голям гаечен ключ, ако може, лейтенант. — Мелехин протакаше урока, помисли си Свядов. Той беше от най-бавните учители, когато се опитваше да каже нещо важно. Свядов се върна с дългия един метър тръбен ключ. Главният механик изчака да изключат съоръжението и след това повторно провери датчика, за да се увери, че тръбите вече не са под налягане. Той беше много внимателен човек. Постави ключа на винта и го завъртя. Той лесно се поддаде.
— Виждате, другарю лейтенант, резбата по тръбата всъщност продължава и по облицовката на клапана. Защо е позволено това?
— Улеите са от външната страна на тръбата, другарю. Самият клапан поема налягането. Приспособлението, което е завито върху него, е просто свързващ елемент. Видът на връзката не прави мястото рисковано, когато системата е под налягане.
— Правилно. Един съединителен винт не е достатъчно силен да издържи цялото налягане на системата. — Мелехин зави винта докрай с ръце. Беше идеално изработен, резбата все още блестеше от машинната обработка. — А ето това е саботаж.
— Не разбирам.
— Някой е измислил това много внимателно, другарю лейтенант. — Гласът на Мелехин беше смесица от възхищение и гняв. — В нормален работен режим, т.е. средна скорост, налягането в системата е осем килограма на квадратен сантиметър, прав ли съм?
— Да, другарю, а при пълна мощност налягането е с девет десети по-високо. — Свядов знаеше всичко това наизуст.
— Но ние рядко използваме пълна мощност. Това тук е плътно прикрепен към отвора за скачване на парните тръби участък. Сега тук е пробита малка дупчица, няма дори и милиметър. Виж. — Мелехин се наведе сам да разгледа по-добре. Свядов беше доволен, че стои по-далече. — Няма дори и милиметър. Саботьорът е махнал винта, пробил е дупката и е поставил винта обратно. Малката дупчица позволява на съвсем малко количество пара да изтича, и то съвсем бавно. Парата не може да се издигне, защото винтът лежи на този ръб. Погледнете как е обработено! Съвършено, както виждате, съвършено! Парата съответно не може да излезе отгоре. Тя може само да си пробие път надолу по улеите, описвайки кръгове, докато най-накрая стигне до тръбата. Това е съвсем достатъчно. Съвсем достатъчно да зарази цялото отделение със съвсем малко количество. — Мелехин вдигна поглед. — Има някой много умен човек. Достатъчно умен да знае как точно работи тази система. Когато намалихме налягането, за да проверим за утечка, в мястото на скачване не е имало достатъчно високо остатъчно налягане, за да може да изтласка парата надолу по улеите, и ние не можахме да намерим утечката. Налягането е достатъчно само при нормално ниво на мощността, но ако човек подозира, че има утечка, той намалява мощността в системата. А ако бяхме увеличили мощността до максимум, кой знае какво можеше да се случи. — Мелехин поклати глава с възхищение. — Има някой, който е много, много умен. Надявам се да се запозная с него. О, надявам се да се запозная с този умен човек. Защото, когато това стане, ще взема едни огромни стоманени клещи… — гласът на Мелехин премина в шепот — …и ще му смачкам топките! Донесете ми малкия комплект за електрозаваряване, другарю. Мога да оправя това сам за няколко минути.
Капитан първи ранг Мелехин държеше на думата си. Той не би позволил на никой да свърши тази работа. Това беше неговото съоръжение и той носеше отговорност за него. Свядов беше много доволен от това. Към мястото на аварията беше заварено малко парченце неръждаема стомана и Мелехин го изпили с фини инструменти, за да не повреди улеите. След това натри с уплътнителен материал на основата на гума улеите и зави винта обратно. Цялата процедура отне двадесет и осем минути по часовника на Свядов. Както му бяха казали в Ленинград, Мелехин беше най-добрият механик на подводници.
— Проверка на статичното напрежение, осем килограма — заповяда той на помощник-механика.
Реакторът беше активиран наново. Пет минути по-късно налягането достигна нивото при нормална мощност. Мелехин държа брояч под тръбата в продължение на десет минути — и не отчете нищо, дори на втора настройка. Той отиде до телефона да съобщи на капитана, че утечката е заварена.
Мелехин пусна хората на вахта обратно в отделението, за да върнат инструментите обратно по местата им.
— Виждате ли как се прави, лейтенант?
— Да, другарю. Тази единствена утечка достатъчна ли беше да ни зарази всичките?
— Явно.
Свядов се чудеше дали е така. Пространството около реактора не беше нищо друго освен сбор от тръби и винтове и този акт на саботаж не можеше да е отнел много време. Ами ако и други такива бомби бяха скрити из системата?
— Може би се притеснявате прекалено много, другарю — каза Мелехин. — Да, обмислил съм това. Когато пристигнем в Куба, ще направя статична проверка при пълна мощност на цялата система, но не мисля, че това е добра идея за момента. Ще продължим двучасовия режим на наблюдение. Възможно е саботьорът да е някой от екипажа. Ако това е така, няма да позволя тук да остават хора достатъчно дълго, че да правят повече бели. Наблюдавайте внимателно екипажа.
