Нашият кораб е на континента и ще се върне едва утре. Ще мине седмица, преди отново да отплава, така че можеш да разчиташ поне на още осем дни тук.
Осем дни! Късметът му продължаваше да работи. Затова време можеха да се случат толкова неща — щеше да се погрижи да се случат!
През следващия половин час описа пътуването си от мястото на катастрофата, а доктор Кийт задаваше въпроси и си записваше. Сякаш нищо от разказа не го изненада, а когато Джони свърши, той извади куп снимки от чекмеджето на бюрото си. На тях бяха фотографирани делфини — не беше и подозирал, че съществуват толкова разновидности.
— Можеш ли да разпознаеш приятелите си?
— Ще се опитам. — Джони започна да рови из снимките. Бързо отстрани всички, освен три вероятни и две възможни.
Доктор Кийт изглеждаше напълно доволен от избора му.
— Да, сигурно са тези — каза той. След това зададе много странен въпрос. — Някой от тях опита ли се да ти каже нещо?
Отначало Джони прие това на шега, после видя, че докторът е съвсем сериозен.
— Те издаваха някакви звуци — писукаха, подсвирваха и лаеха, но нищо не можах да разбера.
— Нещо такова ли? — Докторът натисна някакво копче на бюрото си и от говорителя на стената в кабинета се разнесе шум, като че ръждива порта скърцаше на пантите си. После се чу поредица от звуци, които напомниха на Джони за припалването на старомоден бензинов двигател, а след това ясно и разбираемо:
— Добро утро, доктор Кийт.
Думите прозвучаха по-бързо, отколкото би могъл да ги изрече човек, и все пак съвършено отчетливо. Но още от първия път Джони разбра, че те не са само ехо или папагалско изговаряне. Животното, което произнесе „Добро утро, доктор Кийт!“, знаеше точно какво казва.
— Май се изненада — засмя се докторът. — Не си ли чувал, че делфините могат да говорят?
Джони поклати глава.
— От половин век е известно, че имат свой език. Опитваме се да го опознаем, а в същото време и да ги научим на елементарен английски. Доста сме напреднали с помощта на методиката, разработена от професор Казан. Ще се срещнеш с него, когато се върне от континента. Той с голямо нетърпение очаква да чуе разказа ти. Междувременно ще намеря някой да се грижи за теб.
Доктор Кийт натисна едно копче и от конферентната уредба веднага се чу глас.
— Училището. Какво има, докторе?
— Свободно ли е някое от по-големите момчета в момента?
— Можете да вземете Мик — за него е добре дошло!
— Добре. Изпратете го в кабинета ми.
Джони въздъхна. Явно, че и на толкова малък и отдалечен остров човек не може да се измъкне лесно от училище.
ГЛАВА ШЕСТА
Мик Науру имаше един-единствен недостатък като екскурзовод — склонен беше да преувеличава. Повечето от измислиците му звучаха така невероятно, че нямаше опасност да ги приемеш за истина, но понякога Джони започваше да се колебае. Беше ли вярно например, че сестра Теси (или както я наричаха островитяните Двутонната Теси) е напуснала Тонга, защото тамошните едри момичета й се подигравали, тъй като била много дребна? Джони не повярва, но Мик го увери, че било чиста истина.
— Питай я, ако искаш — рече той и погледна важно-важно изпод огромния си къдрав чер перчем.
За щастие останалата информация лесно можеше да се провери, а по важните въпроси Мик беше напълно сериозен. Щом доктор Кийт предаде Джони в ръцете му, Мик го поведе на бърза обиколка из острова.
На това малко късче земя имаше толкова много за опознаване, че на Джони му трябваха поне няколко дни. Първо научи, че на Острова на делфините живеят две общности — учените и техниците от изследователската станция, и рибарите, които изкарваха прехраната си с лодките в морето. Освен това риболовната общност осигуряваше работници за електростанцията, водоснабдяването и другите необходими дейности, като например кухнята, пералнята и малкото стопанство от десет разглезени крави.
