— Направо съм обиден. Така и не съм успял да се приближа до Спутник, а ти го направи още от първия път. Изглежда, имаш подход към делфините. Гледал ли си животни преди?
— Не, професоре. Само попови лъжички, но това беше отдавна.
— Е — професорът се засмя, — те едва ли се броят.
Изминаха още няколко метра и професор Казан заговори със съвършено различен тон, обръщайки се към Джони сериозно, като към равен, а не като към момче, което е с четирийсет години по-малко от него.
— Аз съм учен, но съм суеверен руски селянин. Логиката ми говори, че това са глупости, и все пак започвам да си мисля, че самата съдба те е изпратила тук. Най-напред начинът, по който пристигна — като в гръцки мит. А сега Спутник взима храна от ръцете ти! Чисто съвпадение, разбира се, но разумните хора карат съвпаденията да работят в тяхна полза.
„Накъде, за бога, бие“, почуди се Джони. Но професорът не продума, докато стигнаха до входа на Техноблока. Чак тогава подхвърли лукаво:
— Доколкото разбирам, не бързаш много да се върнеш у дома.
Сърцето на Джони подскочи и той с готовност каза:
— Точно така, господине. Бих искал да остана тук колкото може по-дълго. Бих искал да науча повече за вашите делфини.
— Те не са мои — поправи го решително професорът. — Всеки делфин е самостоятелна личност, индивид, който се радва на повече свобода, отколкото ние познаваме на сушата Те не принадлежат на никого и се надявам никога да не принадлежат. Искам да им помогна не само заради науката, а защото смятам това за чест. Никога не мисли за тях като за животни. На своя език те се наричат „морски хора“ и това е най-сполучливото им название.
За първи път Джони виждаше професора така разчувствуван, но беше готов да го разбере. Защото дължеше живота си на „морските хора“ и се радваше, че ще може да им се отплати.
ГЛАВА ОСМА
Островът на делфините беше заобиколен от приказно царство — кораловия риф. Един човешки живот не би стигнал да се опознаят всичките му чудеса. Джони не бе и сънувал, че могат да съществуват подобни места, гъмжащи от необикновени и красиви същества, че в сравнение с тях горите и полята на сушата са като пустини.
При прилив морето заливаше рифа и извън водата оставаше само тесният пояс от бял пясък, който обточваше острова. Но часове по-късно настъпваше невероятна промяна. Макар разликата в равнището между прилив и отлив да беше само около метър, рифът се оголваше на километри. Наистина на места водата се оттегляше толкова далеч, че морето изчезваше от погледа и кораловото плато се простираше докъдето ти стигат очите.
Това беше времето да се изучава рифът. Необходими бяха само чифт здрави обувки, широкопола шапка, да те пази от слънцето, и маска за подводно плуване. Обувките бяха може би най-важната част от екипировката, защото острите чупливи корали нанасяха рани, които лесно се инфектираха и не зарастваха със седмици.
Когато Джони излезе за първи път на рифа, водач му беше Мик. Нямаше представа какво може да види и затова всичко му се струваше така странно, а и страшничко. Нямаше да е зле да бъде предпазлив, докато свикне. По рифа се срещаха малки, невинни на вид създания, които хапеха смъртоносно.
Двете момчета тръгнаха от плажа в западната част на острова, където откритият риф беше широк по- малко от километър. Отначало пресякоха безинтересна, ничия земя от мъртви натрошени корали — раздробени парченца, векове изхвърляни от бурите. Целият остров беше изграден от такива парченца, покрити от времето с тънък пласт почва, после с трева и бурени, и най-сетне с дървета.
