ДВАНАДЕСЕТИ ДЕН
14 декември, вторник
„Далас“
— Лудия Иван! — изкрещя Джоунс достатъчно силно, че да го чуят в центъра за управление.
— Командире! — Томпсън повтори предупреждението.
— Пълен стоп! — заповяда бързо Манкузо. — Системите на ултратихо!
На хиляда метра пред „Далас“ обектът, с който бяха установили контакт, беше направил рязък завой надясно. Правеше това на около всеки два часа, откакто отново бяха установили контакт, и въпреки това недостатъчно редовно, че на „Далас“ да се нагодят към този модел. Този, който управлява тази подводница, си знае работата, помисли си Манкузо. Руската ракетна подводница правеше пълен кръг, така че нейният носов сонар да може да провери дали някой не се крие в „ахилесовата й пета“.
Да се скриеш при такава маневра беше повече от трудно — беше опасно, особено по начина, по който го направи Манкузо. Когато „Червения октомври“ смени курса си, нейната кърма, като на всички кораби, тръгна в посока противоположна на завоя. Тя беше като стоманена бариера точно на пътя на „Далас“, докато влезе в първата част на завоя, и на седемхилядитонната подводница й бе нужно доста разстояние, за да спре.
Точният брой на произшествията, станали между американски и съветски подводници, беше строго пазена тайна, но фактът, че има такива произшествия, не беше. Една специфично руска тактика за принуждаване на американците да спазват дистанция беше един специален завой, наречен в американската флота Лудия Иван.
През първите няколко часа, докато следяха този контакт, Манкузо беше спазвал внимателно дистанция. Беше научил, че подводницата не завива бързо. Тя маневрираше по-скоро мързеливо и сякаш се изкачваше с двадесет-тридесет метра, когато завиваше, накланяйки се почти като самолет. Той подозираше, че руският командир не използва маневреността си докрай — интелигентна постъпка, с която един капитан скриваше част от способностите на съда си и по-късно можеше да изненада противника с тях. Това позволяваше на „Далас“ да следва руснаците на наистина много късо разстояние и даде на Манкузо възможност да намали скоростта си и да се плъзне напред, така че едва избягна кърмата на руската подводница. Ставаше все по-добър в това — прекалено добър, шепнеха си неговите офицери. Последния път бяха минали на повече от сто и петдесет метра от витлата на руснаците. Огромният завой, който руската подводница описа, я отведе изцяло зад „Далас“, докато той помириса опашката на своята жертва.
Най-опасната, но не и единствена част от маневрата беше да избегнат сблъсък. „Далас“ трябваше и да остане невидим за пасивните хидроакустични радари на своята плячка. За да се направи това, инженерите трябваше да намалят мощността в техния реактор S6G до съвсем малка част от пълната му мощност. За щастие реакторът можеше да работи при толкова ниска мощност, без да използва охладителна помпа, тъй като за охладител можеше да се използва нормалната конвекционна циркулация. Освен това на кораба беше наложен стриктен режим за обеззвучаване. На „Далас“ бяха забранени всякакви дейности, които можеха да вдигнат шум, и екипажът се отнесе толкова сериозно към това, че дори обикновените разговори в стола бяха приглушени.
— Намаляване на скоростта — докладва лейтенант Гудмън. Манкузо реши, че този път „Далас“ няма да си забива носа в противниковата подводница, и отиде при сонара в задната част на съда.
— Целта все още завива надясно — докладва тихо Джоунс. — Вече би трябвало да е чисто. Разстояние до кърмата може би шестотин метра, може би малко по-малко… Да, вече е чисто, ъгълът се променя по- бързо. Шумовете от реактора и от скоростта са постоянни. Бавен завой надясно. — Джоунс погледна капитана с края на окото си, реши да рискува и се обърна да изкаже едно свое наблюдение. — Командире, тоя тип е наистина самоуверен, искам да кажа, наистина самоуверен.
— Обясни защо — каза Манкузо, предполагайки, че знае отговора.
— Капитане, той не намалява скоростта така, както ние правим, а и ние правим завоите доста по-остро. Като че ли го прави по навик, нали разбирате? Сякаш бърза да стигне някъде и сякаш наистина не вярва, че някой може да го проследи, чакайте…Да, добре, току-що промени курса си, дясната страна на носа се отклони на около половин миля… Все още бавно завиват. Отново ще се окажат точно зад гърба ни. Сър, ако командирът им знае, че има някой тук, значи действа страшно спокойно. Какво мислиш, Френчи?