— Докарахме кравите, след като професорът се опита да преработи делфиново мляко — обясни Мик. — Това е единственият случай, когато на острова сме стигали до бунт.
— Откога си тук? Тук ли си се родил?
— О, не, семейството ми е от остров Дарили, който се намира в Торесовия проток. Преместихме се преди пет години, когато бях на дванайсет. Заплатите бяха по-добри и изглеждаше интересно.
— А интересно ли е?
— И още как! Не бих се върнал в Дарили, нито пък на континента. Почакай да видиш рифа, тогава ще разбереш защо.
Свърнаха от почистените пътеки и тръгнаха напряко през горичката, която покриваше по-голямата част от острова. Макар дърветата да растяха нагъсто, не беше трудно да си проправяш път, защото имаше трънаци и пълзящи растения, каквито Джони очакваше да види в тропическа гора. Растителността на острова беше буйна, но не и непроходима.
Някои дървета растяха подпрени на колове и трябваше да мине известно време, преди Джони да разбере, че подпорите всъщност бяха част от дърветата. Те сякаш не се доверяваха на меката почва и за по-голяма сигурност бяха пуснали допълнителни корени.
— Това са пандани — обясни Мик. — Някои ги наричат хлебни дървета, защото от тях може да се прави нещо подобно на хляб. Веднъж опитах и имаше отвратителен вкус. Внимавай!
Твърде късно. Десният крак на Джони потъна в земята до коляното и докато се опитваше да го измъкне, левият хлътна още по-дълбоко.
— Съжалявам. — Мик съвсем не изглеждаше изпълнен със съжаление. — Трябваше да те предупредя. Имаме цяла колония големи буревестници — те правят гнездата си като зайците — в земята — и на някои места не можеш да направиш крачка, без да пропаднеш.
— Благодаря, че ме уведоми — рече Джони саркастично, докато се измъкваше и изтупваше праха от дрехите си. По всичко личеше, че на Острова на делфините тепърва ще има да учи твърде много неща.
На няколко пъти нагазва в дупки на буревестници или по-точно казано, на клиноопашати буревестници, но накрая се измъкнаха от гората и слязоха на плажа от източната страна на острова, която гледаше към безбрежната пустош на открития океан. Трудно му беше да повярва, че е дошъл отвъд далечния хоризонт по някакво чудо, което не можеше да проумее.
Нямаше никакви признаци на човешко присъствие. Като че бяха единствените обитатели. Този бряг бе изложен на сезонните бури, затова всички сгради и пристанищни съоръжения бяха от другата страна на острова. Огромен дънер, изхвърлен на пясъка и избелял от годините, прекарани на слънце, лежеше като мълчаливо свидетелство за отминал ураган. Имаше и големи блокове мъртви корали, тежащи тонове, които само силата на вълните е могла да изхвърли на плажа. А сега всичко изглеждаше мирно и тихо.
Тръгнаха покрай пясъчните дюни, между края на гората и покрития с корали плаж. Мик се оглеждаше и ето че намери онова, което търсеше.
От морето, оставяйки широки следи като от танк, беше изпълзяла някаква твар. Следите свършваха при площадка с изравнен пясък над равнището на водата. Мик започна да рови.
Джони му помогна и на трийсетина сантиметра в пясъка откриха десетки яйца, големи и кръгли като топки за пинг-понг. Обвивката им не беше твърда, а кожеста и гъвкава. Мик си свали ризата, направи от нея торба и събра колкото можа.
— Знаеш ли какво е това?
— Да — отвърна Джони и очевидно го разочарова. — Яйца от костенурка. Гледах телевизионен филм как малките костенурчета се излюпват и изпълзяват от пясъка. Какво ще ги правиш?
— Ще ги ям, разбира се. Чудни са, пържени с ориз!
— Уф! Хич няма и да опитам.