Бързо отминаха зоната на мъртвите корали и Джони изпита чувството, че върви през градина от чудни вкаменени растения. Видя изящни вейки и клони от оцветен камък, и по-масивни фигури, досущ огромни гъби — бяха толкова твърди, че по тях можеше да се ходи. Но въпреки вида си те не бяха растения, а продукт на животинския свят. Когато се навеждаше, за да ги разгледа, Джони виждаше, че повърхността им е надупчена от хиляди пори. Всяка от тях представляваше клетката на отделен коралов полип — мъничко същество, подобно на морска анемония, а всяка клетка беше изградена от варовика, който животинката е отделяла, докато е била жива. Когато умирала, празната клетка оставала и следващото поколение градяло върху й. И така рифът растял година след година, век след век. Цялото това километрично, лъснало под слънцето плато, бе създадено от животинки, по-малки от нокът. А то представляваше само нищожна частица от огромния Голям бариерен риф, ширнал се на близо две хиляди километра покрай австралийския бряг. Сега Джони проумя думите на професора — рифът е най-грандиозното творение на тези малки същества.
Скоро осъзна, че стъпва не само по корали, но и по други живи същества. Внезапно, без каквото и да е предупреждение, само на няколко крачки пред него плисна струя вода и той ахна:
— Това пък какво беше?
Мик се засмя и отговори кратко:
— Мида. Чу те, че идваш.
Джони забеляза следващата мида навреме и успя да види движенията й. Тя беше дълга трийсетина сантиметра, закрепена отвесно в корала, така че се подаваха само отворените й устни. Тялото й, отчасти излязло от черупката, наподобяваше красиво цветно кадифе, обагрено в ярко смарагдово и синьо. Мик тропна на скалата до нея, мидата внезапно и разтревожено се затвори и водата, която изхвърча нагоре, замалко не опръска Джони по лицето.
— Това е дребосък — каза Мик пренебрежително. — За да видиш големите, ще трябва да се спуснеш дълбоко — те са дълги по метър, метър и половина. Дядо ми разказваше, че когато работел на малък платноход, с който излизали за бисери от Куктаун, веднъж видял мида три и половина метра. Но той беше известен с преувеличенията си, затова не му вярвам.
Джони пък не вярваше, че има миди по метър и половина, но както по-късно разбра, този път Мик беше казал самата истина. Не биваше да отхвърля като чисто въображение онова, което чуваше за рифа и обитателите му.
Изминаха още стотина метра, съпровождани тук-там от струите вода на раздразнените миди. Стигнаха до малък вир сред скалите. Нямаше вятър да набраздява повърхността му и Джони видя така ясно рибите, които сновяха из него, сякаш не плуваха, а се носеха из въздуха.
Бяха оцветени с всички багри на дъгата — на ивици, кръгчета и петна, като че ли смахнат художник бе лудувал с четката си. Дори най-шарените пеперуди не бяха така изумително пъстри като рибите, които щъкаха сред скалите.
Вирът имаше и много други обитатели. Мик му посочи две дълги пипала, които се подаваха от входа на малка пещера и се размахваха тревожно напред-назад, сякаш оглеждаха външния свят.
— Пъстра лангуста2 — можем да я хванем на връщане. Страшно са вкусни печени на жарава с повечко масло.
В следващите пет минути той посочи на Джони цяла дузина създания. Момчето видя различни видове красиво оцветени раковини, морски звезди пълзяха бавно по дъното и търсеха жертви, раци отшелници се криеха в черупки, които бяха направили свои домове, а някаква твар, прилична на грамаден плужек, изстреля облак виолетово мастило, когато Мик я побутна.
Джони видя за пръв път в живота си октопод. Беше малък, широк десетина-двайсет сантиметра, и се таеше срамежливо в сенките, където би могъл да го забележи само специалист като Мик. Когато го подплаши, за да излезе на открито, той се плъзна сред коралите с изящно плавно движение и промени цвета си от мръсносиво на светлорозово. Джони с изненада установи, че е красиво мъничко същество, но сигурно щеше да промени мнението си, ако срещнеше голям екземпляр.
Можеше да остане тук целия ден и да изучава малкия вир, но Мик бързаше напред. Затова продължиха пътя си към далечната линия на морето, като вървяха на зигзаг, за да избягнат местата, където коралът беше твърде крехък и нямаше да издържи тежестта им.
Веднъж Мик спря и вдигна петниста раковина, голяма колкото борова шишарка.