Старши офицерът в сонарното отделение Лавал поклати глава.
— Той не знае, че сме тук. — Лавал не искаше да каже нищо повече. Смяташе, че да следва на толкова малко разстояние чуждата подводница беше безразсъдство от страна на Манкузо. Той явно имаше голям кураж за да си играе така с подводница 688 — при съвсем малка грешка щеше да се окаже с кофа и лопата на брега.
— Минават ни отдясно. Моторите им работят равномерно. — Джоунс извади калкулатора си и натисна няколко копчета. — Сър, при това изместване на ъгъла с такава скорост разстоянието става около километър. Мислите ли, че е възможно странната му система на управление да влияе на ефективността на управлението?
— Може би. — Манкузо взе едни свободни слушалки и ги включи, за да слуша.
Шумът беше същият. Свистене, а на всеки четиридесет-петдесет секунди странен нисък тътен. От толкова близо те можеха да чуят и къркоренето и пулсирането на реакторната помпа. Имаше и някакъв рязък звук, може би някой готвач триеше тиган върху метална скара. Манкузо се усмихна на себе си. Чувстваше се като крадец, толкова близо до вражеска подводница — не, не точно вражеска — и да чува всичко. При подобри акустични условия можеха да чуят разговори. Не толкова добре, че да ги разберат, разбира се, а като на вечерно парти, когато се чува едновременното дърдорене на десетина двойки.
— Минава зад нас и все още прави кръг. Радиусът на завоя му трябва да е около километър — отбеляза Манкузо.
— Да, капитане, горе-долу толкова — съгласи се Джоунс.
— Той просто е отклонил рулевата плоскост докрай и ти си прав, Джоунси — той е забележително небрежен. Хм, а казват, че всички руснаци са параноици — не и този. — Още по-добре, помисли си Манкузо.
Ако въобще щеше да чуе „Далас“, щеше да е сега — сонарът на носа му беше насочен право към тях. Манкузо свали слушалките си, за да чуе шумовете в своята подводница. В „Далас“ беше като в гроб. Думите „Лудия Иван“ се бяха предали от ухо на ухо и след секунди целия екипаж реагира. Как можеш да наградиш целият екипаж, чудеше се Манкузо. Той знаеше, че ги кара да работят много, понякога прекалено много, но, по дяволите, струваше си!
— Десният борд — каза Джоунс. — Точно напречно на нас, скоростта непроменена, курсът е малко по- прав сега, разстояние според мен около хиляда и сто метра. — Мъжът на сонара извади носна кърпичка от задния си джоб и си изтри с нея ръцете.
Явно е напрегнат, но никога не би разбрал, ако само го слушаш, помисли си капитанът. Всички от екипажа му бяха професионалисти.
— Отмина ни. От дясната част на носа и мисля, че престана да завива. На бас, че отново се е установил на едно-девет-нула. — Джоунс ухилен вдигна поглед. — Отново успяхме, капитане.
— Добре, добра работа свършихте. — Манкузо се върна в бойния център. Всички бяха изпълнени с очакване. „Далас“ беше мъртва във водата, носеше се надолу леко наклонена.
— Включете двигателите. Вдигнете бавно до тринадесет възела. — Няколко секунди по-късно се чу почти недоловим шум от увеличаващия мощността си реактор. След секунда стрелката на скоростомера рязко подскочи. „Далас“ се движеше отново.
— Внимание, говори капитанът — каза Манкузо по комуникационната система „от ухо на ухо“. Захранваните с електричество високоговорители бяха изключени и думите му щяха да се предадат по всички отделения от присъстващите. — Те отново ни заобиколиха, без да ни усетят. Всички свършихте добра работа. Отново можем да си поемем дъх. — Манкузо остави слушалката. — Господин Гудмън, да се върнем на опашката им.
— Слушам, капитане. Кормилното отделение, рул пет градуса наляво.
— Слушам, пет градуса наляво — рулевият потвърди заповедта и завъртя кормилото. След десет минути „Далас“ отново беше зад своя контакт.
